Когато сме с Бога, тогава няма кой да бъде срещу нас

Миналата неделя дворът на манастира „Св. вмчк Мина” в кв. Бенковски, София, бе пълен с хиляди хора, дошли в деня на храмовия празник да се помолят пред прочутата чудотворна икона на светеца. Опашката извън Светата обител се виеше почти километър. За обичания светец и чудесата, които се случват там, за изгубените ценности, накъде върви света – за всичко това разговаряме с игумена на манастира протойерей Борис Петров.

- Отец Борис, на празника на св. Мина миналата неделя в манастира дойдоха хиляди хора с желанието да се поклонят пред иконата на светеца. Как приемате това, само за помощ ли идват тук, отче?

- Свети Мина е помагал и ще помага на много хора. Голямата част от тези хора идват не само за да измолят помощ от светеца, но и да му благодарят. За нас това огромно множество не е изненада, защото не се случва за първи път. А всеки се моли според нуждите си и отправя своята просба към св. Мина и към Бога. Някои имат телесни страдания, други се молят за изцеление на душата, идват бездетни семейства, за да се сдобият с рожба, млади хора, които не могат да срещнат подходящия партньор в живота, всеки според своите потребности.

- Случват ли се днес чудеса?

- Чудеса в църквата винаги се случват по милостта на Бога и според молитвите на човеците. Ако човек не отправя молитва пред Бога и към неговите угодници като застъпници пред него, няма как да получи. Чудото го прави не самата икона като икона, прави го Господ по молитвеното застъпничество на свети Великомъченик Мина, който е изобразен на нея.

- Каква е историята на тази икона?

- Иконата е нарисувана от руския художник Михаил Малецки, след като няколко пъти светията му се явява насън, моли да нарисува иконата, след което да я донесе в Обрадовския манастир. Художникът се е установил в София и е част от белогвардейските емигранти, които идват тук след Октомврийската революция. А донасянето на иконата в манастира съвпада с празника на Св. Мина, който е на 11 ноември. В момента, в който иконата пристига в манастира, тя проявява своята чудодейна сила – детенце, пострадало при инцидент, прогледнало.

- А кога и как става донасянето на иконата?

- Самият художник е свидетеслствал пред други хора, че му се е наложило да донесе на гръб иконата, защото тогава пътят не е бил леснодостъпен като сега, а дотук се е стигало по черни пътища. Било е есен, кално от дъждовете, а местността е и блатиста. Малевски бил първо с каруца, но тя затънала и той я взема на гръб, за да я донесе дотук. По неговите думи сякаш невидима сила му е помагала, за да я носи, дори не усещал върху себе си. Това става през 1950 година. През 1927 година са открити останки от древния манастир, който е съществувал още през римската епоха. Същата година е пострен дървения параклис, до него дървена камбанария и аязмото на светите безсребърници чудотворците Козма и Дамян. По-късно през 40-те години дървеният параклис е разрушен и е построена църквата в днешния й вид. Осветена е през 1946 г. и на храмовия празник – 11 ноември, точно 4 години по-късно, иконата идва в манастира. Оттогава тя проявява дар на чудотворство и помага на тези, които с вяра, молитва и упование към Божието милосърдие, пристъпват към св. Мина.

- Вие самият били ли сте свидетел на някое от чудесата?

- Често пъти се случва много тежко болни хора да се оправят, самите лекари казват: „Каквото можахме, направихме, останалото е в ръцете на Бога“. И лекари изпращат болни да дойдат да се помолят в манастира. Наистина хора се изцеряват напълно. Когато преди 11 години дойдох в манастира, едно момче беше тежко пострадало в катактрофа. Лекарите не даваха никаква надежда на родителите му. Хората идваха десетина дни всеки ден да се молят и ... чудото стана. Момчето излезе от кома и дори се възстанови напълно. Св. Мина помага на много бездетни, които след това в знак на благодарност, идват да кръщават рожбите си тук.

- Храмовият празник тази година съвпадна със 100-годишнината от края на Първата световна война. В цяла Европа камбаните биеха за мир.

