Преди старта на председателството - с много въпроси и най-добри намерения

Оказва се, че корабът на обединена Европа е пригоден да плава само в спокойни води

В настоящия си вид Еврозоната е твърде далеч както от добрите практики, така и от идеята за оптимална валутна зона

Съвсем скоро България ще поеме председателството на Съвета на ЕС. Вече са оповестени националните приоритети, предварителната програма и дори мотото на нашето председателство. Гладки текстове, които не могат да компенсират нарастващия брой неизвестни, тежащи върху бъдещето на стария континент. Очевидно е, че Съюзът в настоящия си вид се изчерпва. Неговата реакция на кризи показа недвусмислено, че корабът на обединена Европа е пригоден да плава само в спокойни води и при попътен вятър. Достатъчно е да се сравни растежа на страните от Еврозоната и останалите държави, които все още не са приели единната европейска валута в годините след началото на кризата. По данни на Евростат за изтеклия период от 2009 г. насам реалният БВП в Еврозоната нараства средно с 0,39% годишно, докато средният темп в България, Чехия и Румъния, например, е над два пъти по-голям. През същия период Полша постига 3,03%, а двигателят на европейската икономика – Германия, отчита едва 1,09%. Един от тазгодишните документи за размисъл на ЕК сполучливо обобщава, че тенденциите на сближаване, които се наблюдаваха през началните години на единната валута, се оказаха в известна степен привидни и че кризата от 2007-2008 г. беляза края на тези тенденции.

Картината би била съвсем различна,

ако успоредно с единната валута Съюзът беше въвел работещи адаптивни механизми, като например гъвкав пазар на труда или бюджетни трансфери, чрез които да се стимулират засегнатите икономики. Такива механизми формално съществуват - свободното движение на хора е една от четирите основни свободи в ЕС, а кохезионният фонд по дефиниция би трябвало да стимулира икономиките на страните с по-ниски доходи и да намали икономическите и социални различия между държавите-членки. Проблемът е, че при сегашните си норми тези механизми изобщо не компенсират отсъствието на гъвкави валутни курсове. Трудовата миграция между страните-членки на ЕС не превишава 0,3% от населението на общността, което е крайно недостатъчно. За сравнение – честотата на мигриращите между отделните щати в САЩ е около 8-10 пъти по-голяма, но Европа няма никакъв шанс да се доближи до тези стойности, тъй като засилването на протекционистичните нагласи сред приемащите страни и нарастващия недостиг на кадри сред държавите-донори ще потискат все по-силно този процес.

Още по-щекотлива е

темата с бюджетните трансфери,

чийто обем е меко казано скромен. На всеки спечелени 100 евро европейските граждани плащат средно по 50 под формата на данъци и социални осигуровки, от които само едно евро отива за финансиране на бюджета на ЕС. За сравнение, федералният бюджет на САЩ е над 20% от брутния вътрешен продукт на страната.

С други думи, в настоящия си вид Еврозоната е твърде далеч както от добрите практики, така и от идеята за оптимална валутна зона, възприета в икономическата теория. В този смисъл призивите за „повече Европа“ не са просто еврократски лозунги, а отчаяно търсене на варианти за оцеляване, чиято крайна цел не е особено ясна. Въпросът за жизнеспособността на паричния съюз засега няма еднозначен отговор (чешко-словашкият паричен съюз например, се разпадна за по-малко от два месеца, въпреки че имаше по-добри предпоставки за оцеляване), а намирането на приемливи решения с времето става все по-трудно, тъй като противно на декларациите, синхронът между държавите-членки не се подобрява. Разногласията между ядрото и периферията на Съюза с времето се задълбочават, въпреки че всички страни-членки искат едно и също - обединена и по-силна Европа. Просто я разбират по двадесет и седем различни начина.

На този фон за България се очертава интересно председателство. Страната ни поема щафетата в момент, в който ЕС прави пореден опит да осъзнае, че в сегашния си вид е тромава, неефективна структура и че начинът, по който се управляват финансите на Съюза не спомага за по-добрата му интеграция. Дори напротив - по-старите страни-членки възприемат с нарастващ неприязън ролята си на донори в европейския бюджет, считайки че това е висока цена за облагите от тяхното членство (сред които притока на квалифицирани кадри от ЦИЕ, свободния достъп до пазарите в региона и практически безусловната подкрепа за външната им политика). Икономиките от периферията, от своя страна,

приемат негативите, съпровождащи членството,

но някои от тях все още намират кураж да се противопоставят на използването на икономически лостове за натиск срещу защитата на техния национален интерес.

В опит за изглаждане на разногласията, Съюзът ще направи опит да промени принципите на финансиране. Публикуваният през м.юни т. г. документ за размисъл изобилства от идеи, които би трябвало да оптимизират финансите на общността и да ги поставят на нова, по-солидна основа. Така например, документът предвижда преразглеждане на сегашната система на разпределение на средствата и добавяне нови критерии (свързани с демографските проблеми, безработицата, социалното приобщаване и т.н.), увеличаване на равнищата на националното съфинансиране (с оглед повишаване на ангажираността и отговорността към изразходването на средствата), осигуряване на стимули за подкрепа на структурните реформи, обвързване на отпускането на средства със спазването на принципите на правова държава и т.н.

Основният акцент в текста е идеята за прехвърляне на тежестта от сега използваните грантови схеми към по-слабо популярни финансови инструменти като гаранции, заеми и дялово участие, а в по-дългосрочен план се предвижда провеждане на дебат за пълноправен бюджет на еврозоната с много по-широки цели, повече средства и собствен поток от приходи. Това кореспондира с основната идея в друг документ от същата категория – за задълбочаването на икономическия и паричен съюз.

Макар и изпълнени с най-добри намерения, текстовете не дават отговор на един много важен въпрос –

с какви средства ще бъде постигнат консенсус

между страните-членки, при положение че новият проект недвусмислено залага на идеите за федерализиране на общността, а настроенията срещу тези идеи се засилват. Не по-малко важен е и въпросът с недостига на време. Ремонтът на европейските финанси стартира в период, в който ЕС трябва да посреща нарастващи разходи, свързани с управлението на незаконната миграция, интеграцията на бежанците, сигурността, борбата срещу тероризма и т.н., а с напускането на Великобритания приходите осезаемо ще намалеят. Трети, но не по важност, е въпросът за посоката в която ще се движат оставащите членове на общността.

Независимо от добре звучащите слогани и оптимистичния тон в последната реч за състоянието на ЕС, за повечето европейци е ясно, че в настоящия си вид Съюзът не постига голямата си цел – обединението. Може само да се гадае дали новите принципи ще върнат стария континент на пътя към неговото по-добро бъдеще, или просто ЕС ще придобие нова, също толкова неработеща форма.