Синът Академик Ваньо Митев: Пет истории

Баща и син.

1. Татко имаше невероятен слух. През 1964 г. е на специализация във Франция. Както ми е казвал, първоначално между него и френските колеги е имало „ледена стена“. На визитация докладва, че чува диастолен шум. Шефът на клиниката слага слушалка, отсича „няма“ и продължава напред. Д-р Митев обаче настоява. Буквално вбесен, д-р Мерсие нарежда да донесат портативен фонокардиограф. За изненада на французите, апаратът регистрира нискочестотен диастоличен шум. „Ледената стена“ се срутва, а д-р Мерсие гостува следващата година на д-р Митев в България.

2. Само със слушалка проф. Иван Митев можеше да различи патологичен от физиологичен шум. Бившият ректор на Техническия университет във Варна, проф. Фархи, ми разказа с благодарност следната случка. През 1984 г. лекари му казват, че 7-годишният му син има сърдечен шум и трябва да преустанови тренировки по плуване. Силно притеснен той разбира, че известния кардиолог проф. Митев е в почивната станция на МНЗ във Варна и завежда сина си при него. Татко преслушва и двамата и казва, че няма нищо патологично. Синът на проф. Фархи сега живее в Германия, жив и здрав, без никакви сърдечни промени.

3. През седемдесетте години на татко му хрумва идеята, по аналог на костюмите на космонавтите, че ластични клинове могат да подобрят венозния отток и да подобрят спортните постижения. Агитира професори от ВИФ (сега НСА) да експериментират тази идея. Те се съгласяват, не предприемат нищо, но същевременно  споделят идеята с немски лекари, придружаващи спортистите от ГДР в базата на Белмекен. Източногерманците бързо оценяват идеята на проф. Митев, експериментират я в ГДР и на олимпиадата в Москва през 1980 г. техните гребци се появяват със „странни“ ластични клинове и обират златните медали. Сега подобни клинове се използват масово, вкл. и от футболисти.

4. За развлечение Татко пишеше епиграми. Един ден отива при главния редактор на „Работническо дело“ и му ги показва. Една от тях гласеше „Животът го напуска, но поста не изпуска“. Визираше някои членове на Политбюро на БКП, отдавна преминали 80 г., като Цола Драгойчева и Тодор Павлов. Главният редактор ги чел с интерес, смял се на глас, накрая го погледнал и казал сериозно: „Другарю Митев, нали разбирате, че това не може да се публикува“. Татко коментира: „Добре, че не ме докладва където трябва“.

5. Проф. Камен Цачев, бивш ръководител на Катедрата по клинична медицина винаги споменава Татко с огромна благодарност. Диагностициран със сърдечен порок, той е освободен от военна служба и живее пестеливо в страх. Един ден като млад асистент, проф. Митев му предлага да го изследва за 6-и тон. При прегледа той установява, че диагнозата е преекспонирана, касае се за лека митрална инсуфициенция, с която може да си живее напълно спокойно. Така е и досега.

Полина и Ваньо преди титлите

Дъщерята проф. д-р Полина Митева: Четири вида голяма любов

Диплом за откритието „Шести сърдечен тон“

И трудно, и лесно се пише за баща. Трудността идва от там, че в различна степен написаното има субективен характер. Лесно е, защото този човек те е създал, отгледал, възпитал, обичал. Животът на един човек е свързан с различни дати, моменти,  години, периоди. Доста се чудех откъде и как да започна и накрая реших, че за да се избегне субективизмът, e най-добре да разкажа живота на татко с негови думи, взети от различни интервюта, давани в годините; от негови автобиографични „драсканици“ и, разбира се, моите прекрасни спомени.

И така….

Първата и обща за всички е рождената дата. Татко, проф. д-р Иван Митев е роден 4.10.1924 г. в с. Крушовица, Врачанско. 
„Това, че 4 октомври е моята рождена дата е без всякакво значение и никой не ще го запомни, но 4 октомври ще остане завинаги на страниците на човешката история, защото на тази дата 1957 г. съветите изпратиха първия изкуствен спътник на Земята. Човекът преодоля земното притегляне и така се отвори пътят към безкрая на Космоса“.

