По-малко от десетилетие ще има родното училище да навакса всичко изгубено и да стане отличник по иновации. Тромавата система трябва да препуска, за да свърши всичко онова, което u приписват в новата стратегическа рамка. И не че не може да го направи, напротив - ако има нещо, което се разбра от пандемията, то е, че години на кретане по стария метод, могат да отстъпват на обучение с компютри, макар и далеч от нужното ниво. Видя се и че на места това е напълно невъзможно, и там ще продължат да лъжат системата, докато децата не ходят на училище, не им се пишат реални отсъствия, но пък завършват всеки следващ клас.

Не че частичните успехи не са налице, но просто не стигат.

Не стигат не само за децата, не стигат и за учителите. Именно те трябва да се издигнат на пиедестал, отново, така че професията им да е престижна. Социалният им статус да се награди, като получават не само 120% от средната заплата за страната, а и уважението, което трудът им заслужава. Тук формулата, която се залага в стратегическата рамка, е „прилагането на политики“. Дано не сме лоши пророци, но едва ли ще дадат резултат без по-целенасочени усилия. МОН опитват, да видим докъде ще стигнат.

А иначе - има хора, които оставят кариерите си и стават учители. Странен парадокс за родната действителност, който обаче радва. За хора като тях да работят с учениците е призвание, и от тях, както и от останалите педагози, зависи промяната. На тях се уповаваме и се надяваме следващото десетилетие да им е предостатъчно, за да обърнат тенденцията - да си учител да е модерно, а грамотен и знаещ ученик - яко.