Страната ни изгуби десетилетия в псевдоинициативи
Агенция “Ройтерс” информира, че президентът на Молдова Мая Санду би подкрепила обединението на страната с Румъния.
Молдова е едно от трите исторически княжества, от които е изградена днешна Румъния. Част от историческа Молдова днес е в границите на Румъния, а другата част бе откъсната от нея и превърната в “независима държава” едва след разпадането на СССР.
По класическия имперски принцип “разделяй и владей” СССР създаде изкуствена “молдовска нация” и изкуствен “молдовски език” - по калъпа на македонските.
Следя процеса на бавното завръщане на молдованите към румънските им корени още от 1991 г. В началото доминираше наложеното молдовско самосъзнание. Конституцията формално говори за “молдовски език”, но Конституционният съд беше принуден да признае очевидното: молдовският и румънският са един и същи език. Първата крачка беше отказът от кирилицата, втората - връщането към книжовния румънски език.
Днес румънската идентичност в Молдова доминира; “молдовската” оцелява вече главно като политическа конструкция и електорална ниша.
Румъния не чакаше “процесите сами да узреят”. Букурещ действаше системно: раздаваше гражданство, инвестираше в образование, инфраструктура и медии, създаде Европейски фонд “Румъния - Молдова” и последователно работеше за интеграция.
А България какво направи в Северна Македония? Нищо - освен да симулира политика.
Политиката за българско гражданство е хаотична, противоречива и без стратегическа цел. Трансграничните програми са имитация, НПО-тата се поддържат на командно дишане, а малкото пари се наливат в кухи, безсмислени и често компрометиращи проекти (чието изброяване би било унизително). Няма програма за репресираните. Няма Европейски фонд за демократизация. Няма визия. Има бюрокрация, страх и провинциално бездействие. Затова Северна Македония е обвързана със Сръбски свет, а България не е като Румъния.
Страната ни изгуби десетилетия в псевдоинициативи, комисии без последствия, декларации без покритие и в култивиране на собствената си политическа безпомощност.
А времето не чака.
България трябва да се раздвижи. Трябва да предприеме нещо радикално, дори сензационно. Не “още една стратегия”, не “още един координационен механизъм”, а реално действие. Имам идея - но тя няма смисъл в среда, в която политическата класа още не е осъзнала, че неучастието също е избор. И то - фатален.
Когато това се разбере в нашата посткомунистическа седянка - тогава ще лансирам идеята!
Труд
