С послание от Любомир Левчев завърши юбилейното тържество на поетесата Рада Добриянова, която събра за своята 70-годишнина над 150 почитатели на поезията в Софийска градска художествена галерия в топлата вечер на 18 октомври 2018 г.

„Скъпа Рада, поздравявам те с двойния празник – твоя юбилей и новата ти книга „Капки от дни”. Когато я прочетох, си спомних, че някога мислех: илюзиите ни стават описуеми, едва когато ги загубим. Но ти си изключение. Защото ти разказваш и описваш илюзии, мечти, утопии с „думи, които не кънтят на кухо”. През телескопа на душата ти проглеждам в Храма на изкуството – с цялата пъстрота на дъхащата родна природа и Коледните звънци, с препратките към библейски текстове и философията на древните елини, с премахването на границите, които модерността изисква” – с тези думи живият класик на българската литература Любомир Левчев даде своята оценка за нейното творчество.

Поетесата получи поздравителен адрес и от председателя на Съюза на българските писатели Боян Ангелов. Беше прочетено и послание от далечна Австралия – колегата по перо Гад Бен-Мейр отправи топли думи към Рада, с която са издали съвместната стихосбирка „Двойна лира” (български – английски език).

Под надслов „50 години в каприза на перото” се състоя Юбилейно вариете, а водещата Евелина Тодорова и самата Рада Добриянова умело редуваха стихове от новата стихосбирка „Капки от дни” с класическа музика, литературно-критически анализ, белетристичено произведение, поп и рап музика. В продължилата два часа програма се включиха проф. Благовеста Константинова и д-р ас. Благовеста Ангелова, дует „Мания”, студентите от Нов български университет – Адриан Беляшки, Силвина Панкова и Михаил Бизеранов, писателят БожидарТомов, актьорите Стефан Попов и Силва Аврамова, проф. д-р Симо Лазаров, доц. д-р Росица Бечева, поетът Владимир Виденов и белетристката Здравка Евтимова.

Имах честта да проследя творческите стъпки на Рада Добриянова, която достигна творческа зрелост по оригинален начин. Годините на писателски изяви за нея не са банална житейска тежест, а ароматните, кехлибарени гроздове на благодатна есен. Дебютирала с поезия през 70-те години на 20 век, през следващите десетилетия тя опита сполучливо перото си в късия разказ, романа, драматургията и импресията, за да се посвети изцяло на поезията през последните десетина години. Това спираловидно движение ни подсказва, че тя е чужда на постигнатото статукво, непокорният ѝ дух жадува нови простори, нова интелектуална почва за израстване. В живота и в творческите си изяви тя остава докрай вярна на импровизацията. Двадесет години вече Рада Добриянова е подвластна на езиковата и литературна двойственост. Живее в Швеция, под лъчите на най-красивото съзвездие – „Касиопея”, като запазва националната си физиономичност, привнасяйки в българската поезия причудливи наименования, далечни топоси, еретични идеи, модерни словесни конструкции от скандинавската литература. Това е неизбежно с оглед на преводаческата ѝ дейност. Експериментите при нея са правило, а не изключение. Те са характеристика на несекващата ѝ виталност, защото възприема поезията като вихър от контрастни емоции.

Рада Добриянова умее да разказва в стихове – при нея пулсира една индивидуална ритмика, която не е съобразена с добре познатите класически стихосложения. Тя е твърде близка до дуендето и свободния стих, на който се обляга и Любомир Левчев и изповядва религията на надеждата. Днес, когато лошата новина е водеща и ни преследва от всевъзможни медии, а хейтърството е превърнато в стил, нейната поезия призовава за хармонично съжителство на всички живи и мъртви същества. Личната ѝ философия проповядва единение, бохемско изживяване на всеки миг. До такава степен, че метафората „празни страници в сърцето” ни врича да събираме, а не да разделяме. Виждаме го отчетливо и в стихотворението „Душа”:

Душата е мост между

дълбокия Космос

и земната трева.

Душата е гатанка

на любовта,

която слънчевият пръст

скулптира.

Поезията не би трябвало да трови читателя. Дори баналният житейски проблем може да бъде част от красива фреска, в която светулката е „смарагд в кехлибарена шапка”. Това именно иска да ни внуши Рада Добриянова, добронамерено, в прегръдката на своята прозирна същност. Самото ѝ име като семантика я обрича на благородство и светлина.

Преди половин век Ролан Барт написа: „Стилът е лична работа на писателя, негово великолепие и негов затвор, той е неговата самота”. Вероятно Рада Добриянова не е прочела това определение, но тя сама, интуитивно, написа за себе си: „Аз съм само една жена, заключена в саркофага на поезията”. Но в този саркофаг тя изплита такава необятност! Бих казала, че най-новата стихосбирка е нейната най-българска изповед. В „Капки от дни” тя отново е пътешественичката, която седи на въображаем „Небесен стол”, но все по-често се завръща в София, за да чуе звъна на трамваите или да прегърне статуята на Алеко, зареяла поглед по „Витошка”, или в Свищов – „град акварелен от сънища нов”, или да тръгне „с Яворов след македонски силуети”. Пътуването продължава – все така страстно, все така любопитно – в канавата на историята и цивилизацията, на родните корени и на вселенските избухвания.