Банковата система в еврозоната изглежда по-уязвима от тази в САЩ

Сегашното рязко повишаване на основните лихви създава предпоставки за възникване на финансова криза

Връзката между поемането на риск и възникването на финансовите кризи е добре известна. Някои школи разглеждат кризата като средство за изчистване на рисковете, но емпиричният опит потвърждава ли това виждане? Изчезват ли рисковете след криза или просто се прехвърлят между участниците на финансовите пазари? Това е темата на някои изследвания, които ще се опитам да обобщя в настоящата статия.

Финансовите кризи представляват неочаквано рязко обезценяване на финансовите активи или на валутите. Въпреки че финансовите кризи са разнообразни по своя характер, са налице някои общи условия, които са типични за почти всички варианти. Обикновено те са предшествани или последвани от периоди на широкоразпространени проблеми с кредитирането. Кризата от 2008-2009 г. не е изключение. Основен фактор за нея е бумът на отпускането на ипотеки на длъжници с по-нисък кредитен рейтинг, което създава голям обем ипотеки, които още от създаването си са обречени на неизпълнение, тъй като длъжниците по тях е по-вероятно да изпитат затруднения при обслужването им.

Бързият растеж на кредитирането, последван от значително по-кратък период на бързо затягане на кредитните условия, обикновено дава сигнали за предстояща финансова криза.

Бързият растеж на кредитирането, последван от значително по-кратък период на бързо затягане на кредитните условия, обикновено дава сигнали за предстояща финансова криза. Когато има бързо свиване на кредитирането, тогава кризите са почти неизбежни, но също така е възможно самите кризи да предизвикват такова свиване. Причината за това е, че кредитните институции се опитват да намалят излагането си на риск, като отпускат кредити само на най-надеждните си клиенти.

Друг важен факт относно финансовите кризи е, че те не са толкова често явление, но настъпват относително редовно. В Съединените щати, които са пример за един от най-силно развитите финансови пазари, те настъпват средно на около 25 години, но напоследък дори зачестяват. Пример за това са кризите от 1987 г., “дот-ком” балонът в началото на 21-ви век и Световната финансова криза от 2008 г.

Финансовите кризи обикновено са трудни за предвиждане и това се дължи на факта, че дори относително малко по размер събитие може да постави началото на такава криза. Най-разпространените варианти на кризи са дългови, валутни, банкова паника, криза на платежния баланс и комбинация между тях.

Финансовата криза обикновено води до ясно изразена икономическа рецесия. Тя се изразява в свиване на размера на икономиката (дори в номинално изражение). Рецесиите, последващи финансови кризи, обикновено са значително по-дълбоки от тези, които не са след такива кризи.

Последствия за риска

Решенията на финансовите кризи понякога се търсят освен с фалита, но и със сливането и придобиването на изпаднали в затруднения финансови институции. Ефектът от последните върху общия риск във финансовата система не е еднозначен. От една страна финансовата криза би следвало да има прочистващ ефект, като премахва от системата риска в лошо управляваните институции чрез тяхното затваряне, като е възможно това дори да доведе до нарастване на производителността поради по-ефективното разпределение на ресурсите чрез насочването им към по-продуктивни дейности и бизнеси. Според някои изследователи процесът на фалит е здравословен за икономиката и действията на държавните органи не би следвало да го изкривяват. Те твърдят също така, че е необходимо да се коригира погрешното разпределение на ресурсите, което е резултат от политиката на евтин и лесно достъпен кредит на банките, която не би била възможна без водещата роля на централните банки.

От друга страна заразата, която е вероятна при наличието на банкова паника (масово теглене на влогове от банки), би могла да причини затварянето на по-нискорискови банки, което на свой ред да допринесе за неустойчивост на финансовите пазари и неефективност в икономиката. В резултат от такива кризи обаче често се случват сливания на финансови институции.

Тогава вместо рискът в системата да се понижи, той просто се прехвърля към новата институция. Слаби или лошо управлявани финансови посредници така се абсорбират от други фирми и рискът се прехвърля към вторите, но не се понижава като цяло за финансовата система. Този резултат може дори да се влоши от действията на регулаторните органи, които искат да спасят банките, които се разглеждат като “твърде големи, за да бъдат оставени да фалират” в периоди на кризи.

Примерите от корпоративните финанси показват, че сливанията могат да повишат вероятността за неплатежоспособност за придобиващата фирма, дори когато се отчетат потенциалните ползи от диверсификацията. Рискът може да се повиши или да се понижи в зависимост от това кои фирми ще престанат да съществуват и как ще го направят (чрез фалит, сливане или по друг начин). Поради това разбирането дали и как се изменя рискът в резултат от финансовите кризи представлява проблем със силна практическа насоченост. Отговорът му изисква използването на значителен обем данни и представлява сериозно предизвикателство, тъй като за финансовите институции се създават стимули да се сливат поради неявната регулаторна подкрепа за тях, която се осъществява например чрез политиката “твърде големи, за да бъдат оставени да фалират” и това в крайна сметка може да увеличи моралния риск (произтичащ от поведението на субектите). Пример за такова сливане е скорошната сделка между UBS и Credit Suisse.

