Да спасим (поне) София от неомарксизма

Джендърни, трансджендърни, расови и всякакви радикализирани малцинства искат да превърнат живота ни в „Евровизия“

Политическото общество, според него, съставлява принудителната сила на държавата, с която следва да се осигурява идеологическа хегемония в гражданското общество. Класическото либерално-демократично разбиране (Констан, Токвил) за гражданското общество е като за свободно социално пространство на ненамеса от държавата, чиято материална основа е частната собственост, а духовна - свободата на съвестта и плурализма. Затова и Хабермас го определя като „извор на демократичната жизненост“. За неомарксизма обаче гражданското общество е арена, върху която трябва да установи идеологическа хегемония. А това може да стане чрез социален контрол и принуда, а не чрез дискусия и изграждане на консенсуси. Писал съм поредица от статии в „Труд“ през 2021-2022 г., че за да контролираш една общност трябва да установиш хегемония върху три неща - храната, мобилността и мисълта. Затова неомарксизмът във всичките му вариации - от либерал-прогресистки през „зелени“ до откровено маоистки - се стреми към осъществяването на три големи трансформации: отнемане на продоволствената автономия, ограничаване на мобилността и релативизиране на свободата на съвестта. 

В евразийските автокрации (Русия, Китай) са най-напреднали в тези процеси поради самата същност на авторитарната власт, която по дефиниция е немислима без тотален социален контрол. Но и при нас, в Свободния свят, неомарксизмът не си почива. Днес, през 2024 г., вече са видими и с просто око политиките, които преследват горепосочените три трансформации. Към отнемането на продоволствената автономия се тръгва чрез изкореняването на животновъдството и ограничаването на свободното земеделие заради „извънредното климатично положение“. 

Глобалната олигархия и на Изток, и на Запад вече патентова изкуствено „месо“ и генномодифицирани семена - който държи патентите върху храната, той контролира хранещите се. Към ограничаване на мобилността се върви чрез разрастващите се рестрикции и целенасочено изкуствено оскъпяване на автомобилите и горивата, за да става притежанието на собствен автомобил все по-непосилно за голяма част от хората, в резултат на което да бъдат принудени да ползват контролирания от властта обществен транспорт. Или да не притежават свой, а да наемат от големите властта и/или корпорациите „споделен“ автомобил. Свободата на съвестта се ограничава чрез политкоректна цензура и автоцензура, налагани под диктата на „политиката на идентичностите“. Джендърни, трансджендърни, расови и всякакви радикализирани малцинства искат да превърнат живота ни в „Евровизия“ и водят ожесточени културни войни. Но не за равноправие, а за господство чрез превръщане на техния начин живот в общозадължителна социална норма.

Това е широкият идеологически и политически контекст, в който се разполага нашата, иначе доста елементарна и прозаична, политическа действителност. Този контекст позволява да бъде разбрана дори политиката на Васил Терзиев и Борис Бонев, насочена към принуда и хегемония върху градската среда без дискусия и без съгласието на хората. Това, разбира се, беше ясно още преди изборите. 

Помните ли, когато една от организациите, издигнали Васил Терзиев, ни осветли с прозрение, че трябвало общината да се разпорежда принудително с ползването на частни жилища в София. Така било в Барселона. Затова, ако имаш няколко имота и не живееш в тях, трябвало общината да ги отдаде под наем дори без твое съгласие. Защото иначе щели да изникнат „квартали-призраци“ с празни жилища. В пристъп на неомарксистка предизборна логорея Ваня Григорова тогава даже надскочи Терзиев - обяви как щяла да руши високите сгради, за да не пречели на въздуха и гледката. От години неомарксисткият бяс на същите среди пречи Витоша - нашата „планина града“ - да бъде достъпна с лифтове. Вместо да има удобен достъп до планината искат да направят София пешеходна. „Спаси София“ на Борис Бонев има цял план да превърнат принудително столицата в място за пешеходни разходки, тротинетки, колела. Всеки модерен град се стреми да има широки улици и булеварди, за да може придвижването да става бързо и без перманентни задръствания. Нашите неомарксисти в общината целенасочено ги стесняват. Да има удобства за паркиране на автомобили. У нас премахват паркоместа. В интерес на истината, първо Фандъкова се поддаде на техните внушения с ул. „Раковски“ и ликвидирането на няколко хиляди паркоместа чрез обособяване на пустеещи целогодишно и поради това напълно безсмислени места за тротинетки и колела на всяка улица.

Трябва да се предупреди обаче отсега - безобразието, което извършиха с „Патриарха“, „Витошка“ и „Нансен“, е само началото. После са решили да затворят „Стамболийски“ в частта от пл. „Света Неделя“ до площад „Възраждане“. Даже обществена поръчка готвят за 50 милиона лева. Както са тръгнали, сигурно ще посегнат и на други булеварди, а ако благодарните софиянци им гласуват и втори мандат, няма да е чудно, ако превърнат „Цариградско шосе“ в суперписта за колела и тротинетки. За да имало „алтернативен транспорт“ и да бъдел градът „споделен“. Прочее, това е най-любимото клише на неомарксизма - те вече не отнемат, не забраняват, не ограничават - те правят нещата „споделени“. Нищо ново обаче - национализацията на частната собственост при марксизма-ленинизма също беше форма на споделяне на собствеността и средствата за производство, само че го наричаха „обобществяване“.

Живеем в мръсни времена. Деспотични утопии дебнат отвсякъде. Фалшиви пророци на поредното „светло“ бъдеще и „нов световен ред“ сеят отрови, за да жънат подчинение. Преди години писах за това в „Свободното общество и неговите врагове“ („Труд“), като същевременно констатирах и неизбежното - че за жалост, поколенията, извоювали Свободата, постепенно се утаяват във водовъртежа на историята. И следвоенните, и съпреживелите падането на комунизма. Идат други, които не знаят що е „кръв, пот, сълзи и победа“. Не са разчиствали пепелища. Не са градили от нулата. Не са създавали, понякога дори опипом, демократични институции, а често не разбират дори смисъла на тяхното съществуване. Не са живели с онзи изнурителен героизъм на всекидневието, който се изисква, за да пазиш пламъка на Свободата, дори и с цената на други лишения, компромиси, страхове. Реалността е, че днес във властта започват да навлизат поколения на консуматори, получили охолството на Свободата наготово. И поради това - сред тях има маса от петимни да я пожертват пред капищата на нови (а всъщност стари) деспотични утопии. Трудно може да цени Свободата този, който не познава отсъствието u, или не е възпитан в нейния дух. А Свободата - по думите на Бердяев - не е лека, както мислят нейните врагове, свободата е тежко бреме. И хората лесно се отказват от нея. На онези, които ще кажат, че сгъстявам прекомерно черните краски, ще отвърна - преди години пак казвахте същото. Но черните краски, за които предупреждавах станаха по-черни. Не ли?