- Камбаните биеха тържествено не в памет на загиналите, а като радост от края на войната. Всяка война сама по себе си е трагедия и от нея има страдащи човеци, а Бог не иска това да се случва. Войните започват заради нас, като хора, заради личните прищевки на отделни личности. Бог по своето милосърдие пък обгрижва тези човеци да не се почувстват изоставени от Него. Това се случва по застъпничеството и на светиите. Св. Великомъченик Мина в земния си живот е бил воин, но се е отказал от воинската си чест и се е оттеглил като отшелник в пустинята. А това, че краят на войната съвпада с датата на неговата памет, може да се тълкува като милост и застъпничество от него, за да се сложи и край на войната. Това са неща, труднодостъпни за човешкия разум. Бог допуска да се случват и злините, обаче в негова власт е и те да се прекратят.

- Сега в Европа се чуват гласове, че християнството е заплашено. Християните чувстват ли се достатъчно уютно в дома си, в Европа?

- Това зависи от самите християни. Ако има отстъпление и отдалечаване от Бога, то това се дължи на тях самите. Който твърдо вярва в Бога, който се държи за християнския морал и ценности, няма да има какво да го кара да се чуства застрашен. Защото когато сме с Бога, тогава няма кой да бъде срещу нас.

- Не мислите ли, че атеистичния дух, който властваше тук няколко десетилетия, все още е в нас? Сегашната глобализация и мултикултурализмът не отдръпват ли хората от Христос?

- Ние не го забелязваме. В манастира потокът от вярващи хора е непрестанен. Ако в живота на човеците се случва да имат страдания и несгоди, това се дължи на отстъплнието от Бога и на неприлагането в живота на християнските ценности и морал. Но това е много лично за всеки човек. Ако човек се влияе от всичко онова, което средствата за масова информация му поднасят, това говори, че не е твърда вярата му. В днешно време често пъти се случва да се говори срещу Църквата и срещу вярата. И ако някой е със слаба вяра, ще се поддаде и ще повярва на хулите. Но ние, които твърдо вярваме, не бихме се поддали на съблазни.

- Отче Борисе, а Църквата не живее ли в друго време, защото в този глобален свят, хората мислят много повече за бизнес и пари, докато за ценности вече трудно се говори на висок глас?

- Явно, така желаят хората. Вярата е много лично изживяване. Не е несъвместимо човек и да работи, и да има процъфтяващ бизнес, а същевременно да бъде и вярващ. Едното не е противоположно на другото. И Евангелието свидетелства за това.

- Казвате го вие като Божи човек, ето БПЦ от доста време полага усилия и предлага в българското училище да се изучава и вероучение, но не става. Защо?

- Като факултативен предмет и днес има възможност да се преподава вероучение, но това е въпрос на желание и на воля от страна на директорите на училищата и от страна на родителите. Църквата от много време иска вероучението да влезе като редовен предмет, но трудно ще се случи.

- Директорите в последните години обаче предпочитат да поканят в училищата си разни НПО-та с нови модерни ценности, отколкото да предложат на учениците си вероучение.

- Това са плодовете на онова време, което отмина. Трябва да минат още доста години. Да, сега има нови поколения, но едните са приемници на другите. Както са се учили предишните, така и днешите. Ако се въведе вероучение, това би дало добър плод в обществото. Защото ако днешното образование дава само знания на децата, то вероучението би ги и възпитавало как да станат по-добри личности.

- БПЦ винаги се е ползвала с голямо доверие, в последно време събуди и много симпатии заради отношението й към Истанбулската конвенция, която предизвика много дебати.

- Църквата отстоява ценностите на Евангелието Христово, провядва го. То е в разрез с тези ценности, налагани от Истанбулската конвенция. Църквата по свободен начин изрази своята категорична позиция, което не само е нейно право, но и неин дълг. Слава Богу, че Конституционният съд отхвърли този документ като противоречащ на Конституцията ни.

- Но управляващите нямат интерес да оттеглят подписа на България от конвенцията. Предстои ли нова борба?

