Много от най-изявено обичащите животните не показват никаква обич към хората

Любовта към животните ми е като природен инстинкт. Още от съвсем малък, при първите ми съзнателни спомени, преди телевизията, масовата култура, обществото, училището да започнат да ме програмират и да ми влияят какъв да бъда, какво да мисля, какво да харесвам и какво не, много се умилявах специално от котенцата и исках да ги гушкам и спасявам.

Мисля, че това е напълно естествен инстинкт, който го има при почти всеки човек, или по-точно го е имало в определен момент - при някои се е запазил, при други е отдавна залинял и унищожен. 

Единодушни сме в мнението си за онзи македонски доктор, постъпил е като изрод и най-вероятно, да не кажа почти сигурно, е много неприятен човек и по принцип, извън тая случка.

Подсъзнателно усещаме и чувстваме, че има корелация между жестокостта към животните и лошотията спрямо хората. 

Обаче ако това е така, тогава трябва да съществува и обратната връзка, съгласете се - колкото повече обичаш животните, толкова повече обичаш хората. Няма логика и не е редно да е различно.

Не може логиката да работи само в едната посока ("мрази животните, значи мрази и хората"), трябва да е вярна и в обратната.

Колкото повече обичаш животните, толкова повече обичаш и хората и си по-добър, търпелив и прощаващ към тях.

И тука има едно много голямо противоречие. Много от най-изявено и показно обичащите животните не показват никаква обич към хората. Много хора изпитват повече симпатия и тъгуват повече от наранено животно, отколкото при наранено дете, а това не е нормално, и ако се чувствате така, трябва да си зададете определени въпроси.

Любовта им към животните не е изобщо пропорционална на тази към хората.

Това си има психологическо обяснение. Не е истинска любов към животните, а е обратна проекция на ненавистта, безразличието и липсата на обич към хората.

Когато не харесваш повечето хора и имаш враждебно отношение към тях, започваш да правиш "обратна проекция" - да идеализираш животните, приписвайки им тези качества, които не можеш да намериш в хората.

Във великия сериал "Сопрано", който е психологически филм, маскиран като "мафиотски", имаше такъв момент.

Главният герой, главата на мафията в Ню Джърси, Тони Сопрано, ненавиждаше хората и обожаваше животните. Можеше напълно невъзмутимо да изневерява многократно на жена си, да изоставя психически нестабилната си любовница, коят после се самоубива от мъка и на него да не му трепва, да убива човек и да му реже тялото на малки парчета, да го събира в черни чували и после да го изхвърля в океана.

Но когато любимият му кон беше убит, плака като малко дете и изпадна в депресия. На Тони не му мигваше окото когато хора близки до него страдаха и умираха, разчувстваше се само, когато това се случваше на животни. 

И това беше брилятно показано и обяснено в сериала. Тони Сопрано беше човек с неизлекувана детска травма - от биполярна и силно депресивна майка и много авторитарен баща.

И заради любовта, от която се е нуждаел, но не е получавал от родителите си, започва един порочен и саморазрушителен цикъл - не се отнася с обич към никого, гледа на всяка своя човешка връзка като чиста транзакция - какво трябва да даде и какво може да получи.

В резултат на това, че той не обича никого, в крайна сметка и него никой не го обича истински - подмазват му се, използват го, страхуват се от него, имат обсесия (любовниците му), източват го финансово (жена му) - но никой не го обича. 

И цялата тази липса на обич в отношенията му с хората Тони я обръщаше в "любов към животните".

Животното, кученцето, котето, кончето - това в неговите очи беше съществото, което никога не му отказва любов, никога не го отхвърля и пренебрегва. И колкото повече се отчуждаваше от хората, толкова повече "заобичваше" животните. 

Запомнете, при много хора тази "любов" към животните не е истинска и автентична, а е просто психологическа контра проекция на неприязънта им към хората.

Приписват на животните тези човешки качества и добродетели, които не са способни да си създадат в отношенията с хората.