Обикновено надзорните предписания са свързани с увеличаване на ликвидността и на капиталовите буфери и промяна на състава на балансите. За да се оцени въздействието на кризите, е необходимо да се сравнят балансите преди и след тях. Балансовият риск обединява кредитния риск, рентабилността и ливъриджа (привлечения спрямо собствения капитал), докато системният риск се поражда от взаимната обвързаност между финансовите институции. За целта се използва база от данни, която включва всички банки и се разработват показатели за състоянието на балансите им и за системния риск и след това се проследяват всички действия по консолидация, придобиване и фалити през периода на кризата. Разработеният модел позволява оценката на различните видове решения и промените в риска, които те предизвикват.

Резултатите показват, че през годините след Великата депресия балансовият и системният риск се повишават сред всички оцелели банки. Предварителните данни показват повишаване на системния риск с около 1/3. Ключовият механизъм, който задвижва тези процеси е процесът на придобиване. Високорисковите банки често се придобиват и абсорбират от по-големи и по-свързани помежду си придобиващи банки, като по този начин рискът се прехвърля към банките в по-добро финансово състояние преди това. За всяка придобита банка придобиващата я институция увеличава риска си с 25%. Сред най-големите 100 банки 33 придобиват други банки и допринасят за повишаване на системния риск, докато тези, които не придобиват, всъщност леко го намаляват. По-голяма част от нарастването на системния риск се случва в най-големите банки и така разпределението по размер въздейства позитивно върху риска. Освен това сливанията между малки и средни банки често е на регионален принцип и това допринася за съществено повишаване на балансовия риск.

Така различните типове финансови рискове могат да се променят по различен начин под влияние на кризите. Факторите, определящи резултатите от сливанията спрямо фалитите, проявяват пространствени и времеви зависимости. От макроикономическа гледна точка при по-слабо регулирана среда, при която на по-малките банки се позволява да фалират, рискът не се изчиства бързо от системата. Той остава в нея и дори се повишава като се измества към по-здравите преди това банки чрез процеса на сливания. По този начин в това изследване не се намира потвърждение за прочистващия ефект, поне непосредствено след финансовата криза.

Резултатите позволяват извличането на интересни заключения относно обичайното решение за съюзяване на добри и лоши банки по време на кризи. Оказва се, че при такива действия е необходима оценка на рисковете за финансовата стабилност преди сливанията.

Анализът на Световната финансова криза от 2008 г. показва, че рискът сред публично търгуваните финансови институции всъщност нараства въпреки усилията на регулаторите. Реформите от последните години, засягащи банковия капитал като цяло, са направили системата по-устойчива и стабилна, но това е за сметка на по-висока ликвидност (по-ниска рентабилност).

Уроци и очаквания

Настоящата ситуация на рязко повишаване на основните лихвени проценти на централните банки след продължителен период на ниски (в Съединените щати) и дори отрицателни лихви (в еврозоната) след бърз растеж на кредитирането създава предпоставки за възникване на финансова криза. Подходът в САЩ позволи множество банки да фалират по време на Световната финансова криза, докато в еврозоната стремежът беше това да се не случва.

След кризата бяха предприети съществени изменения в еврозоната, беше въведен Банковият съюз и Европейската централна банка пое ролята на регулатор на банковата система, бяха създадени механизми за финансова стабилност и бяха променени правилата при преструктуриране на финансовите институции. Освен това се пристъпи към задълбочаване на съюза на капиталовите пазари и бяха емитирани общи облигации, които представляват стъпка към изграждане на фискален съюз.

Въпреки това банковата система в еврозоната изглежда по-уязвима от тази в Съединените щати, тъй като част от банките, които трябваше да бъдат оставени фалират или да излязат от бизнеса след Световната финансова криза, бяха изкуствено подпомагани от съответните държави и всъщност по този начин една от целите на банковия съюз не беше постигната.

Предстои да видим дали посочените предпоставки ще бъдат достатъчни за възникването на нова финансова криза и как биха реагирали регулаторните органи. Регулаторната рамка формално приема, че няма да се пристъпи към спасяване на всички банки, както се случи при предходната криза, но все още тя не е тествана в условия на криза и спазването на правилата съвсем не е гарантирано (това показва опитът на някои държави от еврозоната спрямо техните банки дори при липсата на криза).