“Самият Търноград ще разтръби победите…“

22 март, Денят на Светите четиридесет мъченици според църковния календар през XIX в., е празникът на нашата историческа и духовна столица

Търновград е символ на някои от най-знаковите победи на българското оръжие

Цитатът в заглавието на тази непретенциозна статия е от поема на византийския поет Мануил Фил. Макар да има друго послание, изразът вярно отразява мястото на старата столица във военната история през XII-XIV в. и остроумно е избран от акад. Васил Гюзелев за заглавие на едноименната му  книга (1982 г.). Пожелавайки „честит празник“ на старопрестолния град, неговите жители и всички българи, ще припомним славните победи за освобождението и обединението на българските земи. В последно време те бяха сполучливо анализирани от д-р Анелия Маркова в книгата „Второто българско царство във война и мир“ (2022 г.).

Ще започнем с въстанието на Петър и Асен (1186-1188), прераснало в истинска освободителна война. Бунтът започва през зимата или пролетта на 1186 г. при освещаването на църквата "Св. Димитър".

Първите Асеневци издигат като своя програма приемствеността с Първото българско царство. Атакуват старата столица Велики Преслав, но са разбити от император Исак II Ангел и отстъпват в Северното Черноморие, където сключват съюз с куманите. През есента на 1186 г. се завръщат и освобождават земите до Стара планина и част от Тракия. Изпратените срещу тях три византийски армии търпят неуспех. Византийското военно надмощие е преодоляно със смели действия, ръководени най-често от “изобретателния в стратегията” Асен, съвладетел на цар Петър. През 1188 г. Исак Ангел успява да проникне на север от Балкана, но след неуспешната обсада на Ловеч е принуден да сключи примирие. Второто българско царство убедително излиза на сцената на “голямата политика”.

През 1189-1190 г. Петър и Асен влизат в преговори с германския император Фридрих І Барбароса, водач на рицарите от Третия кръстоносен поход. Предлагат 40-хилядна армия за общи действия срещу Византия, но Барбароса отклонява идеята и продължава към Светите места. През лятото на 1190 г., след категорична победа над сърбите, Исак Ангел със значителни военни сили достига и обсажда Търново. Византийския флот навлиза по Дунав, за да пресече пътя на куманите. Оказва се, че градът и околните крепости са укрепени с нови стени и кули, а предприетата обсада се проточва без изгледи за успех.

Чрез един мним беглец Петър и Асен заблуждават императора, че към Търново идват кумански подкрепления. Исак Ангел се оттегля през Тревненския проход, където попада в засада. Българите пропускат византийския авангард, като нанасят унищожителен удар на императорската гвардия, при което Исак губи дори шлема от главата си... Елитните части спасяват императора, като с оръжие му пробиват път през собствения му обоз и пехота! Наред с тежките загуби империята е унизена – в български ръце попадат безценни реликви, включително кръстът на “равноапостолния” император Константин Велики!

След победата в Тревненския проход българското настъпление придобива още по-сериозни мащаби. Освободени са Средец/София и Ниш (1193 г.), а през следващите две години  ромейските сили в Източна Тракия и Беломорието са разбити. За съжаление, сред част от болярите зрее недоволство от твърдата ръка на Асен, подклаждано от византийски интриги. През 1196 г. Асен е убит от своя братовчед Иванко. Подкрепян от мнозинството българи, Петър обсажда Търново. Искането на помощ от император Алексий ІІІ компрометира узурпатора, който бяга във Византия. Цар Петър отново поема върховната власт, но става жертва на нов заговор (1197 г.).

