Арсим Зеколи, публицист и бивш дипломат от Скопие, пред „Труд News“: Договорът между София и Скопие беше крачка назад

За отношенията между България и Северна Македония, за ролята на албанския фактор в обществото край Вардар, за перспективата българите да бъдат вписани в македонската конституция - по тези и други въпроси разговаряме с публициста, политически анализатор и бивш дипломат Арсим Зеколи.

- Господин Зеколи, в мои текстове и прояви като журналист винаги съм твърдял, че албанският фактор в Северна Македония е най-активен в европейския дневен ред на страната. Защо е така?
- Това е много интересен въпрос. Значителна част от самите албанци и днес не разбират съвсем генезиса на тази ориентация, чиято основа датира от албанското Възраждане във втората половина на XIX век като резултат от разпадането на Османската империя и силното влияние на албанската интелигенция и католическата църква, припознала възможността за връщане в Европа. По-късно, при комунизма, проевропейското еволюираше в прозападно, в отклонение от комунизма и от влиянието на СССР. Но в днешните условия имаме паритет в отношението към европейството. От една страна, имаме традиционната нишка на подкрепа за Европа или Запада от обикновените албанци, но от друга страна имаме печалбарската политическа определеност към ЕС, която доминира у политическите върхушки. Докато албанците са предопределени да живеят сред различни културни, езикови, религиозни или идентичностни среди, македонците приемат различността като заплаха, като опасност или нещо все още неизживяно, недоизживяно, непознато.

- Вече шест години имаме подписан Договор за приятелството и добросъседство между България и Северна Македония? Защо, според Вас, отношенията ни вървят все повече към охладняване, а не към подобряване? Защо е така, дали само българската страна е виновна, както се твърди в Скопие?
- Само да ви подсетя, че този договор бе предхождан от един друг от времето на Любчо Георгиевски и Иван Костов. Тази предходна спогодба в известен смисъл беше съставена в духа на тогава популярната мантра за „Договори между народите“. Но това беше продукт на соцреалистичното, идеологическо и популистко разбиране на отношенията, основани на фикцията за народа, а не за държавата като носител и гарант за договореното. Поради това тази спогодба от февруари 1999 г. беше крачка напред от напълно замразените отношения, но без ясна визия за процесите, които трябва да предстоят. Договорът от 2017 г. трябваше да представлява продължение, но всъщност беше крачка назад. Вместо надграждане на „договора между народите“, (Бойко) Борисов и (Зоран) Заев пристъпиха към договор, който повече приличаше на договореност между средновековни династии, отколкото между представители на съвременни държави със строго определен протокол, параметри, задължения, срокове и решения. За разлика от Преспанския договор (между Скопие и Атина), който включваше силна международна подкрепа, мониторинг, участие и препоръки, договорът от 2017 г. (с България) беше резултат, определен както от личните интереси, така и от партийните, а и от олигархичните интереси на четири или пет директно включени преговарящи със съвсем различни очаквания и намерения. Но без никаква външна или международна роля, без никакво участие на парламентите на двете държави, иначе парламентарни демокрации. Това, което последва, беше резултат от този персонализиран договор, с всички интервенции от институциите на България и реакциите на институциите в Северна Македония. Не казвам, че Бойко Борисов и Екатерина Захариева, Зоран Заев и Никола Димитров са виновни за лошия диалог, който последва, но са наистина отговорни за сключването на недостатъчно прецизиран документ, който вместо да води към подобрение, доведе за охладняване на отношенията между държавите и съмнения и подозрения между хората. Благодарение на включването на международната общност се стигна до връщане към обичайните международни стандарти за „Договор между държави“, за преговори между администрации и опити за изясняване между обичайните протоколи и политическите подмятания.

