Без страх от нужната публичност

Получаването на българско гражданство вече ще става тържествено, а регистърът – отворен

Може би ще трябва да се извиня още в началото, че пак се връщам към тази тема, по която нееднократно съм писал през годините. Не е изключено и примерите, които ще дам, да са били вече посочвани в други текстове. Какво да се прави, когато си заорал в някаква бразда, не е лошо да я изкараш до края на нивата, не е ли така? Пък ако се получи добър резултат, това ще е наградата за труда, хвърлен през годините.

Истински се зарадвах, когато прочетох в профила на евродепутата Андрей Ковачев, че 180 депутати (без нито един „против“ или „въздържал се“) в Народното събрание са гласували на първо четене промените в Закона за българското гражданство. И по-специално двете предложения, според които, първо, церемонията по получаване на българско гражданство ще бъде тържествена и публична. И второ – регистърът на всички получили българско гражданство става публичен. С други думи, всеки да може да влезе в някакъв сайт и с едно щракане на мишката да види кой от българите извън страната ни, от диаспората, е получил български лични документи и на какво основание. Поне така си го представям. Може и да е наивно и „процедурата“ по влизането в тези списъци да е по-сложна, но в крайна сметка не би трябвало да е обвита с досегашната тайнственост, като че ли става дума за секретност от най-висша проба. Пък и ако това наистина се случи, монополното право на някои хора, добрали се най-често по служебна линия до имената на лицата с придобито българско гражданство, би трябвало да падне като възможност за манипулации и изнудване чрез заплахата за публичното им оповестяване. Примери имахме достатъчно в тази насока. Веднага искам да предупредя и онези българи и наши добри приятели оттатък границата, които може би ще бъдат подложени на изкушението да разчистват сметки с местни публични личности тъкмо на основата на тяхното присъствие в регистъра: не го правете, няма смисъл. В някой друг текст ще се опитам да се аргументирам за това.

Андрей Ковачев оценява гласуването на първо четене в парламента на тези промени като своя лична победа, защото, както самият той казва, десет години води битка за промяна на Закона за българското гражданство тъкмо в тази посока. Разбира се, че го поздравих веднага, защото и двете идеи съвпадат с моята позиция по въпроса, за които неведнъж сме дискутирали с евродепутата. И за които съм писал неведнъж. Сега остава второто четене в Народното събрание, което, уверени сме, няма да промени вече гласуваното с единодушие на първото. Да, знам аргументите против една такава промяна и да си призная, някои от тях ми се струват логични. Става дума за това, че има държави, в които съществува открай време солидно присъствие на български общности, но които не позволяват двойното гражданство.  Публичното оповестяване, че си получил и българско, те излага на риска да бъдеш принуден да се откажеш от досегашното си. В никакъв случай това не е комфортно, нека си го признаем. И би трябвало да се намери някакво решение и по този казус и то да не поставя под съмнение цялата философия на промените, гласувани на първо четене. А те, както вече казахме, са тържественост и откритост при получаването или връчването, както искате, на документите за българско гражданство и публичност на регистъра с имената на хората от диаспората, получили български лични документи.

Няма какво да крием, че в случая акцентът е поставен върху Северна Македония. Възможността списъкът с получилите българско гражданство да бъде открит ще го превърне в един вид преброяване, различно от това, което бе проведено през есента на миналата година. И ще се види колосалната разлика в числата, представляващи картината на българското присъствие край Вардар. В момента там се води битка за вписването на българите в конституцията, което означава те да получат пълния пакет права, които другите общности в държавата имат и които досега са им били отказвани. Онези 3 504 човека, които се осмелиха да се декларират като българи в преброяването през миналата година, сега се ползват от противниците на промяната в основния закон като аргумент, че за толкова малко хора не е нужно да се отваря конституцията. Срещу това управляващите, които са ангажирани с промяната на основния закон заради европейския път на държавата, „облепиха“ българите с още няколко други общности, някои от които по-малобройни от българската. Да не говорим за странния характер на някои от тях. Е, ако регистърът на получилите българско гражданство бъде с отворен достъп, ще се види истинското състояние на нещата.

Какво ще донесе промяната в закона? Ето какво пише Андрей Ковачев: „С последната промяна, всички наши сънародници от Република Северна Македония, придобили българско гражданство през последните 22 години на база на доказан от самите тях български произход и декларация за българско самосъзнание, ще бъдат публично известни. Така тези над 120 000 македонски българи, сред които и много бивши и настоящи политици, депутати, министри, кметове, шефове на служби, шефове на партии, собственици на медии и телевизии, журналисти, коментатори, както и техните семейства ще бъдат публично защитени от говора на омраза и дискриминацията на македонските институции за това, че се чувстват българи. Тези от тях, които са „принудени“ да се превръщат в публични българомразци само и само за да прикрият своя български произход и самосъзнание, няма да имат повече причина да го правят“.

Не мога да отрека дипломатическата школовка и шлифованост на Андрей Ковачев. Вместо да размахва плашилото на публичността, както правят доста хора у нас, той вижда в отворения регистър единствено загриженост. Грижа за всички онези граждани на Северна Македония с български лични документи,  против които се използва езикът на омразата и са подложени на дискриминацията от местните институции. Независимо от социалния им статус, позицията в обществото, политическите им пристрастия и така нататък. Българската държава би имала задължението да се грижи за техните права, където и да се намират. А другите, които по принуда или по собствен избор са се превърнали в „публични българомразци“, не биха имали вече причина да го правят. Те достатъчно са се дискредитирали в своето поведение, че могат да заслужат само презрение.

А за мене като човек, който се е оказвал в достатъчно тягостни ситуации видни българи откъм Северна Македония да се чувстват у нас като чужденци, това е едно удовлетворение, че все пак писанията и говоренето ни не са отишли напразно. Никога няма да забравя деня, в който Александър Лепавцов, този корав българин от Скопие, бивш министър в правителствата на суверенна Република Македония и голям управленец, се притесняваше в софийския си апартамент, че заедно със съпругата си пропускат срока да се регистрират в полицията като чужденци.  Или случайно изпуснатото в един разговор от Панде Ефтимов, че вече седем години го мотаят за получаване на български паспорт. И накрая, указът за това, че става български гражданин му бил връчен от един от многобройните посредници печалбари, които се занимават с това. На него, на Панде, на човека, който посмъртно бе отличен с орден „Стара планина“ - втора степен, моля ви се. Вместо това да стане на тържествена церемония, пред камери и микрофони, с полагащото се присъствие на официални лица от висок ранг. Както стана с Християн Пендиков, битият младеж от Охрид, което на него и на българската държава не могат да простят онези „публични българомразци“ край Вардар днес. Как пропуснахме момента, когато още в началото на прехода и на новите ни отношения със Скопие не поканихме потомците на големите български родове от Македония в София да им връчим официално и публично български паспорти като знак, че въпреки всичко, България не ги е забравила. Такъв акт, освен извинение за историческото закъснение, с което се прави, би означавал и извинение, и ново начало на една патриотична практика, от която всички имаме нужда.