От изток на запад и обратно

За България цивилизационният избор продължава да е особено шизофреничен, защото с право може да е както Изток, така и Запад

Нека Чехия не губи здравия разум, глупаво е да говорим за излизане от ЕС

През седмицата излязоха резултатите от ключовите избори в Молдова. Прозападната партия надделя над проруските, което означава, че страната ще продължи по пътя на евроинтеграцията, очертан от двете събития – заявката за членство, подадена от страх при нахлуването на Русия в Украйна през 2022 (Урсула фон дер Лайен тогава заяви, че бъдещето на Молдова е в ЕС), и референдума, на който малко над половината молдовци избраха западната ориентация. Останалата част – малко под половината – са отдали симпатиите си на Русия, която има традиционно силно влияние в Молдова. Заради това влияние президентът Санду (прозападен) я обвинява в „мръсна намеса“.

В Чехия също тече гласуване вчера и днес, като и там интригата е абсолютно същата – Изток/Запад. „Страната е дълбоко разделена – написаха вчера медии, – а политическият дебат – отровен“. Какво значи дебатът да е отровен, как се трови един дебат? И друго подзаглавие: „Парламентарни избори в Чехия: Битка за посоката между про-западния и популисткия блок“. Защо не направо „фашистки“? Всъщност днес, особено след Втората световна война, всеки политически субект е повече или по-малко популистки, доколкото търси да говори онова, което избирателите искат да чуят. Двете конкуриращи се партии в Чехия – ANO 2011 (популистите на Бабиш) и SPOLU (западняците) – си приличат по доста неща: и двете са за нови ядрени блокове в Дуковани, и двете са против правилата на ЕС за отмяна на двигателите с вътрешно горене до 2035, и двете са за цифровизация на държавната администрация, имат еднаква жилищна политика (повече строителство и по-лесни процедури), приоритизират публично-частните партньорства, модернизацията на армията и активната роля в НАТО, борбата с нелегалната имиграция, искат по-лесни и предсказуеми данъци, резервирани са към Зелената сделка, резервирани са към приемането на еврото и други „популистки“ неща – все такива, които публиката иска да чуе. По това си приличат, доста си приличат, ако и да са се хванали за гушите. 

Разбира по доста теми се различават: едните искат да намаляват данъците, другите са за фискална дисциплина; едните наблягат на социалните помощи, другите – на мотивацията за работа; едните са против зелената сделка, другите – за нейната разумна корекция; едните искат всичко „тук и сега“, а другите предлагат „Стратегия за Чехия 2030+“. Вие сами се сещайте кои са „популистите“ и кои са „западняците“. За мен забележителното в цялата тая скучновата работа е, че конкурентите, враговете, съперниците, си приличат много повече, отколкото се различават, приличат си по много повече пунктове, по много повече теми. Може би има само едно истинско кардинално нещо, по което се различават и дори си противоречат – откъде очакват подкрепа, откъде черпят сила и къде се отчитат. И надявам се, не си мислите, че тази „екзотична“ картина се очертава само в Чехия и Молдова тази седмица за пръв в историята път! И вие не само сте изживявали, но и всеки ден изживявате абсолютно същото – настъпателно кандърдисване да се определите в един или друг лагер, горестно заклемявайки противоположния.

Страхувате ли се, че ви манипулират, че се опитват да окажат влияние върху избора ви с рафинираните средства на модерния PR и медиите? Аз лично се страхувам. Знам как се прави и не съм сигурен, че ако някой го прави с мен, няма и аз да се хвана. Знам, защото и мен са ме карали да баламосвам избиратели с цел да вляза в Парламента, обаче скоро се отказах от това поприще, след като минах на медикаменти заради завладелия ме дисонанс (по Леон Фестингер). Нали знаете: всеки си има нещо, което не може да прави – един не може да пее, друг не може да плува, аз не мога да лъжа. Пък и дори случайно да се окаже, че мога – не искам.

И пак казвам: всичко това се прави не за да се приеме еврото или да не се приеме, не за да се строи нова АЕЦ или да не се строи, не за да се отделят капачките от бутилките или да не се отделят. Всичко това се прави, за да се накарат народите да направят един или друг цивилизационен избор. И не е толкова важно каква цивилизация ще изберат на теория, а как този избор ще усили или отслаби влиянието на дадена държава или гупа държави върху съдбата на народите и териториите, които обитават.