- Да се надяваме, че – не. Спасителят казва на св. Апостол Петър, че върху него ще съгради църквата си и портите адови над църквата няма да надделеят. Каквото и да се случва, каквито и смущения да има, Църквата ще я има, докато съществува и света. Тя винаги ще отстоява своето учение, ще се стреми да бъде водителка в пътя към истината за човеците, ще бъде стълб и крепило на истината. Това, че има различно мислещи и в разрез с християнския морал и ценности, е тяхно право. Но не могат да го налагат на останалите човеци. Здравият разум не го възприема.

- Още св. Йоан Златоуст е написал в евангелието си: „Целият свят лежи в зло“. Как можем да излезем от злото?

- И св. Апостол Павел казва, че светът лежи в зло. Това не е било само тогава, не и само днес, винаги е било така. Под една или друга форма злото винаги е съществувало и се е стремяло да вреди на човеците. Да се излезе от злото, означава човек да се държи о доброто. Св. Апостол Павел ни учи като казва: „О доброто се дръжте“, т.е. в доброто. А доброто е сам Господ Исуус Христос. Съвършеното добро. Ако възприемаме християнските ценности, ако имаме в живота си като стожер сам Христос и се придържаме към Неговото учение, ако се стремим да живеем по християнски, то несъмнено злото би оставало по-далеч от нас.

- Един велик българин - писателят Васил Друмев и великотърновски митрополит Климент, ни е оставил завет: „Има православие – има България, няма православие – няма България“. Сигурно някои ще се надсмеят над подобна мисъл, но как сега звучи казаното от Климент?

- Тази мисъл ще е актуална винаги, тя е велика истина, така ще бъде и занапред. Ако не беше православната църква, България нямаше да я има. Ако я няма вярата, държавата ни нямаше да съществува. По време на робството българинът е запазил самосъзнанието си именно заради вярата. Казвайки, че е българин, значи е бил православен.

- Какво мислите за опитите за пренаписване на историята, или за скриване на някои исторически истини?

- Истината не може да бъде скрита. Тя винаги остава явна пред човеците, каквито и стремежи да има.

- Тя няма да бъде скрита за тези, които искат да я знаят. Но невежите се увеличават, както и тези, които им е все тая дали я знаят. Появяват се и някои нови евродирективи, които понякога смущават...

- Това вече е въпрос на по-усилено проповядване от страна на църквата. Това, че сме европейци, не ни кара да се откажем задължително от православието. Прославието е съизмеримо с европейските ценности, защото Европа е това, благодарение на християнството. Там където е проповядвано Евангелието, където са проповявядвани християнските ценности, където са възпитавани човеците на християнски морал, се вижда, че има просперитет. Изкушения винаги е имало – и преди нас, и сега, и после. Зависи от нас самите. Ако ни харесва да се държим о злото, това е наш личен избор.

- Наскоро дойде новина от Брюксел, че Коледните пазари там тази година щели да се наричат зимни. Чуха се гласове, че Европа по този начин може би се срамува от християнския си корен?

- А защо си мислят, че хората от другите религии може да се засегнат? Та Коледният базар е коледен, защото е свързан с Рождество Христово. А Рождеството няма кой да го отрече, защото то е част от нашата вяра. Политиката не ме интересува, но светът върви към своя край с всеки изминал ден.

- Така ли мислите, не звучи ли плашещо?

- Не, не плаша никого, това е част от нашата вяра. И не го казвам аз, така или иначе ще се случи. Ние, като християни, очакваме славното Второ Христово пришествие. Всеки един ден, който отминава, ни доближава към него. Деня и часа никой не знае, освен един – Отецът небесен. Това е част от нашата вяра. Винаги е имало сътресения в света, винаги е имало катаклизми – и природни, и предизвикани от човеците, войни – жестоки и кървави.

- Но злото не е ли надделяло?

- Не е. И ние като християни не трябва да мислим в негативна посока. А да живеем с вярата, че Бог за всеки един от нас промисля по най-добрия начин, към всеки един от нас Бог проявява своята бащинска грижа. Божият промисъл е такъв - всички човеци да вървят по пътя на Спасението. И от нашата свободна воля зависи дали искаме да вървим по него.

Нашият гост