Паисий Хилендарски учи на Урвич историята на България

Разкопките тук започват през 70-те години на ХХ в. и са ръководени от моя покоен баща, проф. Димитър Овчаров

Изследванията показват, че на хълма Средобърдие живот има още в тракийската епоха

През последните години едни от най-интересните археологически открития в България се направиха на древния Урвич, чиито руини са само на десетина километра от центъра на София край пътя по посока към Самоков. Интересът към твърдината се подклажда от изключително важното сведение в „История славянобългарска” на първия български възрожденец Паисий Хилендарски. То гласи: „Дошли търновските боляри от Търново в Средец и се спрели в някои тесни места покрай река Искър. И седем години стоял Иван Шишман покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост и наоколо го ограждала вода”.

Разкопките тук започват през 70-те години на ХХ в. и са ръководени от моя покоен баща, проф. Димитър Овчаров. По-късно на няколко етапа е разкрита църквата „Св. Илия”, строена през ХІІІ-ХІV в. и украсена с прекрасни стенописи. В началото на 80-те години проучванията са прекъснати чак до 2011 г., когато са подновени с финансовата подкрепа на Софийска община. Тогава те са водени от мен и доц. Бони Петрунова, днес директор на Националния исторически музей.

С доц. Бони Петрунова представяме Урвичкото съкровище от ХVІ-ХVІІ в.

Изследванията за пореден път показват, че на хълма Средобърдие живот има още в тракийската епоха. През ІV-V в. на него се изгражда важна крепост, пазела пътя към антична Сердика, наричан „Траянов” по името на император Траян (98-117). През X-XI в. тя е обновена, за което говорят медните монети (фолиси), оловни печати и керамика от тази епоха, които са открити при разкопките от последните години. Вероятно славянското име е дадено още по време на Първото българско царство, а ромеите са го възприели.

За това свидетелства направено наскоро откритие на австрийския византолог Вернер Зайбт. В богатата колекция на Дъмбъртън Оукс във Вашингтон ученият открива изключително ценен оловен печат на византийския аристократ Николай от „Урвицион“. Според надписа през втората трета на XI в. той бил протоспатарий (първи меченосец на василевса) към Хризотриклиния - Златната зала за пиршества в двореца на византийския император в Константинопол. Също така Николай изпълнявал функциите на протонотарий - високопоставен чиновник в имперската дворцова канцелария.

Сребърен съд от ХVІ-ХVІІ в. от Урвич, съхраняван в Националния църковно-исторически музей.

През ХІІІ-ХІV в. твърдината Урвич става главна преграда към един от главните градове на Второто българското царство - Средец. Документално се доказа, че тя активно участва в епичните битки от края на 1371 г., когато София е атакувана от османските турци. Съпротивата е ръководена от по-малкия роден брат на цар Иван Шишман, Иван Асен V. Според открит в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“ надпис, 18-годишният младеж полага костите си, но успява да спре първото масирано нападение на завоевателите срещу България.

Доста неочаквано може би най-интересният период на Урвич идва след ХV в. Тогава около храма „Св. Илия” се развива голям манастир, чието проучване приключи през 2015 г. От запад са разкрити трапезарията, магерницата, складови помещения, а от юг – цяло крило жилищни помещения. Някога то е било на два етажа, но сега са оцелели само руините на приземието. Там се виждат шест килии, чиито подове са покрити с каменни плочи. Долният етаж е от камък, а горният  бил паянтов.  Помещенията са се отоплявали със зидани печки, изградени в стените.

На запад е оформен официалният вход на манастира, застлан също с едри плочи. В самия югозападен ъгъл се извисявала вратна кула, предназначена да охранява портата на обителта. Особено впечатляваща е дългата 12 м трапезария с огромно огнище за отопление. Множество монети, накити и керамика показват, че обителта просперирала през „тъмните векове” на османското робство. Според големината й монасите едва ли са били не по-малко от 40-50 на брой, а е имало и доста многоброен обслужващ персонал.

Най-вероятно османските завоеватели дават привилегията да имат свой манастир на хората от околните села – Кокаляне, Герман, Лозен, защото те са били „дервентджии” (пазители на прохода между София и Самоков). Това обаче не ги спасява в края на ХVІІ в. Тогава обителта е унищожена от огромен пожар, датиран с медна монета на султан Сюлейман ІІ (1687-1691).

Става дума за репресиите, на които са подложени християните от Западна България по време на войната между Свещената Лига и Османската империя. През 1683 г. турците са разгромени при Виена и австрийците вземат Белград, Ниш, Пирот, достигайки почти до София. Българите са обнадеждени и вдигат въстания, сред които най-значителни са Чипровското и бунта на Карпош в Македония. Скоро обаче австрийците се изтеглят и започват гонения. Изгорени са много християнски светини, сред които и Урвичкия манастир. Оцелелите монаси опазват някои ръкописи и църковна утвар и се преместват в съседната планина Плана, където основават действащия и днес манастир „Св. Архангели”.

Споменът за славната българска крепост и наследилия я манастир остава в местното население. Преди всичко става дума за много ценното сведение на Паисий Хилендарски в неговата „История славянобългарска”, където споменава поименно за твърдината и обителта. А наскоро открити сведения от старинни географски карти и у западни пътешественици от ХVІІ в. свидетелстват, че хората от околните села помнели името на крепостта, знаели за манастира в нея разказвали за тях на преминаващите чужденци. Не е изключено роденият през 1722 г. в Самоков или околностите му Паисий лично да е посетил руините на обителта, изпепелена от турците съвсем наскоро и да е научил за героичното минало на крепостта. Това обяснява защо „манастира Урвич” в теснините на Искър край София е единственият локален топоним в съчинението му, което иначе следва книгата на бенедиктинския монах Мавро Орбини „Царството на славяните“.

През ХV-ХVІІ в. манастирът бил свещено място и светилник на българщината за хората в Софийско. Тук те се черкували, научавали са сведения за славното минало на своя народ, дори са се женели. За последното говори невероятното съкровище от сребърни позлатени комплекти булчински набори, датирани в ХVІ-ХVІІ в. и открити в руините на старата крепост. То се състои от 2 сватбени венеца, множество части от изящно изработени женски колани, 2 цели прочелника, 4 наушника, 2 пръстена, гривна-кубелия, разнообразни по форма висулки. Голямата ни мечта е църквата „Св. Илия” и манастира около нея да бъдат реставрирани и да станат място за поклонение и културен туризъм край София.