Няма да се стигне до ядрен конфликт между САЩ и Иран

Напрежението, най-вече в острия дипломатически тон ще продължи, което ще даде нов тласък на кризата

Лидерите на двете враждебни държави следва да намерят и мирно разрешение на създалия се конфликт в Близкия Изток

Политическите кризи в международните отношения в Близкия изток са най-старите в света. Дипломатическите проблеми, войните и идеята за икономическа мощ, датират в този регион още от дълбока древност- Шумер и Акад, Вавилон, Асирия, Персия и т. н. Завоеванията на Арабския халифат и Османската империя също са дали своето отражение. Интересен факт е, че част от съвременната цивилизация води началото си именно от този регион на света. Също не по-малко интересен е и фактът, че точно оттам е и коренът на основните религии- християнство, ислям и юдаизъм, което на по-късен етап облича политическите конфликти и в религиозни.

Само преди дни Съединените щати убиха лидера на Революционната гвардия на Иран генерал Касем Сулеймани. Атаката бе извършена по нареждане на американския президент Доналд Тръмп, а целта е била „да предотврати бъдещи планове за атаки от страна на Иран”. Това засили изключително много и без това сложните отношения между двете страни, което доведе до директен военен конфликт, но на територията на Ирак. Въпреки това до открита война няма да се стигне. И двете страни си дават ясна сметка, че започване на военни действия между САЩ и Иран, би означавало война с използване и на ядрени оръжия, каквито и двете страни притежават. На следващо място, такъв пряк военен конфликт най-малко е желан и от двете страни. Разбира се, и САЩ и Иран ще използват случая за разширяване на собственото си влияние в региона, като в тези сложни отношения между тях вече са въвлечени и други държави, но това не е новост.

Някогашният съюзник и на САЩ, и на СССР, след Втората световна война- Иран, бе такъв до 1979 г. Той бе съюзник на двете свръх-супер сили, но враг на почти всички свои съседи. През февруари 1979 г. шахисткият режим в Иран е свален и победата на „ислямската революция” допринася за изострянето на дипломатическите, но и на религиозните отношения. Шиитското духовенство, взело властта в страната, не скрива амбициите си за „износ на революция” в останалите страни от Персийския залив, което още повече влошава отношенията му с тях. Аятолах Хомейни обвинява емирите на петролните монархии, „че живеят в разкош и не по законите на Корана”. Иран става директна заплаха най-вече за САЩ и СССР. Двете свръх-супер сили обаче, не предприемат нищо директно срещу бившия си вече съюзник, а искат това да стори някой друг- особено съседите му. В тази роля влиза Ирак, като през септември 1980 г. Саддам Хюсеин лично скъсва Алжирския договор и поставя началото на войната между Иран и Ирак, продължила 8 години.

Лично аз съм живял в Ирак, където работеха по това време моите родители, и макар и смътно си спомням началото на тази война. Ирак не е сам във войната- средствата идват от петролните монархии, най-вече Саудитска Арабия и Кувейт, а оръжията предимно от СССР, САЩ, Франция и Италия. Именно тази роля се повтаря отново. Иран не нанесе военни удари по САЩ или техни бази на друго място, а именно в Ирак, за да постигне цел- намеса във вътрешния ред на тази страна и да засили антиамериканските настроения там.

Иран цели да стане първа сила в Близкия изток, показвайки, че може да застане дори против САЩ. Само че в този регион за първа по мощ държава се състезават още няколко страни, които освен икономически цели си поставят и политически и дори религиозни такива- Саудитска Арабия, Катар, Турция и Израел. Всяка една от тях, освен че има противоречия с Иран, се осланя на влияние в региона и къде ли не по света. Причините за това надмощие, като изключим арабско-израелския конфликт, са изцяло икономически и са свързани с добива и търговията на петрол и природен газ. Именно новото преразпределение на пазарите на горива и тръбопроводите, по които да минават тези горива, държат напрежението в региона до краен предел.

Случаят с убийството на иранския генерал може да стане катализатор за по-бързото развитие на тлеещи конфликти и ясно разпределение на съюзници между страните в региона, но нито САЩ, нито Русия ще си позволят да загубят двустранните си отношения с някоя от водещите там страни. По-скоро то може да активира нови процеси на гражданска война в Ирак, проблеми в Сирия, а дори и в Ливан (имайки предвид ХИЗБУЛА) и нов кюрдски проблем- този път вече и в Иран (да припомним, че кюрдски проблем бе създаден преди време в Ирак и той стана един от факторите за разслоение на държавата). Разширяването на кюрдския въпрос, който вече доведе до самоопределение на кюрдите в Ирак и Сирия, по посока и на Иран, обаче може да тласне целия северен район на Близкия изток в нов конфликт, защото той няма как да не подмине и Турция.

Към днешна дата САЩ и Русия успяват да присъстват изключително активно и в своя полза в целия Близък изток, като дори умело използват военните конфликти в него. Иран се стреми да превъзмогне частичната международна изолация и да е ключов играч на пазара на природния газ най-вече, а политически проправя линия на влияние в Ирак, Сирия и Ливан и подкрепя антисаудитските настроения в Йемен. С останалите страни от региона обаче неговите отношения са сложни. Саудитска Арабия запазва своята хегемония в търговията с петрол и разчита най-вече на съюзниците си- ОАЕ, Кувейт, Оман, Бахрейн и на влиянието си в Йемен и до някъде в Йордания. Доминираща е и нейната роля в Организацията на страните от Арабската лига, особено след т. нар. „арабска пролет” в Египет. Турция търси нови пазари и „опазване” на своята икономика, опитвайки се да балансира, но и да поддържа понякога състояние на обтегнати отношения и със САЩ, и с Русия. Същевременно във външнополитически план се стреми да „задуши” всеки опит за кюрдско самоопределение в съседите си. Израел, като че ли използва най-умело цялата ситуация, като по този начин „тушира” в международен план палестинския проблем. Към водеща роля в региона се стреми и Катар.

Най-заинтересовани да няма военен сблъсък САЩ-Иран са държавите членки на НАТО. Едва ли със своя неограничен военен потенциал Съединените щати биха поискали в случай на война да се задейства чл. 5 от Северноатлантическия договор, според който атака срещу една страна от алианса е атака срещу всички. Въпреки че Щатите биха могли по подобие на операция „Пустинна буря” да използват свои бази на териториите на Саудитска Арабия, Бахрейн, както и техни кораби в Персийския залив и т. н. Все пак в такъв случай САЩ биха искали да се използват за военни операции бази на пакта на различни места и в Европа, дори и за чисто логистични цели, което непосредствено води и други страни, макар и косвено, до участие в евентуален конфликт. В тази посока на мисли, избягване на военна ескалация е най-добрата и за България. Ето защо в полза на световния мир, лидерите на двете враждебни държави следва да намерят и мирно разрешение на създалия се конфликт между тях.