Скандалният роман на княгиня Евдокия

Залюби селски момък, Фердинанд не иска “български цървулан” в двореца

Иван Багрянов иде от дивия Делиорман. Първо учи в Разград, през 1905 г. постъпва във Военното училище

Любовен роман разтърси българския дворец след Първата световна война. Като в приказките, царска дъщеря залюби момък от село. Амур прониза и неговото сърце, но за да отидат под венчило, на двамата им трябваше бащина благословия.

Девойката е княгиня Евдокия, сестра и политически довереник на цар Борис III. Момъкът е Иван Багрянов, който се издига до министър-председател в навечерието на 9 септември 1944 г.

За първи път поручик Багрянов вижда Евдокия през 1915 година. На 31 януари бомба в столичното Градско казино взема няколко жертви. Сред тях е и генералският син Никола Бояджиев. На погребението му Багрянов произнася слово, в което говори за покрусата след първата национална катастрофа.

Засегнат, цар Фердинанд го привиква в покоите си. “Поручик, за вас има два пътя: или да напуснете незабавно войската ми, или да постъпите на служба в двореца!”, отсича монархът. Багрянов избира второто, влиза в царските палати, където шуми фустата на Евдокия.

Тя е третото дете на Фердинанд от брака му с княгиня Мария-Луиза. Родена в София на 17 ноември 1898 г. Багрянов също е роден на 17 ноември, но през 1891 г. Съвпадението е съдбовно, сочат астролози и с него обясняват пламенната любов между двамата.

Кръвта на Евдокия обаче е синя, докато Иван иде от дивия Делиорман. Първо учи в Разград, през 1905 г. постъпва във Военното училище. През 1912 г. е произведен подпоручик и се връща да служи в родния край.

Багрянов е богат, неговият наследствен чифлик край село Воден се е ширнал на 2000 декара. Българинът няма титла пред името си, макар че фамилията му напомня за византийския император Константин VII Багрянородни.

Но Иван е храбрец, участва в Балканската война. Когато се намесваме в Първата световна, пак заминава за фронта. Офицерът се връща с осем наши и чужди ордени за храброст. Германски, австрийски, баварски и саксонски отличия светят на гърдите му.

Новият цар Борис го назначава адютант във военната свита. Накичен с медалите, Иван трескаво се оглежда из дворцовите салони. Евдокия обаче е изчезнала. Заедно с брат си Кирил и сестра си Надежда княгинята придружава Фердинанд при абдикацията му във фамилния замък Кобург.

Сърцето на Багрянов трепка, когато есента на 1921 г. научава, че изгората се връща. На 4 декември Евдокия и Надежда пристигат с експреса. “Зарадван от предстоящата среща със сестрите си, които не беше виждал отдавна, Н. В. Царят ги е посрещнал на гарата, като ги е отвел след това в двореца, гдето те ще останат като гостенки на августейшия си брат”, съобщава вестник “Утро”.

Тренът изпуска пара на софийския коловоз, а сред посрещачите надига глава и Иван Багрянов. Сега той се числи към цивилната листа на двореца, защото Ньойският диктат е орязал офицерските кадри.

Отново заедно, Иван и Евдокия вече мислят за венчило. Багрянов води знатната невеста чак в затънтения Воден и я представя на родителите си. Те се чудят как да угодят на бъдещата снаха, която не е свикнала да гази делиорманска кал.

Когато всичко около сватбата е уговорено, идва вест, че Фердинанд отказва благословия на младите. “Аз няма да дам дъщеря си на един български цървулан!”, гневно се провиква кобургският изгнаник. Той е потомък на Кралят слънце Луи ХIV, изключено е родовият корен да кривне в неравностоен брак.

Суровият Фердинанд е против всякакви сантименти. “Ако усещаш в гърдите ти сърце, което тупти, направи като мен: унищожи тоя извор на слабост”, пише ексвладетелят в своите “Съвети към сина”.

В това забележително съчинение авторът се подиграва с “Малкия Лувър” на Евдокия. Така наричали нейното ателие в двореца, където княгинята излагала свои и чужди картини. Тук тя се среща с Багрянов. Извън царския палат двамата често гостуват на Първан Драганов. Влюбените къпят бебето на Първан и мечтаят за своя рожба.

Драганов е колега на Багрянов от дворцовите служби. Злите езици мълвят, че е незаконен син на Фердинанд. По-късно слуховете влизат в международно обръщение. Фактът е отбелязан от Ханс-Йоахим Хопе в монографията “България - твърдоглавият съюзник на Хитлер”.

Фердинанд готви законната си дъщеря за императрица и нарежда кандидат-женихът да бъде отстранен от София. А за по-сигурно - и от България. Така есента на 1922 г. Багрянов заминава за Лайпциг да следва агрономство. Сърцето му обаче не трае и на следващата година се връща.

На 8 юни 1923 г. Борис, Багрянов, Евдокия и Надежда гостуват на Александър Стамболийски. След гощавката в Славовица четиримата се прибират в двореца Врана. Тук ги сварва Деветоюнският преврат.

Политическият трус е използван от царската рода да се отърве от Багрянов. Внушават му, че превратаджиите са зле настроени към него. Иван най-сетне разбира, че връзката му с Евдокия е обречена, маха с ръка и отпрашва към Виена. През 1931 г. Иван Багрянов се жени за Емилия, която му е лика-прилика. Дъщеря на богат чифликчия от Шумен, чието имение в село Избул е 5000 декара. Евдокия обаче не отива под венчило до края на живота си. Силен характер, тя търси забрава за разбитата любов в политическото задкулисие.

“В дворцовите среди я смятат за лична секретарка на цар Борис III - сочи проф. Диню Шарланов. - Според царските съветници тя е умна, амбициозна, без колебания в поведението си, но рязка в отношенията си с хората.” Заради тоя нрав, брат є Кирил я наричал “семейния прокурор”.

Евдокия вижда Иван Багрянов министър-председател през лятото на 1944 г. В неговия кабинет външното министерство оглавява старият приятел Първан Драганов.

След Девети септември княгинята е свидетел и на така наречения Народен съд. Трибуналът рови интимната є драма. “Много отдавна между княгиня Евдокия и Иван Багрянов имало любов и даже щели да се оженят, обаче цар Фердинанд се противопоставил на този брак”, информира “народните съдии” дворцовият чиновник Павел Груев.

Иван Багрянов е осъден на смърт и екзекутиран в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Евдокия се оттегля при баща си в Кобург. По-късно живее в Щутгарт при сестра си Надежда. Умира в санаториум през 1985 г.