Били са тринадесет деца, а той – последното – обичано, глезено, палаво, но възпитавано в труд и учение. Тази любов към децата, семейството, труда, науката се запази до неговите последни дни. Започва училища на 5 г.  и 11 м. и тъй като е бил малък и дребен, през зимните месеци дядо го е носил на гърба си до училище. Какви снежни зими е имало!

Бригадир в Сараево, 1947 г.

Завършва гимназия в Оряхово през 1942 г., след което служи в Четвърти армейски артилерийски полк в Плевен. Участник в двете фази на Отечествената война, като във втората се записва доброволец, тайно от родителите си.

„Казват ми като педиатър да напиша „нещо“ за войната и за децата. А защо само за децата? Войната е била винаги жестока, а бъдещата ще е опустошителна. Бъдещата война ще бъде всемирна катастрофа. Няма да има фронт и тил, няма да остане кой да плаче за децата. Не съм пацифист, но като човек и лекар, бих дал всичко за запазване на мира и живота на Земята. Никога война! Към безсмъртните думи на Юлиус Фучик: „Хора, бдете!“, може би най-подходящо за нашето време е да добавим „Хора, борете се!“. Колко актуални са тези негови думи, изречени преди 40 години.

Следват студентските години. Медицина завършва през 1950 г., с отличен успех. „Моят курс по медицина е грамадният и героичен “Cursus magnus“. Грамаден, защото бяхме около 1400 души; героичен, защото в нашето следване преодолявахме планини от трудности: следвоенна немотия, липса на учебници, слушахме лекции в киносалони, грамадни групи от по 18-20 души и какво ли още не. Трудно беше на нас, а може би още по-трудно беше на нашите преподаватели. Но „Cursus magnus“ вървеше напред и още на първата промоция, състояла се на 3.10.1950 г., 430 души положихме Хипократовата клетва и като лекари се пръснахме из цялата страна.

“Трудът и ученолюбието са възнаградени. Татко завършва с отличен успех, а на 13.10.1950 г. стъпва за първи път в живота си на русенска земя с направление  „Главен инспектор по майчинство и детство“ към Окръжния здравен отдел. Това е един преломен момент в неговия личен живот, защото тук се запознава с мама, създават прекрасно семейство и се раждаме ние с моя батко, както обича да го наричам.

Русенски период - 1950-1960 година

„Когато следвах, никога и на ум не ми е минавало, че ще ставам администратор. В онези години за мен беше мечта детското отделение на д-р Ангелов. Така си мислех, но така не стана. Изпълнявах служебните си задължения с чувство за отговорност и дори с ентусиазъм, но в мечтите си живеех в клиниката, по която постоянно тъгувах. Впрочем, никога не се предавах и през 1954 г. бях на 7-месечен курс по детски болести в клиниката на ИСУЛ. Но това не само не ме успокой, а още повече увеличи желанието ми да стана клиницист“.

Минават още две години и след спечелен конкурс започва задочна аспирантура към Катедрата по детски болести към МФ София, с научен ръководител проф. Л. Рачев. Темата на дисертацията е детската смъртност. Проблемите на детската раждаемост и смъртност продължиха да са сред основните задачи за разрешаване през целия живот на татко. Проследната статия, която даде за публикуване, беше няколко дни преди да почине, но за съжаление времената се промениха и никой не и` обърна внимание.

Окръжната болница в Русе по онова време е с 500 легла, разкрита в крайно неподходящи помещения, отделни павилиони, строени, както русенци казват, от времето на Митхад паша. Следва дълга борба, ходене и писане до различни инстанции на високо ниво, включително ЦК на БКП продължила няколко години. През май 1957 г. е направена първата копка и започва строителството на болницата.