В коя сфера на влияние да се запишат, с кой отбор да тръгнат – това е неизменният голям въпрос пред недостатъчно могъщите държави. И в това няма нищо, лошо, нищо странно, нищо (простете ми за тази дума!) чрезвичайно.

Но пък е не е само надделяване на една голяма държава или на група държави. Не е все едно в чия сфера на влияние ще се намира един народ, защото народите също имат нещо като душа и тази душа не е безразлична – има си свои разбирания за света и свои думи, с които назовава доброто и злото, за да ги разбере.

Цивилизационен избор и принадлежност. Не съм компетентен и не мога да се изказвам, нито мога да анализирам, но работата ми е да си представям разни неща и да карам хората да си ги представят и те. Та в този ред на мисли, представете си, че на света останат само две държави и вие задължително трябва да живеете в едната от тях – Израел и Палестина. Какво избирате? Изборът не е толкова прост, колкото изглежда. Какво ще изберете, ако отърсите от себе си всички лозунги и клишета, за да не приличате на възмъжаващата Грета Тунберг под издутия парус на своята ексхибиционистична ангажираност с абстрактните проблеми на планетата?

За България цивилизационният избор продължава да е особено шизофреничен, защото с право може да е както Изток, така и Запад. Още от Възраждането е имало такива българи, които са добрували и са искали да продължат да добруват в сянката на падишаха и в Османската, такива, които са виждали спасението и възхода на младата ни чобанска нация в модела на руския православен абсолютизъм, както и такива, които са търсели пътя към просвещенската демокрация на Западна Европа – три модела, във всеки от които не е невъзможно да се живее.

Хайде да не търсим смисъла на живота, а само смисъла на политиката. Знаете, политиката се занимава с онази част от смисъла на живота, която е свързана с биологичното оцеляване и материалния просперитет. Дори и секторът „Култура“ в политическата парадигма, и той е насочен към материалния просперитет – учи се, ограмотявай се, обогатявай се емоционално и естетически, за да си конкурентоспособен, да станеш пълноценен член на обществото и да получиш достъп до всичките му блага.

Ако се ограничим само в смисъла на политиката, ще почувстваме облекчение в редица мисловни ситуации като например тази в Европейския съюз ли искаме да сме или някъде другаде извън него (като това „някъде другаде“ може да е или в някакъв друг съюз, или под формата на относителен неутралитет, или пък в орбитата на конкретна силна държава). Ако се ограничим само в икономиката и финансите, то едно чисто емпирично сравнение би ни помогнало много при взимането на решение – кога живеехме по-добре, кога бяхме по-богати и по свободни: преди или след членството в Европейския съюз? Кога живеехме по-добре в битов план? Да оставим настрана духовните пориви (душевните са друго), да гледаме прагматично, както се очаква от нас. Да приемем, че „тук и сега“ е всичко и няма друго. Как беше преди пустия му Европейски съюз и как е сега? Има две полета на сравнение – материално и нематериално.

Говоря за себе си. В социално-политическо отнжщиншие животът ми е протекъл в три системи: тоталитаризъм, преход (демокрация извън Европейския съюз) и демокрация вътре в Европейския съюз. Като пари, имоти, обществено положение и тям подобни, в прехода бях много по-добре от тоталитаризма, а в демокрацията – много по-добре от прехода. Има ли Европейският съюз общо с това? Разбира се. Защо тогава да искам да излизам, след като вече съм се мъчил да вляза? Може би заради нематериалното измерение?

Това е по-мъгляво. Повтарям, че говорим с презумпцията, че всичко е „тук и сега“ и друго няма, за другото ще говорим следващия път. Постхристиянската цивилизация, част от която е и Европейският съюз, отбелязва драматично отстъпление в областта на нематериалното. В културата и изкуството се вихри нещо като пир на некадърниците. Но пък едва ли това е по-лошо от сковаващата комунистическа идеологическа цензура, свеждаща всяка творба в крайна сметка до плакат. Сигурен съм обаче, че причините за духовния упадък на постхристиянската цивилизация са много по-дълбоки от принадлежността към Европейския съюз и едно евентуално излизане от него няма да доведе до Ренесанс.

Така че нека Молдова да влезе в Европейския съюз. Нека Чехия не губи здравия разум. Глупаво е да говорим за излизане от ЕС. Не бива да го напускаме, а да го поправим, да го спасим. Източноевропейците все още имат живи инстинкти за това. Ние не искаме да унищожим Европейския съюз, само Картаген.