Християн Бакалов: Парижани ахнаха на спектакъла ми

Мечтая си хората да не ходят на театър, само за да си запълват времето и за развлечение, признава световният артист

- Разкажи повече за новия ти проект?

- Това е една трилогия, с която съм се захванал от четири години - "Eternia". Тя е вдъхновена от темата за вечността на Барук Спиноза. Звучи малко сложно, но като цяло става дума за вечността, която се противопоставя на безсмъртието. Първата част на тази трилогия е "Bright"/"Светъл", втората се казва "Pure"/"Чист", третата предстои да бъде завършена догодина, вероятно в Чили. За първи път представих двете готови части едновременно, а не поотделно, миналата седмица във "Фабрика 126" в София. "Pure"/"Чист" ще направи своя дебют на престижния фестивал DirectorFest през януари 2020 г. в Ню Йорк, организиран от The Drama League - първата и най-стара професионална организация за артисти в Америка. Това събитие се провежда паралелно с най-голямата борса за независимо сценично изкуство в света APAP, където "Чист" ще се бори за вниманието и признанието на 3000 селекционери на престижни фестивали и театри в света.

- Защо точно темата за вечността те вълнува?

- Темите за живота и смъртта винаги са актуални и интересни. Когато започнах да се занимавам с този тип проекти, исках да се захвана с нещо, което наистина ме вълнува. Всеки човек, предполагам, си задава прозаичните въпроси защо сме тук, какво правим, къде отиваме, какво идва след това. Исках да споделя с хората моето виждане по тези теми, какво следва като преживяване след като съществуването на тази планета приключи. Така се появи темата за смъртта и веднага, разбира се, и темата за живота.

- Какво за теб е вечно на този свят?

- Ще цитирам Спиноза, за който есенцията на всичко в този свят е една и съща. Всяко живо същество е изградено от тази есенция, тя е в телата, в пространството, във Вселената. Това е вечното. Вечността е сега, тук и навсякъде около нас. Чрез моите спектакли се опитвам да накарам хората да усетят действителността, реалното, това, което се случва на момента, и да го споделят с другите.

- Работиш предимно в чужбина. Чувстваш ли се неразбран от българската публика?

- Напротив. Наистина съм работил в Белгия, Франция и други държави, но винаги съм поддържал връзка с българската публика. Имал съм изяви в Софийската опера и активно присъствам в културния живот на страната с артистичните си изяви. За мен публиката тук не е по-различна от тази в другите държави. И проектите, които представям, имат за цел именно това - да докажат, че всички ние сме едно, независимо от разликите в културата, религията, в начина на живот. Обиколил съм света поне 20 пъти и се убедих, че с езика на тялото, на чувствата и емоциите хората се разбират навсякъде, защото са еднакви. Всички сме ритмични и хармонични, когато сме заедно, независимо дали сме по-мургави или по-светли.

- Изкуството у нас не е ли обаче по-различно? Ти правиш доста модерни и нестандартни неща, които в България не са особено популярни...

- Нямам такова усещане, защото това, което правя, е много модерно дори за Белгия и за Франция. Миналата година американските продуценти, които селектират различни спектакли, ми признаха, че обикалят света и са виждали какво ли не, но точно такъв спектакъл като моя досега не са виждали. И много настояваха да отида в Ню Йорк, защото този проект е наистина много модерен.

- А с какво е по-различен от всичко досега?

- Аз първоначално се занимавах само с хореография, но в един момент разбрах, че за да изразя себе си и да покажа на хората вижданията си, трябва да включа още нещо. Трябваше да търся други средства, за да стигна до там, където исках да отида. Намерих едни изразни средства, които се оказаха непознати до момента, но много въздействащи и различни. Дори и в Париж, когато го показах, парижаните ахнаха: "Ах, ама какво е това?!" Това, което показвам, е наистина уникално за повечето хора, които преминават през него. Белгия е страна с огромни традиции в изкуството на пърформанса, всяка вечер се представят нови проекти, но когато представих моя пърформанс преди 4 години, също бяха ошашавени.

- Една от особеностите на твоите проекти е, че хора от публиката стават част от твоето изкуство?

- Не искам много да разкривам. Всичко се случва на едно друго ниво, което не може да се опише с думи. В началото работех само с професионални танцьори, но с времето, без да го планирам, публиката започна да става част от това нещо. В един момент предпочетох да работя с аматьори, защото с тях става много по-интимно, когато публиката разбира, че хората около тях са като тях. Въздействието е много по-ефектно. В Щатите ще отида с двама човека от екипа ми в София и трима от белгийския екип, другите 15 ще бъдат доброволци от Ню Йорк. С тях ще направим уъркшопове, на които да ги обуча, и това запознаване с нови хора много ме обогатява мен самият като артист.

