Чрез софтуера „направляват“ правилното съдържание и скриват „грешното“

Изтриването на профила на все още действащия американския президент в “Туитър” и атаката срещу платформи, даващи трибуна на идейните му сподвижници, изумиха света. Опитът да се заличи историята е вероломен. Ужасяващ е в антиутопичната си наглост. Дори и тези, които се радват на “заглушаването” на Доналд Тръмп в някое затънтено кътче на съзнанието си допускат - следващите сме ние.

Под ножа на Големите технологични компании през последните години минаха мнозина. Свалени ютюб канали, изтрити профили, де-монетизиране на продуктите, които предлагат автори и издатели с дясно-консервативни възгледи, правещи невъзможни поддръжката и разпространението им... Достатъчно е витиевато и мъгливо обвинение в подстрекаване към насилие, реч на омразата или нарушаване на „стандартите на общността“ - и „битието“ в интернет пространството или дадена платформа е под заплаха.

Представата за социалните медии като агора за свободни дискусии по древногръцки образец е колкото превратна, толкова и наивна. Социалните мрежи и социалните медии не са платформи за споделяне и преживявания, а де факто са класически тип медии, но от ново технологично поколение. Разликата е, че съдържание вече просто се създава от потребителите. Но то се контролира и управлява от собствениците на тези социални медии - акционерите - и от поставените от тях мениджъри. А всички те са зависими и оперират в политическа и регулаторна среда, която се променя в зависимост от това кой държи ножа и хляб. И кой има контрол над легитимното прилагане на сила, ерго държавата.

В реалността социалните медии са инструментализирани в политическа полза. Те събират данни и ги предоставят на правителствата, спомагат за „шпионирането“ на определени лица, обслужват геополитически интереси в конкретни региони на света, налагат нагласи към обществени проблеми като миграция, равенство и климатични промени. Чрез софтуера си „направлява“ правилното съдържание и скриват „грешното“. Те „калибрират обективни“ дискурси в полза на „непросветените“ маси, влияейки на избора, идеите и политическите възгледи на милиарди хора по целия свят.

Де юре това са частни компании и могат да правят каквото си поискат с тяхната инфраструктура - и това би трябвало да е оставено на „пазара“. Де факто - между сливането на правителства и бизнес, в това число и социални медии, няма нищо пазарно. Тази задруга между правителства и „социалки“ става все по-нездрава и откровено фашизира по корпоративисткия модел на Мусолини през 20-те и 30-те години на миналия век в Италия. Залогът за въвлечените е твърде голям: статут, много пари и лична свобода. Ако даден бизнес не колаборира в ограничаването на консервативно-патриотични и анти неомарксистките тези - следва да бъде свръхрегулиран, натиснат и разпарчетосан.

ЕК, например, само чака повод и подхвана политизирания акт на социалните медии срещу Тръмп, за да лансира още по-страшен политически акт - любимата им демонополизация. Истината е, че социалните медии не са монопол. Нито имат контрол на предлагането - изживяване и споделяне, потребители и рекламно съдържание - нито върху мрежата и достъпа до свързаност или комуникация. Майкрософт не е монополист, освен ако пазарът като дефиниция не бъде сведен до много тясното поле на търсачките или текстообразуващите програми, да речем.

Технологичните компании обаче с радост биха били монополисти, което е възможно само с правителствена намеса. С изпълнение на задачите и насоките по „меката цензура“ социалните мрежи печелят регулаторен въздух да не са третирани като конвенционални медии и издатели по отношение на публикуваното съдържание. Награждава се във времето и тясна кооперация с правителствата по низвергването и изолирането на непослушните платформи като Parler - отрязване достъп до сървъри, разплащателни или операционни системи. С огромния ресурс на тяхно разположение Facebook купува „Instagram ” и „Whatsup“, а ситуацията е коренно различна от времето от появата на пионерската в социалното онлайн пространство „MySpace“. Като прибавим и редовните данъчни и регулаторни шантажи от държавата за конкурентите - пазарът обективно става все по-малко конкурентен.

В началото винаги е словото. И концентрацията му. Още Гьобелс се стреми да „вкара“ Хитлер в домовете на германците, предоставяйки щедри субсидии за покупка на радиоапарати за всеки дом. С навлизането на телевизията, започват да отпадат малките регионални вестници и подбраното от редакторите съдържание ни залива от синия екран. С развитието на интернет на онлайн медиите - достъпът до алтернативни източници привидно стана по-лесен. Социалните медии също привидно щяха да доведат алтернативните източници на информация по-близо до нас. Твърде хубаво, за да е истина - същият политкоректен журалистически естаблишмънт на масмедиите на миналото, днес управлява социалните медии. В далеч по-едностранчива, политизирана и централизирана среда.

Така битката освен за свободата на изразяване се превръща в битка за културата - училище, институции, кино и литература, академична среда, медии и социални мрежи. Всички те са пропити с налагания политкоректен наратив, а като повей от САЩ скоро и ние няма да се наричаме брат, сестра, приятел или приятелка - а „същество“ едно или две.

Глупостта заразява с неимоверно бързо темпове, а при нас тя се просмуква през коментираните канали съвсем неусетно и подмолно.

Ляво-либералната толерантност е много нетолерантна към инакомислещите. Който не споделя утвърдения наратив, че западните ценности, капитализмът и юдео-християнската етика са архаизъм и по същество зло, рискува да изживее всички „благини“ на т. нар. кенсъл култура (на отрицанието). В най-добрия случай ще е изолиран и заглушен, а в най-лошия е обвинен, че е фашист, сексист, расист и антисемит. От САЩ до милата ни татковина ляво-либералната ортодоксия се е обособила в собствен балон, а омразата към несъгласните изригва с болшевишка фанатичност и плам. Достъп на друго гледище до медийните бастиони на „борците за свобода на слово“ - разбира се, няма.

Цензура има само когато държавата я извършва. Когато обаче тя се слива с новите медии - има наличие на „мека“ и много подмолна цензура. Тя никога не решава „проблема“ на налагащите я. Канали за надигащото се обществено недоволство винаги има.

Със сигурност благините, които икономическата свобода и технологиите ни дават, облекчават живота ни. В полето на идеите обаче леността, мързелът и бездействието в крайна сметка се наказват. Тежко.

Затварянето на социалните медии за гласовете на здравия разум в този смисъл трябва бъде контраатакувано с измислянето на нови канали за разпространение на посланието. Повече постоянство и задружност в споделянето на качествените материали. Повече енергия и решимост в отстояване на принципните позиции пред лицето на диктата на общественото мнение. Ние поне сме снабдени със светлия пример на дисидентите, водили неравна, но победоносна битка с тоталитарните режими от миналия век.