Въпреки вътрешните проблеми, цар Калоян утвърждава българската държавност с военна сила и ловка дипломация. На 13 април 1204 г. западните кръстоносци завладяват Константинопол. Калоян търси контакти с тях, но е обсипан с безцеремонни заплахи – Латинската империя се отъждествява със завладяната Византия и оспорва законността на българското царство. Рицарите превземат Пловдив и кроят планове за завоюване на други български области. В съгласие с цар Калоян ромейската аристокрация в Одрин и Димотика вдига бунт. Император Бодуен/Балдуин, придружаван от граф Луи дьо Блуа и други “сеньори”, потегля срещу Одрин. Следват ги венецианските войски, водени от самия дож Енрико Дандоло. Прелюдия към битката е нападението на куманите на Козак, върховният владетел на куманите в поречието на Днепър, върху рицарския лагер на 13 април. Граф Луи необмислено преследва нападателите без да постигне нищо. Съветът начело с императора критикува графа, но на следващия ден яростните българо-кумански атаки принуждават кръстоносците  да влязат в бой, при който попадат в български засади и търпят катастрофално поражение. Основният удар е нанесен от тежко въоръжените български части, подпомагани от леката куманска конница. В пресечената местност, където се сливат Тунджа и Марица, загива “… цветът на латинската войска…”. Падат стотици рицари, хиляди сержанти, войници и пехотинци. Императорът е пленен, граф Луи загива, а при паническото бягство престарелият Дандоло умира от преумора…

Цар Борил (1207-1218) следва политиката на Калоян, но търпи неуспехи и териториални загуби. През лятото на 1208 г. българският цар нанася поражение на латинците край Боруй (Стара Загора), но на 1 август с. г. е победен от тях при Пловдив. Иван Асен, синът на Асен I, който през 1207 г. търси убежище в Киевското княжество, се завръща в България с наемни отряди от т. нар. бродници (предшествениците на украинското казачество), побеждава Борил и заема търновския престол. Поучен от драматичните обрати в своята младост, Иван Асен води ловка политика и с дипломатически натиск си връща завладените от Унгария и латинците области в Северозапада и Тракия. Победата при Клокотница, отнасяна към 9 март 1230 г., е едно от най-величавите събития в българската военна история – битка, блестящо спечелена от владетел, определян често като “миролюбив”… В същност Иван Асен ІІ поддържа силна армия и без колебание води решителни военни операции. До битката се стига след вероломното нарушаване на сключения по-рано мирен договор от епирския деспот (от 1227 г. император) Теодор Комнин. Осланяйки се на силната си армия, Теодор Комнин решава с изненадващ удар да парира българска активност в Тракия и Македония. Солунският император потегля от Одрин по течението на Марица, но Иван Асен разгадава замислите му и с елитни части, подпомаган от едва хиляда кумани, пресреща противника при Клокотница, Хасковско. Използвайки даденостите на местността, българският цар разгромява по-многочислената ромейска армия. Теодор Комнин пада в плен, а брат му деспот Мануил (зет на Иван Асен) бяга от бойното поле. В разрез с нравите на епохата, царят се отнася хуманно към пленените войници – жест, който му осигурява безкръвното разширение на границите до Бяло и Адриатическо море. В пределите на държавата влизат Солун и Епир, чиито владетели стават васали на търновския цар. В своя триумфален надпис в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ Иван Асен благодари за „небесната подкрепа“ на прочутите светци воини, чийто празник тогава, както е и днес, се е отбелязвал на 9 март.

През следващите десетилетия Второто българско царство търпи и тежки поражения, но дори и в най-трудните времена постига някои бляскави победи – войната на Константин Тих Асен с Византия през 1264-1265 г., сраженията на Ивайло с татари и ромеи през 1277-1280 г., битките при Скафида (1304), Русокастро (1332 г.), отчаяната съпротива на Иван Шишман, Константин II Асен и Фружин срещу османските завоеватели… Споменът за военната мощ на „великото царство България“ е вдъхновяващ за водачите на въстанията срещу османското господство. Или, както през 1762 г. възкликва отец Паисий Хилендарски, „…от целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе /…/, най-много земя те завладели…“ Военната слава на прадедите, е важен елемент от идеологията на националната революция и нейните водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, на апостолите на Априлското и Илинденско-Преображенското въстание.