 

Диляна Матеева: Не се обличайте в "униформи"

От момента, в който се докоснах до модата, до днес съм сигурна, че не сгреших, споделя младата дизайнерка

- Диляна, разкажи ми каква беше като малка? Как мина детството ти?

- Имах прекрасно детство, изпълнено с игри и усмивки, но без пакости. Често боледувах и трябваше да си стоя вкъщи, но не скучаех. Баба ми беше учителка по рисуване и ни гостуваше след работа. Превръщаше уроците по рисуване в забавна и увлекателна игра. Дотолкова увлекателна, че когато никой не ме наблюдаваше, пак рисувах, но този път върху тапетите с любимите червило или лак за нокти на майка ми.

- От сегашната ти гледна точка мислиш ли, че творците като теб си личат от деца?

- Талантът, независимо в кое направление, си проличава още в детска възраст, но е важно да бъде видян първо от родителите, за да могат те да дадат правилна насока на детето си и да помогнат за развитието му. Например, когато бях ученичка и трябваше да пиша домашни, щом ми доскучаеше, започвах да рисувам в тетрадките. Майка ми ме видя няколко пъти да го правя и заедно с баба ме заведоха на първите уроци по рисуване. Тогава бях на 8 години.

- Кога усети, че искаш да се занимаваш с мода - като тийнейджър или след това, при избора на висше учебно заведение?

- Също като повечето тийнейджърки, и аз силно се вълнувах от мода, но в тази възраст беше любителско увлечение, както и любовта ми към рисуването. Когато дойде времето да избирам как да продължа образованието си, бях на кръстопът - медицината или голямата ми страст - рисуването. Работата ми днес показва какво избрах. По време на обучението ми в Софийския университет "Св. Климент Охридски" трябваше всеки от нас да си избере един допълнителен предмет и тъй като модата все повече ме притегляше към себе си, избрах именно нея. В следствие на това, а и на вдъхновението и смелостта, за които ме насърчи преподавателката ми Лаура Димитрова, се осмелих да продължа да се развивам именно в тази насока. А какво по-добро място за това от НХА? Именно в Художествената академия научих истинския смисъл на модата, посланието, което носи тя, и колко трудно, но и социално отговорно е да бъдеш дизайнер.

- Имало ли е период от живота ти, в който си била разколебана дали искаш да се занимаваш с мода?

- От момента, в който се докоснах до модата, до днес съм сигурна, че не сгреших, когато избрах за моя професия именно модния дизайн. Ако отново трябва да избирам, бих избрала него и красотата, но задължително красота, подчертана не само с дрехи, а и със стил и интелект.

- Има ли творци като теб в семейството ти и смяташ ли, че усетът за това се предава от семейството?

- Усетът е нещо, което се развива в последствие, но е важна основата, на която ще стъпиш. При мен тя беше поставена от баба ми, която е художник, и от леля ми, която умееше да шие както гоблени и нежна дантела, така и красиви рокли на своята любителска шивашка машина. Преплитането на тези примери за подражание в живота ми с още един съществен от страна на майка ми, която ми показа какво е премерена елегантност, нямаше как да не доведе до развитието на усет за красота и естетика.

- Каква е историята на създаването на новата ти колекция?

- Преди време попаднах на много интересна статия за една иранска жена - Тахерех, която въпреки несъгласието на родителите си и въпреки закона там, подава молба за развод и успява да се разведе. След това нейният пример е последван от много други жени в Иран. Тази статия ме накара да се замисля за свободата и равноправието между половете в днешно време, затова потърсих информация за феминизма. Така стигнах до историите на две изключително силни, борбени и интелигентни жени - Олимпия дьо Гуж и Симон дьо Бовоар. Техните изследвания и каузи са били много иновативни и дори скандални за времето си. Именно някои от разсъжденията им ме вдъхновиха да покажа чрез работата си, че жените и мъжете са еднакво силни, способни и интелигентни, и всичко това зависи единствено от личността, а не от пол, раса или религия.

 

И ОЩЕ

* Наталия Кобилкина: Мечтая до три години да родя дъщеря

* Андреа напирала да се върне в "Пайнер"

* Софи Маринова се забули

* Златка Димитрова става тв водеща

* Галена и Фики бяха с “Ламборгини” в Лас Вегас

 

ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА - В "ЖЪЛТ ТРУД" ОТ 11 ДЕКЕМВРИ!

Коментари

Задължително поле