- В един от Вашите предишни текстове прочетох, че договорът между Бойко Борисов и Зоран Заев е на принципа „ти на мене пари, аз на тебе търговия“. Какво сте имали предвид?
- Трябва да си припомним контекста на времето на сътрудничеството Борисов-Заев. Сближаването между тях започна с острата реплика на Борисов, че няма място за съвместна работа с тогавашния премиер Никола Груевски, с която той направи крачка към опозицията в Скопие. Тя току-що бе оглавена от Зоран Заев, който въпреки че бе човек от бизнеса, все пак не бе в състояние да осигури пълна финансова подкрепа за укрепване на опозицията. Така че близостта беше естествен резултат от нуждата на Борисов за отдалечаване от вече отписания Груевски, от приближаване към позициите на САЩ и на ЕС, но и от желанието за икономически ползи в името на двете държави, които, да си признаем, са олигархически овладени държави. Отношенията Борисов-Заев ме подсещат за рефрен от песен на „Пет Шоп Бойс“: „Аз имам мозък, ти изглеждаш добре, хайде заедно да правим много пари“. Преведено - Борисов беше мозъкът, докато Заев беше красивият образ с голяма международна подкрепа. Не бива да се забравя обаче, че по това време Заев разполагаше с десетици хиляди подслушани разговори на политици, бизнесмени, журналисти, но и на чужди дипломати. А в Македония винаги дипломатите на България, Гърция и Албания са били най-подслушваните и най-следените.

- Мои приятели и колеги от Скопие няколко пъти ми се разсърдиха за това, че „вие, българите работите с албанците и ни атакувате в гръб“. Как мислите, дали е лошо това да превърнем историческата връзка между българи и албанци в някаква прагматична форма за доброто на двете страни?
- Подобни обвинения получават и албанците, а и самият аз лично. Това не е нещо ново, непознато, странно или ексклузивно. Сходно беше и отношението по време на спора с Гърция и съмненията за съучастие или съдружие между гърците и албанците. Това е ехото на сръбската стратегия на подозрение за задкулисни игри. Това е пропагандната матрица на скопския елит, не на обикновените македонци. Ключовият момент на тази пропаганда не е да се открие уж някакво „албанско-българско-гръцко-хърватско партньорство“, а да се поддържа стратегията за атака срещу другите с цел да се прикрият интригите на скопските елити и управляващи. Докато просръбската номенклатура в Скопие гонеше албанците за някакво създаване на измислена „паравойска“, същите тези просръбски елементи разглеждаха възможността за конфедерация с Гърция. По-късно албанските министри бяха заподозрени за симпатии към Гърция и нейната политика, докато в същото време ръководството на ВМРО-ДПМНЕ се събираше в гръцки хотели, договаряха петролен бизнес или организираха тайни срещи с гръцки представители. Но както и с всичко друго, това е повече реторика на олигархията и нейните медии, отколкото искрено съмнение на македонците. Онази параноя, създадена в началото на 90-те години, според която Македония е „агне, заобиколено от четири вълка“, днес е редуцирана в образа на Северна Македония като „изгладняла и прегладняла, бедна, застаряла овца, заобиколена от четирима пазачи“, за да не позволят шапът и други болести да преминат на тяхна територия. А тези „пазачи“ са или от НАТО, или от ЕС. Те търпеливо чакат Скопие да разбере, че Северна Македония е страна, членка на НАТО, което означава, че България, Албания и Гърци са наши партньори, а не „вълци“.

- Преди години Арбен Джафери, тогава лидер на Демократичната партия на албанците, ми беше казал: „Не мога да ги разбера тези вашите македонци. Днес ни отказват някаква малка отстъпка, която ние искаме да получим, а утре тичат да ни молят да приемем три пъти по-голяма“. Дали и сега е така?
- Не бих казал, че македонците като народ не си знаят интереса, по-скоро или са го позабравили, или е някак си позамъглен сред всички тези мъгли, които непрекъснато ширят управляващите. Истинският, дълбоко вкоренен страх на скопската олигархия не е опасността от някаква „българизация“ на македонците или загуба на македонската идентичност. Напротив, истинският страх е от автентичното македонство, отворено към всички, насочено към себе си и отговорно към себе си. Тъй като тъкмо това автентично македонство е отрицание на отколешното недоверие в собствените възможности, с години втъкавано и култивирано като част от стратегията на Белград, според която „албанците, македонците, черногорците, босанците, хърватите не знаят как се изгражда и как се управлява държава“. При това, страхът на македонците от българите или албанците не е резултат от историческото наследство, а е продукт на сръбския супермачизъм като ексклузивни носители на славянството, православието и европейското на Балканите.

