Трети март 1878 година е последният шанс за спасението на българския народ

Факт е, че през последните години няма историческо събитие или значима дата, свързани с Русия, да не се използват от малка групичка платени русофоби за обругаване и грубо оклеветяване на всичко руско.

Особено злъчни и яростни са русофобите в публикации, „посветени“ на Трети март. И тазгодишната 140-годишнина от Освобождението ни от турско робство не остана по-различна с медийните им „изяви”. Безцеремонно пренебрегвайки историческите реалности, очевидните факти и безспорни документи и свидетелства, те най-произволно преиначават или фалшифицират събитията, свързани с този велик за българския народ ден. С особено настървение се подменя историческата истина за причините, целите, хода на военните действия и резултатите от Руско-турската война от 1877/1878 година. Отричайки освободителния характер за българския народ, те я представят като поредна завоевателна война на Русия, преследваща завладяването на Цариград и проливите. А има и по-ентусиазирани русофоби, очевидно с крайно ограничени познания и посредствен интелект, според които руските претенции били за включване на българските земи в границите на Руската империя.

В случая русофобите нямат нито един факт или документ, който да подкрепя техните твърдения. Впрочем, повечето от тях не са историци и може би не са чували за договореностите на великите сили (Англия, Германия, Австро-Унгария), които давайки съгласие Русия да обяви война на Турция, строго регламентират границата, до която може да стигне руската армия. А след избухването на войната Лондон, Берлин и Виена с внимание следят хода на военните действия. Когато руската армия напредва към Цариград, те предупреждават Русия да спазва договореностите. А Англия изпраща своя флот в турски води.

Високопрофесионалната руска дипломация отчита международните реалности и стриктно се съобразява с мнението на големите европейски държави, за които Цариград и проливите не са руско-турски, а общоевропейски въпрос. Посегателството върху турската столица и Босфора ще провокира остра, включително и силова реакция на Европа, която не би допуснала такъв акт, който би променил равновесието на силите на континента и би провокирал нова Кримска война.

Още по-абсурдно звучат упреците на фалшификаторите към Русия заради Берлинския конгрес, на който бе разпокъсан българският народ, както и намесата на Русия в съдбата на българите, които били в състояние сами да се освободят от турско робство и да обособят българската държава в реалните етнически граници. Русия попречила на тази възможност. Очевидно, тези, които плащат на фалшификаторите на българската история в този критичен момент от миналото на българите, са наследници на онези, които всъщност инициираха Берлинския конгрес, и заложиха мини на всички последвали войни и кръвопролития на балканските народи. Не Русия, а Англия, Германия и Австро-Унгария брутално посегнаха върху единството на българския народ. И не те, които не смятаха да пожертват и един войник за свободата на българите, а руският народ плати огромната цена - десетки хиляди убити и ранени и осакатени за българската свобода.

А твърдението за самостоятелно освобождаване е близко до сюжетите от фантастичните филми. През цялото си съществуване Османската империя е поддържала от 200 до 400-хилядна армия, от която 70-80 хиляден елитен еничарски корпус. Най-големите български въстания, избухнали през годините на робството, са от 10-12 до 20 хиляди души. Затова и всички те завършват с тежки поражения. Многобройните исторически документи свидетелстват, че възможността за самостоятелно освобождаване е била минимална, и дори сведена до нула.

Впрочем, нека припомним, че Русия започва войната с 270 000 армия, от които 170 хиляди действат на Балканите, т.е. на българска територия, а 100 хиляди в Кавказ. Затягането на военните действия и упоритата съпротива на турците принуждава руското командване да включи още 100-хилядна армия. Заедно с 35 хилядите румънци срещу Османската империя е изправена над 400-хилядна редовна обучена и с добро военно командване армия.

Научната обективност и добросъвестност налага да припомним, че тази война нито е желана, нито е провокирана от Русия. Причината, предизвикала избухването й, е гневна реакция на европейската общественост срещу жестокото потушаване на Априлското въстание и извършените неистови зверства от турските въоръжени сили върху българското население. Силно влияние върху колебаещия се да обяви война на Турция руски император Александър II оказва руската общественост. Тя е категорична, че дълг на Русия е да защити един братски православен народ.

Наред с грубите, но наивни и глуповати фалшификации, платените русофоби фантазират и други най-невероятни твърдения. Един от най-яростните русофоби „убеждава“ от екрана на една телевизия, че с войната от 1877/1878 г. Русия е целяла не освобождението на България, а да завладее петрола на Азербайджан. Тази абсурдна, но и смехотворна теза, свидетелства както за морала, така и за историческата неграмотност на автора. Ако бе погледнал поне една енциклопедия, щеше да прочете, че Северен Азербайджан е включен в Руската империя още през 1813 г., а Баку - 1806 г. Освен това през 70-те години на XIX век двигателите – бензинов и дизелов, не са открити и никой не се интересувал от петрола. Този факт, обаче, е без значение за фалшификатора. Той разчита на неосведомеността на част от зрителите, които приемат лъжата за истина.

Разбира се, руската външна политика не е безгрешна и не е водена само от хуманни съображения. Тя е провокирана или е провокирала войни, които са имали освободителен или завоевателен характер. За нас войната 1877-1878 г. има освободителен характер, за други народи руската империя е завоевател. Според авторитетни български и международни наблюдатели, анализатори и историци, войната от 1877-1878 г. се случва в един критичен за българите момент. Крайно агресивният национализъм на малките съседни държави - Гърция, Румъния и Сърбия, вземат застрашителни мащаби. Ясно очертани са претенциите за пълно завладяване на българските земи и денационализиране на българския народ. След като нито една от тях няма потенциала сама да ги завладее, през 60-те години на XIX век, те, в резултат на много преговори, се договарят да ги разделят. Този опит изключва всякакви възможности за поява на независима българска държава. Паралелно с тази категорична договореност, трите държави, макар и бедни, хвърлят сериозни средства за пропаганда на великонационалистическите си аспирации сред българския народ. Срещу тези груби антибългарски прояви и действия реагират остро идеолозите и ръководителите на българското национално-освободително движение. В поредица от статии, писма, декларации Георги Сава Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев гневно осъждат пропагандата на Атина, Букурещ и Белград, налагаща гръцко, румънско и сръбско национално съзнание сред българското население.

Особено ярко агресивният характер на национализма на съседните държави се проявява, и то със страшна сила, след разпокъсването на България на Берлинския конгрес и след двете национални катастрофи (1913 и 1918 г.). Българите - над 2,5 милиона попаднали в границите на Гърция, Румъния и Сърбия, са подложени на такава брутална денационализация, която е без аналог в европейската история. Над 100 хиляди заплащат с живота си отстояването на българската си национална принадлежност. Стотици хиляди емигрират. А останалите българи за безпрецедентно кратък срок от 2-3 десетилетия стават „сърби“, „румънци“ и „гърци“. Най-непокорната част от тях са „покръстени“ в „македонци“.

Трагичната съдба, сполетяла българското население, откъснато от България, е едно безспорно категорично свидетелство за реалната, а не хипотетична опасност от изчезване, надвиснала над българския народ при попадането му в границите на трите балкански държавици. В края на XIX век и началото на XX се заражда още един войнстващ национализъм - турският, според който всички етноси в Османската империя са неразделна част от турската нация.

Очевидно, със саможертвата на героите от Априлското въстание бе провокирана Руско-турската война от 1877-1878 г. Тя избухва в критичен за българите момент. Поради това безспорен е не само нейният освободителен характер, но и нейната спасителна роля.