„Когато през лятото на 1960 г. напуснах Русе, беше построена по-голямата част от сградата на Окръжната болница. Така бях изпълнил една от заръките, която ми беше поставена през 1953 г., при избирането ми за Началник на Окръжния здравен отдел – „Докторе, ако не оставеш след себе си една сграда на болницата, нищо не си направил“. Разбира се, не само аз имам заслуга за строителството на Окръжна болница, но не ще е пресилено, ако кажа, че съм бил в центъра на цялата тази продължителна борба за нейното включване в държавния план и изпълнението на по-късните етапи от нейното строителство. Тичането около строителството на Окръжната болница бе своево рода школа за мен, която ми послужи много по-късно, когато станах директор на Института по педиатрия. Съзнавам, че ще прозвучи нескромно, но ще добавя, с чувство на изпълнен дълг, че ако в Русе оставих строителството на Окръжна болница, то в София напуснах директорския пост, поради пенсиониране, оставяйки построена станция за кислород и сгъстен въздух, ограда и асфалтиран двор на Института, сграда на поликлиниката, а новата сграда на Института – в строеж до четвърта плоча. Оставих нещо над земята!“

Следва нова страница от живота на татко – мечтаният живот на педиатър, на творец в науката.  „Да си педиатър е благородно и възвишено, високочовечно“. От 1960 г. до пенсионирането си през 1989 г. татко работи в Научния институт по педиатрия. Извървян път по всичките етажи на научното и клиничното поприще, защитени две дисертации, удостояването със званието „Откривател“, ръководител клиника по детска ревмокардиология, директор на болница.

Тук чува и „Шести сърдечен тон“ – признат за научно откритие, вписано в Държавния регистър за открития на НРБ на 12.03.1981 г. под №2 – кулминацията на научното му творчество.

Процедурата по откритието предизвиква многобройни дискусии, защото званието „Откривател” не е малко нещо. То предизвиква отрицателни реакции у много хора. “И кулминацията на човешката завист беше защитата на докторската му дисертация на тема „Шести сърдечен тон“ – защита пред заменен СНС, назначени четирима рецензенти,  двама от които с отрицателно заключение, отрицателен вот на СНС. Датата е 18.12.1981 г. – 9 месеца след връчване на дипломата за откритие. И днес отново се връщам в онзи декемврийски ден - препълнена зала на Майчин дом, правостоящи слушатели; отрицателно настроени рецензенти и блестящи подкрепящи изказвания. Защита продължила повече от 4 часа. При броенето на гласовете залата беше притихнала и при съобщаването на „12 – за, 6 - не и 5 - бели“ избухна в ръкопляскания. Но… „Не бързайте да се радвате. Трябва още един глас“ – бяха думите на водещия. По-късно ВАК утвърди и татко получи научната степен „Доктор на медицинските науки“. Винаги съм се питала как преживя всичко това – и предателство от свои колеги, и тази човешка злоба и завист?

Но, той беше с голямо сърце. „Считам, че има четири вида голяма любов: любовта към собствените деца, любовта към Родината, любовта към любимата и любовта към идеята в широкия смисъл на думата. А научно-изследователското търсене е работа за осъществяването на тази идея. Тези четири вида любов не си противоречат. Ако човек ги преживее и четирите, мисля че ще бъде истински щастлив“.

И татко ги преживя, и четирите! Той си отиде щастлив!

Колегата д-р Благомир Здравков:

- Д-р Здравков, на 4 октомври отбелязваме 100 години от рождението на вашия патрон проф. Иван Митев. От днешна гледна точка каква е значимостта на неговото откритие?
- Първо да припомня, че през 1972 г., при рутинен преглед, проф. Иван Митев установява наличието на още един сърдечен тон - шести. Това откритие е от световно значение за кардиологията. Признато е официално през 1980 г. Така че можем да се гордеем с неговия научен принос. Всъщност това е и първото значимо откритие в българската медицина.

Вижте, големите личности имат уникалната мисия да поставят жалони и високи стандарти, по които ние като техни наследници да се измерваме и да се опитваме да надградим. Древните са казали: „Титлите и славата придават блясък само на имена, носени с достойнство“. Проф. Митев е бил точно такъв човек - достоен, всеотдаен, отличен специалист.

За мен и моя екип е въпрос на чест и отговорност да работим в педиатрия, носеща неговото име. Радвам се, че заедно с неговите син и дъщеря - акад. Ваньо Митев и проф. Полина Митева, на която почти целият професионален път е преминал в нашата болница, организираме честване на 100-годишнината му. Така му отдаваме заслужена почит.