- На 13 август се навършиха 22 години от Охридския мирен договор. Как мислите, дали това, което беше записано в него, вече е реализирано? 
- Много се постигна, много повече се пропусна. За разлика от много албански анализатори, вината за пропуснатите възможности от Охридския мирен договор най-вече я фокусирам при албанските представители и западните дипломати, отколко у македонците. Охридският договор беше резултат на всеалбанската активност от началото на независимостта. За съжаление, Охридският договор беше и остава иззет от ДСИ на Али Ахмети и обезмислен от западните дипломати, за които беше по-лесно да задоволят интересите на няколко послушни членове на ДСИ, отколкото нуждите на албанците. За разлика от ДСИ, предходниците му водеха напълно реформаторски курс, противно на македонското статукво. Този курс осигуряваше промени както при албанците, така и при македонците. Политическото невежество на Али Ахмети и неговите сподвижници сложи край на реформаторския дух и даде възможност с течение на времето ДСИ да прерасне в албанска имитация на СДСМ или ВМРО-ДПМНЕ, в зависимост от това коя от тях е на власт. При това Охридският договор се превърна в пигмалион на албанския политически дискурс, който все по-малко бе албански, а все повече се превръщаше в демонстрация на олигархически интереси и дипломатическо самодоволство. В конкретен смисъл, договорът се превърна в бюро за намиране на работа, в борса за осигуряване на бизнеси, в парадни манифестации за дипломатите и в крайна сметка, в изгубен шанс албанците да бъдат равноправни.

- Изтича ли вече времето на Демократичния съюз за интеграция във властта в Северна Македония? И какво ще се случи с формулата „победител с победител“, която вече толкова години е в употреба?
- Всички политически програми, всички заети назаем идеологии, ползвани от ДСИ са вече похарчени. ДСИ е група на хора без идентичност, без идея, без замисъл, без вдъхновение, без визия, идеология, посока. И това не е случайно. Както вече казах, ДСИ е албанска имитация на СДСМ и на ВМРО, та и затова болките, от които страдат, са същите от които боледуват двете големи македонски партии. На пръв поглед, македонската опозиция смята, че времето на „победител с победител“ е приключило, че ДСИ трябва да излезе в опозиция, че ДСИ е най-голямото зло в страната и т. н. Но това са празни приказки за наивници. На македонците им пречи консолидирана партия на албанците. Проблемът на Али Ахмети е еволюцията на албанското общество в Северна Македония, неговата зависимисот от организираната престъпност и появата на нови модели на албанска политика, като Албин Курти и Вьоса Османи в Косово, които имат на своя страна симпатиите на младите, на средната класа и на академичната общност. Още по-болезнен проблем за Ахмети е преситеността на международната общност от неговите празни обещания, от корупцията, престъпността и имитацията на модерност, които предизвикват повече присмех, отколкото доверие.

- Неотдавна се вдигна голям шум около футболните мачове между „Левски“ от София и „Шкупи“. Някои среди у нас преднамерено сатанизираха албанците, живеещи в квартал „Чаир“ и симпатизантите на „Шкупи“. Кой имаше интерес от това?
- Ние имаме проблем с нашата къса памет. Събитията в Чаир са повторение на миналогодишните оркестрирани инциденти, когато македонската опозиция протестираше срещу „българския диктат“ повече пред Старата скопска чаршия с предимно албанско население, отколкото пред посолството на България в центъра на Скопие. И миналогодишният, и сегашният инцидент са свидетелство и потвърждение за това, че македонският управляващ екип, особено онзи с просръбска ориентация, е напълно наясно, че антиалбанското чувство предизвиква повече гняв, отколкото която и да била, пък била тя и много гласовита и злъчна антибългарска кампания. Както и миналата година, и този път инцидентът бе характерен с необичайно отсъствие на полицията, въпреки че всеки жител на Скопие знаеше, че запалянковците ще предизвикат проблеми. Не, такива инциденти не са спонтанни, не са анархични, а са организиран сценарий за подтикване и подпалване на напрежение и неприятелство.

- Как мислите, дали предложението за промени в конституцията и включването на българите в нея ще мине в Събранието? И защо е това отричане от страна на ВМРО-ДПМНЕ, която преди години носеше етикета „пробългарска“? Какво се случи?
- Че ще мине, бъдете убедени. Въпросът е в датата, а не в епилога. Ключовият принцип е този - всички приемат конституционните промени. Сега става въпрос за нюанси - с предусловия, с условия, с гаранции, без гаранции. Но това са политически игри. Противопоставянето от страна на ВМРО-ДПМНЕ е мотивирано повече от експлоатацията на емоциите на страха и предрасъдъците, отколкото от предлагането на рационални аргументи и алтернативи.

Нашият гост

Арсим Зеколи е известен публицист и политически анализатор от Северна Македония. Бивш дипломат и бивш македонски посланик в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) с централа във Виена. Зеколи е активен сътрудник на Дойче веле.