„По тънката повърхност на леда“ – жената като тайнство

Гигантските кристали в Националния музей „Земята и хората“ обожават музиката и литературата. Те поглъщат в кристалната си структура изкуството за вечни времена. Затова и проф. Златимир Коларов избра тази зала за премиерата на новия си роман „По тънката повърхност на леда“. Когато се представя белетристично произведение, вниманието на публиката трудно може да бъде фиксирано върху даден откъс, но Златимир Коларов успешно влезе в  ролята си на сценарист (все пак е автор на 20 сценария за документални и игрални филми), като беше подготвил едно впечатляващо литературно-музикално шоу. В него се включиха с неостаряващите си хитове Недялко Йорданов, Хайгашод Агасян, Христо Деянов, Димитър Нинов, а проф. Стефан Драгостинов дирижираше и вдъхновяваше публиката. Резюме на съдържанието на книгата направи литературният критик Никола Иванов. Сред приятелите на писателя, уважили премиерата, бяха политикът Делян Добрев, десетки учени, лекари, писатели, кинодейци.

Чаровникът Руси Чанев прочете началото на романа – едни смразяващи страници – мъгла, разпенени, блъскащи се вълни и едно самоубийство.

И въпреки трагичните ситуации, влетени в сюжета, този роман оставя в душата на читателя едно красиво просветление, защото е апология на женското начало в цялата палитра на човешкото присъствие – историческо, съвременно, повторяемо и божествено. На титулната страница четем: „На жените, с които животът ме срещна отблизо“ – това определено извежда основната тема, но когато читателят навлезе в романа, разбира, че всъщност многоликото присъствие на жената е през очите на различни по натюрел мъже.

Конструкцията е сложна, преплитайки разказ в трето лице с вмъкнато „аз“-повествование от няколко персонажа, които сполучливо се допълват чрез житейските си истории. Интересен е похватът на „рондо“-то: това, което един герой си мисли, друг го изказва в следващия момент. 

Златимир Коларов насища своя романен текст с десетки поетично-метафорични картини – не само природни, но и емоционално-взривяващи ескизи на състояния, лица, тела... Дори времето е лирично в съответствие с драматизма на всяка отделна ситуация. 

За единия персонаж – Продавача на стъклените фигури – жената е „стъклената амазонка“, „русалката, която изплува от морето, омайва моряка и го завлича в дълбините“. За друг герой – Реставратора – „Мария е гъвкава като котка и коварна като невестулка. В един момент безпомощна и слаба, в следващия – силна и непреклонна, неуловима и ефирна... Винаги различна“.

Многократно в романа изгряват необикновени образи на жени – обобщението извира от авторската ремарка: „Дявол или ангел се таи в душата на жената? – се запитах и си отговорих: – От зачатието до смъртта ѝ и дяволът, и ангелът живеят в душата на жената – дяволът да я опази от посегателства, поругание, ненавист; ангелът – да я дари с красотата на зачатието и отглеждането на живота, зависи от мъжа, когото повика да се появи“.

Като афористичен вик прозвучава на няколко пъти авторовият глас: „Не се опитвай да разбереш жените, чувствай ги!“
Романът „По тънката повърхност на леда“ е наръчник за психологически анализ на отношенията мъж – жена. И двата пола има какво да научат за себе си и за другия, да си отговорят на въпроса за смисъла на катарзиса, когато си сбъркал, за различните пътища да намериш и да загубиш любовта. Целта на всеки писател е не само да разказва, а да споделя, да задава въпросите „защо“ и „как“. Златимир Коларов постига тази хармония – разказвачът е и философ, и психоаналитик, и визионер.
Една фраза се повтаря няколко пъти от различни персонажи в различни ситуации: „Самотата най-силно се усеща, когато слънцето потъва в равнината, отблясъците от залеза гаснат бавно и небето натежава от звезди. Морето се полюшва в сумрака, приглушени гласове и стъпки изместват делничната глъчка...“

Самотата има много имена, най-празната стая е стаята на отлетялата любов. Смъртта също е стая, но тя може да бъде пълна, когато двама влюбени са в нея. Това е финалното послание на писателя Златимир Коларов.