Лиз Хърли: Качила съм малко килца, но не ми пука

Елизабет Хърли започва своята кариера като модел и бързо става рекламно лице на множество престижни козметични марки, преди да се преориентира към киното. Хърли привлича вниманието с роли в страшно успешната шпионска пародия „Остин Пауърс” и палавата комедия „Дяволска сделка”. Тя бе и една от малкото британски звезди, които бяха за Брекзит и с това си навлече гнева на политически коректните и прогресивни маси.

- Елизабет, в тези времена на всевъзможен стрес и каскада от кризи, каква е вашата формула за хармония и психологически баланс?
- Ако трябва да съм напълно откровена, нямам на разположение някакво предложение за стриктна програма, протокол, организация или пък чудодейна формула, но определено се опитвам да поддържам баланс в живота си и знам, че това сега е едновременно по-важно, но и по-трудно.

- А какво правите, за да изглеждате толкова добре физически?
- Не бих се определила като най-стриктната и дисциплинираната. Реших да не се ограничавам толкова и с годините определено ми е по-трудно да имам тази фигура. Но все още твърдо отказвам да стана фитнес фанатичка и да се обвържа със стриктни диети и тежки тренировки. Днес съм поне с 5 килограма повече, отколкото преди 20 години, но не ми пука.

- Как ви се отрази пандемията?
- По време на най-строгите карантини и локдауни вкъщи бяхме като в онзи сериал от 70-те години „Семейство Уолтън” - общо девет човека. Имаше силно параноични моменти, чувствах се отговорна за всички тях, имах ужасното усещане, че няма да успея да ги опазя здрави. Не пусках никого да напуска къщата. Пазарувах от най-близките магазини с маска и ръкавици. Постоянно живеех в страх, че може да внеса вируса обратно в дома ни, в който имаше и възрастни роднини с респираторни проблеми. Но беше полезно в известен смисъл и подложи на тест организационните умения на всички. В крайна сметка се справихме и аз се гордея с всички. Аз отговарях за планирането на изхранването, пазаруването и прането. Ако не беше страхът, че може да изгубим любими хора, имаше нещо много топло и сплотяващо в цялото преживяване. Наложихме си и да не пускаме телевизора до 18 часа вечерта, за да не се превърнем в залепени за екрана паразити. Имаше истинско общуване.