Елитът като трофей при геополитическите смени

Няма я Международната общност, поне два са Колективните Запади, НАТО се пъпкува

“Елитът” ни не е лош, а несъвместим с новите реалности, в които е лишен от точни указания

Убеждението, че политиците в страните от ЕС избягват темата за националния интерес, е широко разпространено. Непредлагането на ясни формулировки обикновено се обяснява като идейна слабост или временна дезориентация. Всъщност е съзнателно провеждана линия в услуга на конкретни външни заинтересувани и немалко вътрешни актьори.

Националният интерес не изчезва, а бива подменен, изместен или размит. Щом една държава не е формулирала ясно собствените си интереси, тя неизбежно ще обслужва чужди. Най-често силните държави просто не дават възможност на другите да отстояват свои формули за поне относителна независимост. Елитът е нещо като трофей при геополитическите смени.

През януари 1987 г. Тодор Живков се среща в Пекин с Дън Сяопин, консултира идеи за реформи в България. Разумни са според другаря Дън, но Москва ще ги отхвърли! Оттам Живков отива на среща с Горбачов, който дори не го изслушва. Перестройка, байно! 

Руската империя готви кадри за елит в България ще в началото на 1820 г. Почти всичките са родолюбци, искрено работили за страната, но, прокарвайки руското влияние, те в много голяма степен са причина за редица неблагополучия след Освобождението.

Същото става и след Втората световна война, когато от Москва с влак пристигат техни верни комунистически кадри да оглавят страната и да я насочат по съветския път. Която посока сами отмениха, но ни нахокаха, че сме я следвали. Още през 1990 г. пак техните хора пуснаха комфортно на терена всякакви НПО-та, „Отворено общество“ на Сорос.

Подкрепиха с кадри и активи структури като Атлантическия клуб, който се хвали, че „винаги е бил посветен на непрестанното укрепване на българо-американското партньорство.“ Повечето политици у нас са одобрявани или дори препоръчвани от соросоиди, други непеошници и евроатлантици. После юпита оттам ни споходиха на власт, че и харвардци.

Какви национални интереси, щом сме в „Клуба на богатите“! Не винаги става дума за предателство, а за недопускане на алтернативи. Няма политически стратегии, съобразени с българските интереси и нужди. Щом се спускат отвън, отговорността на местните управници става символична. Стратегиите и отговорностите се заместват с морални пози.

Политическа посредственост, оцеляваща без ясни критерии за успех или провал. С рефлекс да изпълнява възложени отвън задачи, заредена със страх от самостоятелни решения, с лоялност вместо компетентност. Този елит не е лош, той е несъвместим с новите реалности, в които фатално липсват точни външни указания. Външният фактор е в мъгла и стрес, в безпътица.

Управленските елити не възникват спонтанно. Подбират се и възпитават, за да изпълняват определен пакет от задачи. Не иде реч за „елит“ като естествен връх на обществото, а за конструиран, подбиран и възпитаван управленски слой. Добре познат в природата и историята еволюционен механизъм.

Както е в животновъдството и земеделието - акцентът не е върху „най-доброто“, а върху подходящото за конкретната цел. Селектират се коне за селска работа, за военни или спортни нужди, вече и само за месо. Или породи кучета без никаква полза. След хиляди години селекция за нужди на хората днешните овце или жита не биха оцелели в природни условия.

В продължение на десетилетия САЩ поддържаха влиянието си в Латинска Америка не чрез абстрактни ценности, а чрез подбор и обучение на лоялни елити. Най-често подготвяни във военни училища и академии. Не най-качествените представители на обществата, а пригодните за управление чрез военни хунти.

При новите технологии подобни механизми действат и днес. Чрез образователни програми, НПО мрежи за морални регулатори, грантове, кадрово лансиране и международна легитимация. Така се формира елит, който не просто споделя определени възгледи, а мисли в рамките, зададени от подбралите го.

Примери за активностите на Джордж Сорос, сина му Александър и финансираните от тях фондации в България, за връзките им с партии, медии, НПО-та, политици и магистрати предложи на 31.12.2025 „Труд news“ в „Сорос и кривото огледало на демокрацията в България“. Добре се вижда кои са облажващите се от това финансиране за подривни срещу страната ни дейности.

Преди всичко печели вътрешният посреднически слой, туземният псевдоелит - политици, експерти и анализатори на повикване, приспособяващи външните решения и препоръки към местния контекст. Докато страната няма собствен интерес, те са незаменими. Не носят отговорност за резултатите - решенията „не са техни“.

Не, че политици и магистрати нямат разбиране за базовите интереси на нацията и държавата, удобно им е да го „нямат“. Функционери, а не стратези. Печелят, улеснени от наложения отрицателен подбор. Умните и кадърните с национални ценности и отговорност в главите и сърцата се отстраняват или сами се отдръпват с погнуса от тази среда.

В която разговорът за морал е изцяло изместен към изгода. Националният интерес плаши онези, които живеят от неговата липса и тя вече не е дефект, а се е превърнала в актив,. Отпаднат ли той и критерите за успех или провал, вече всичко може да се обясява с „международен ангажимент“, „геополитическа необходимост“ или „европейска директива“.

Преклонените главици се превръщат във вътрешни посредници спрямо външните „партньори без ангажимент“, продажничеството и корупцията стават ненаказуеми. „Партньорите“ яко печелят от държава без свои позиции, която не поставя условия, а изпълнява предписания.

Демократичният спор в нея е сведен до проверка на лоялност спрямо транснационални идеологии и моралните директиви на НПО-мрежи. Които заместват обществените дискусии и политическия дебат, после всяка политика може да бъде оправдана като „прогресивна“, „ценностна“ или „единствено възможна“.

Важи за страните в силно разклатения ЕС. Проблемът не е толкова в конкретни имена или организации. Подборът на политическите „елити“ е изваден извън обществото, а възпитанието му - въобще извън националната рамка. Затова всеки опит за разговор за национален интерес бива бързо заклеймяван като „популизъм“, „ретроградност“ или „заплаха за ценностите“.

Ситна треска ги тресе в Брюксел от страх от обективните факти, хапят като бесни. В черния списък на ЕС е сложен като „проводник на кремълската пропаганда“ бившият френски офицер Ксавие Моро. Там е със забрана за пребиваване на територията на ЕС и Жак Бо, бивш полковник от швейцарските разузнавателни служби, бивш делегат към НАТО!? 

Разклатен из основи е целият свят. В „Отчет за сигурността през 2025 г.“ на геоинформационната служба „Michael Bauer International“ се отбелязват 1450 конфликта с различна интензивност, 89 се класифицират като войни. Боеве се водят навсякъде.

Три събития според проф. Янис Варуфакис промениха международните отношения през 2025 г.: поражението на Европа в Украйна; търговската победа на Китай над САЩ, при която Европа стана странична жертва; колониалното споразумение на Урсула фон дер Лайен с Доналд Тръмп.

Според новата стратегия за национална сигурност на Белия дом Европа е изправена пред потенциално „заличаване като цивилизация“. Какво е това „Международната общност“, с която политиците ни оправдават дипломатическите си глупости, в която доскоро с гордост се пъчехме като член? Няма го Колективният Запад, поне два са Западите днес. И в НАТО протича пъпкуване. Хегемонията вече е като татуировка на челото.

Новите полюси, особено Китай, предлагат прагматизъм, а не нова политическа религия. Въпросът пред България днес не е дали има право на национален интерес, а дали ще си позволи да го формулира и отстоява. В условията на разпадащ се световен ред това вече не е идеологически, а екзистенциален избор.