Съдебната автокрация срещу Тръмп

От началото на управлението му през януари 2025 г. са заведени над 70 съдебни дела срещу президентски укази, постановления и мерки

Повечето от делата са заведени от структури, свързани с Демократическата партия, и то целенасочено пред „либерални“ съдилища

Всяка автокрация е безотчетна. Съдебната автокрация – абсолютно. В конституционната теория, особено в англо-американския свят, през последните десетилетия се води дискусия за конституционните предели на съдебната власт. Основният въпрос е доколко независимостта на съда може да прерасне в съдебна интервенция в управлението, водеща до отклоняване от установените конституционни баланси и компетенции.

Именно в този контекст се използва понятието „съдебна автокрация“ (judicial autocracy), с което се описва тенденцията съдебната власт да изземва дискреционни правомощия на изпълнителната и законодателната власт и да се позиционира като върховен политически и морален арбитър, извън своята конституционна мисия. Употребява се и по-мекото понятие - „съдебна свръхвласт“ (judicial overreach). Става дума за правно-политическо явление, което ерозира конституционната система и доверието в институциите - превръщането на съда в неизбран законодател и в управленец, който не се отчита пред обществото.

Според известния американски юрист и анализатор Марк Левин, съдебната автокрация представлява диктатура с копринени ръкавици, упражнявана чрез езика на конституцията, но извън духа на установеното от учредителната власт. Все в тази логика конституционалистът от Университета в Колорадо проф. Робърт Нейджъл в своя труд „Конституционни култури: Начинът на мислене и последиците от съдебния контрол“ определя разглежданото явление като състояние, при което съдът не се въздържа от решения по политически въпроси и системно се самоназначава за “последна инстанция не само на закона, но и на разума и морала“. В същия дух проф. Джеймс Елиът от Университета „Джордж Вашингтон“ поддържа становище, че съдебната автокрация е институционализирана форма на управление без избори, чиято легитимност се крепи на абстрактни и често напълно субективни интерпретации, а не на народната воля.

Тази тема се поставя отново в контекста на лавината от съдебни обструкции срещу политиката на президента Доналд Тръмп. От началото на управлението му през януари 2025 г. са заведени над 70 съдебни дела срещу президентски укази, постановления и мерки – от имиграционната политика и административната реформа до военните директиви и премахването на програмите за „разнообразие и включване“. Повечето от делата са заведени от структури, свързани с Демократическата партия, и то целенасочено пред съдилища, които в публичното пространство са определяни като „либерални“ по политическа ориентация. В американската терминология тази практика се нарича „съдебен шопинг“ (judge shopping). Особено показателен е случаят с използването на Alien Enemies Act от 1798 г., който предоставя на президента широки и дискреционни правомощия в областта на отбраната и националната сигурност при наличие на външна заплаха. Президентът Тръмп, действайки в рамките на този закон, разпореди експулсирането на членове на венецуелска престъпна група, призната от федералното правителство за терористична организация. Мярката обаче бе блокирана от съдия от окръжния съд във Вашингтон, който реши, че има право да преценява вместо президента на САЩ какви са мащабите на опасността и обяви, че тъй като САЩ не били в официално обявена война с Венецуела, то прилагането на този закон нарушавало правото на защита на главорезите. Това произнасяне не оспорва процедурните основания на федералната политика, а е съдебно обсебване на управлението на отбраната и националната сигурност, които са изрично възложени на изпълнителната власт.

Сходни са казусите с възстановената от Тръмп забрана за участие на трансджендър лица във въоръжените сили и със създаването на Департамент за правителствена ефективност (DOGE), както и с подновения опит за ограничаване на придобиването на американско гражданство по рождение от деца на нелегални мигранти.

В изброените случаи става дума не за съдебен контрол, а за открита съдебна интервенция в управлението на държавата. Основните функции и компетенции на президента, уредени в Конституцията на САЩ – като титуляр на изпълнителната власт, главнокомандващ на въоръжените сили и гарант на външната политика – на практика са блокирани от отделни местни съдии на базата на политически възражения, формално облечени в юридическа форма.

Така се осъществява реална интервенция в конституционната архитектура на управлението, като местни съдии се поставят над демократично избраните изпълнителна и законодателна власт. По думите на проф. Ричард Епстийн от Университета в Чикаго, когато съдебната власт не признава своите граници, тя неизбежно се превръща в политически субект, но такъв, който не подлежи на отчетност и контрол от гражданите.

В американското право съществува т.нар. „доктрина за политическия въпрос“. Най-общо казано, според нея съдът трябва да се въздържа от произнасяне по въпроси, които по естеството си имат политически характер и решаването им е в дискрецията на политическите власти. Такива са например въпросите на военната стратегия, външната политика, имиграционните режими, структурните реформи в администрацията. В последните години обаче тази доктрина беше изоставена от редица либерални съдии, което им позволява да превръщат съда не в коректив, а в конкурент на изпълнителната власт.

Когато не се държи сметка за границите между тълкуване на закона и намеса в управлението, между контрол на актовете на властта и диктат върху политиката, тогава институционалната симетрия, която поддържа конституционната демокрация, е заплашена от разпад. В този смисъл известният федерален върховен съдия Кларънс Томас подчертава: „Всяка власт има своите граници. Ако съдът ги премине, той не защитава Конституцията, а я подменя.“

В основата на проявите на „съдебната автокрация” стои елитаристкото разбиране, че съдът знае по-добре от суверенния народ как трябва да се управлява държавата. Но императивът на съвременната конституционна демокрация, основана на народния суверенитет, е, че властта произтича от народа. Следователно, държавното управление трябва да бъде отчетно пред него, а не осъществявано от магистратура, откъсната от демократичен контрол и подвластна не само на правната догматика, но и на политически, идеологически и ценностни възгледи, които се сблъскват на политическата арена. Проявна форма на съдебната автокрация е съдийският активизъм – прекомерно разширителното тълкуване, с което съдията дописва закона, според своите идеологически възгледи като част от определен политически дневен ред на част от обществото.

По правило се приема, че съдът трябва да бъде неутрална и стабилизираща институция. Но когато неговите актове се възприемат от значителна част от обществото като инструмент на политическа опозиция срещу едно управление, това разклаща основите на правовия ред и поражда институционален нихилизъм. Неслучайно проф. Джон Ю от Университета на Калифорния в Бъркли предупреждава, че „когато съдът започне да решава политически въпроси под прикритието на правна аргументация, той подменя ролята на изборите и делегитимира самата демокрация“. Както отново съдия Кларънс Томас предупреждава: „конституционният ред не позволява на съда да бъде върховен архитект на политиката – неговата роля е да пази структурата, а не да я преначертава“. Обратното означава превръщането на съда в център на политическа инициатива и в господар, а не в страж на конституцията и правния ред. Прочее, тези постановки е добре да се знаят и от дейците на т.нар. „съдебна реформа“ у нас.