Апогеят на кризата в България през VIII век

През 765 г. за броени месеци трима български владетели губят властта и живота си

Някои от най-сериозните проблеми в Плиска и страната са създавани от ромейската агентура и нейната „пета колона“

В броя на „Труд news“ от 26 май накратко запознахме читателите с началото на тежката политическа криза, обхванала България в средата на VIII в. След залеза на емблематичната династия Дуло започва изострена борба за върховната власт.

При Кормисош (737-754) и Винех (754-760), и двамата от рода Вокил, и Телец (760-763), представител на „клана“ Угаин, противоречията ескалират неимоверно. В този процес важна роля играят и мащабни византийски военни походи срещу България по суша и море, ръководени от енергичния и войнствен император Константин V Копроним. Битката в полето на Анхиало/Поморие на 30 юни 763 г., въпреки ромейските загуби, е тежко поражение за младия и амбициозен кан Телец.

Българската войска дава тежки жертви, във византийски ръце падат много пленници, а някои части, явно нелоялни към Телец, преминават на страната на противника! Императорът влиза с триумф в столицата Константинопол, а българските пленници са предадени на тълпата, която ги избива до крак...

Тежката ситуация през лятото на 763 г. води до бунт, а Телец и неговите приближени буквално са изтребени. Така „партията“ на династията Вокил постига реванш - на престола е поставен Сабин, зет на царувалия девет години по-рано кан Кормисош.

Както изглежда, Сабин (763 г.) е разумен човек, натрупал определен политически опит още при своя тъст. Той трезво оценява ситуацията и предлага преговори за мир с Византия. Страстите в Плиска обаче са изострени до такава степен, че владетелят е принуден да търси убежище във Византия... Така чрез преврат на власт идва младият трийсетгодишен владетел Паган (763-765), за когото се предполага, че е от рода Угаин. Независимо от радикалната линия, олицетворявана от неговия род, и този български кан в крайна сметка решава да търси преговори за мир с империята. Константин V не само отхвърля предложението, но през лятото на 765 г. предприема нов поход. Достигайки границата, която обаче е добре защитена от българите и съюзното славинско племе севери, Константин V все пак дава съгласие за преговори. Нещо повече, проведена е „среща на върха“ между императора и българския кан. На нея обаче присъства и Сабин, когото Константин V се стреми на върне на българския престол. Това показва, че бившият владетел продължава да има влияние в България, независимо от краткото си управление. От друга страна, тази груба провокация ясно показва желанието на византийския василевс да се меси директно в българската политика.

Около Паган съществуват някои неясноти. За патриарх Никифор той се е казвал „Кампаган“, което според проф. Веселин Бешевлиев визира не самия владетел, а втория по ранг в българската държава - тогавашният кавхан. „Мистерията“ намери неочаквано решение през 1985 г., когато в района на Търговище проф. Казимир Попконстантинов откри старобългарски надпис от 1281/1282 г. В него се чете името „Пагань“, както се е казвал един местен болярин - доказателство за съществуването на въпросното име и за присъствието му в българската именна система дори и в края XIII в. С други думи, словосъчетанието „Кампаган“ трябва да се чете като „кан Паган“.

Един от най-тежките проблеми за българските владетели са византийската агентура и „петата колона“ в Плиска и страната. Византийски агенти, улеснени от „приятели на императора“, тайно отвеждат семейството на Сабин във Византия. После правят нещо още по-дръзко, отвличайки Славун, князът на северите, и Християн, водач на византийски „скамари“ („разбойници“), преминали на българска страна. Императорът предава двамата пленници на византийски лекари, които ги умъртвяват със садистични „медицински“ експерименти... Съдбата на Паган също е трагична - за да спаси живота си, той се опитва да избяга с византийски кораб през Варна, но е убит от собствените си хора. На трона е поставен Умор от династията Вокил, свален само след 40 дни! На власт идва Токт (отново през 765 г.), както изглежда, последен владетел от рода Угаин. Прав е проф. Бешевлиев, че името е „Токт“, а не „Токту“, както погрешно е наричан в почти всички книги и учебници.

Токт е представен от патриарх Никифор като „мъж българин“ - своеобразен маркер за принадлежността му към антивизантийската „партия“ на рода Угаин. Не на последно място, във византийските извори Токт е представен като „брат на Баян“ (или „Ваян“?), удостоен с високата византийска титла „патриций“, която се чете и върху неговия личен печат. Явно Баян е добре познат в Константинопол, което поставя въпроса дали не е предишен български владетел? Съответно, със завръщането му в Плиска може би има съвладетелство на двамата братя? 

Промяната, която застрашава византийското влияние, мотивира Константин V да организира нов наказателен поход срещу българите. Вътрешнополитическата криза, ромейската агентура, пленяването на Славун (именно северите още от времето на Аспарух пазят проходите в Източния Балкан), улесняват агресията. Ромейските войски преминават проходите и опустошават земи на север от Балкана. Токт и Баян, които нямат достатъчно войска, напускат Плиска, надявайки се да съберат още военни сили. Това не става, напротив - двамата братя загиват в „горите край Дунава“, и то в битка с вътрешния противник! В чии ръце преминава властта в България след Токт е неизвестно. Приема се, че това е Телериг, въпреки че първото споменаване за него е едва за 770 г. Така или иначе, българите успяват да се консолидират за противодействие. Поради това „... император Константин - пишат хронистите,- със страх се завърнал, без да направи нещо доблестно...“

През 766 г. Константин V организира нов поход, в който наред със сухопътните сили е задействан флот от 2 600 кораба! Огромната численост предполага, че този път императорът е решил веднъж завинаги да приключи с българите. Предвид екстремната заплаха от Плиска са предложени преговори за мир, които Константин отхвърля. За щастие, този път самата природа се оказва съюзник за нашите прадеди - силен вятър унищожава голяма част от византийския флот, като са дадени стотици жертви. Според проф. Бешевлиев става дума за онази ескадра, която потегля от Месемврия/Несебър към Варна и Дунавската делта, за да нанесе удар от север. Така или иначе, морската буря проваля замисъла за действие и на сухопътните сили. По заповед на императора телата на издавилите се ромейски войници са уловени с мрежи и погребани, а армията безславно се завръща назад.

През следващите осем години липсват сведения за византийска активност на българския фронт, което е показателно за възстановяващите се военни сили на България, независимо от вътрешната криза. Затишието е косвено свидетелство за тенденция към стабилизация в България. Както вече стана дума в предишната ни статия на тази тема, в историческата наука са изказвани различни хипотези за естеството на кризата - борба между „прабългарска и славянска“, „провизантийска“ и „национална“ партии, между враждуващи български родове, и т. н. Смяната на династията Дуло, както и взаимните удари между Вокил и Угаин, разпалват претенциите на знатните родове. Ще припомним и мнението на академик Васил Гюзелев, че вътрешната стабилност е разклатена и от неочаквани природни бедствия - небивали студове, суша и глад. И все пак, очевидно след 765 г. в България започва бавен, но устойчив процес на стабилизация. Персоналните заслуги са на Телериг (около 766-777) и Кардам (777-преди 800 г.), но кризата не е преодоляна. Налага се самият Телериг да търси спасение във Византия, а на неговата политика си струва да се спрем в друга статия. Още нещо, възможно е след Кардам да е царувал още един владетел, принуден също да се спасява във Византия. Знаем само християнското му име - Теодор. Краят на кризата е поставен от великия Крум, дошъл на власт около 800 г. Именно този забележителен владетел започва мащабните реформи, които превръщат България (заедно с Византия и държавата на франките) в една от трите империи на средновековна Европа през IX-XI в.