Цар Иван Александър смазва армията на Византийската империя при Русокастро

Привечер на 18 юли 1332 г. император Андроник III Палеолог е принуден да моли за мир

Вече е проучена портата, за която става дума в съчинението на Никифор Григора

Крепостта Русокастро след разкопките на д-р Милен Николов.

Първата работа на Иван Александър Асен, след като стъпил на престола в Търновград през 1331 г., била да потуши възникналия след възцаряването конфликт с чичо му Белаур, което той извършва успешно в рамките на няколко месеца. Следващата му задача е да се разправи с вероломните ромеи, възползвали се от временната слабост на царството и отнели много територии на юг от Стара планина. И това се случва през лятото на 1332 г., а събитията от това съдбоносно време са описани от византийските хронисти Йоан Кантакузин и Никифор Григора.

Двамата летописци нямат сериозни различия за началото на бойните действия. Като велик доместик на империята, Йоан Кантакузин самият е участник в събитията и свидетелства, че Иван Александър „... се отправил на поход срещу предалите се преди това доброволно на императора градове. И освен Месемврия (Несебър) едни от тях подчинил с оръжие, а други - доброволно”. Никифор Григора пък пише, че „... щом утвърдил властта си, той събрал българската войска, присъединил към нея многобройна наемническа скитска (татарска - б. а.) армия, нападнал съседната ромейска област..... превзел и много от крепостите около Хемус (Стара планина) с тяхно съдействие и ги възвърнал отново към българските обичаи...”

Българският цар се установява на лагер в околностите на Айтос, а на трийсетина километра край голямата крепост Русокастро в днешната бургаска община Камено се разполагат войските на император Андроник III Палеолог. Няколко дни продължава играта на нерви, при която двете страни преговарят и нито една от тях не желае да приеме боя. Постепенно Иван Александър втвърдява тона и заплашва да отстоява правата си „... с оръжия и по-твърда ръка.” Накрая все пак се стига до споразумение за размяната на няколко града в Южна България. То е сключено на 17 юли, но по всичко изглежда, че това е било тактическа маневра от страна на българския цар.

Всъщност той отдавна е очаквал съюзниците си татари, които пристигат през следващата нощ. На разсъмване на 18 юли армията на цар Иван Александър излиза от теснините на бойното поле пред Русокастро. Никифор Григора съобщава за състава на войската му - 8000 българи и 2000 скити. Така ромеите също трябва да се строят на бойното поле в приблизително същата численост. Според Йоан Кантакузин, това са 16 подредени в двоен сърповиден строй отряди, като дясното крило се командва от протостратора Синадин, лявото - от великия папий Цамплакон, а в средата е самият василевс Андроник III Палеолог. Преди битката той произнася блестяща ораторска реч, пълна с примери от античната история. Но в края на краищата идва ред на оръжията.

Никифор Григора описва българския боен строй като дълга редица, в средата на която са водените от цар Иван Александър изцяло облечени в желязо воини. Отзад е подготвеният за битка ариегард, а по фланговете са разположени татарските конници. Те нанасят мълниеносен удар и крилата на византийската армия бързо се разпадат. Започва жестока схватка и, въпреки проявеното мъжество, ромеите в центъра също са принудени да отстъпват. В този момент Андроник III Палеолог, великият доместик Йоан Кантакузин и неговият шурей Мануил Асен, командващ императорската гвардия от 50 най-знатни аристократи, правят отчаян опит за контраатака. След първоначален успех те са разбити, не успяват да запазят строя и се пръскат.

И тук, иначе верния на василевса Йоан Кантакузин, за пръв път си позволява да го критикува. Събирайки неколцина воини, той се обръща към него: “Време е за мъжество и смелост, императоре! Сега си послужи с десницата и извърши дела, достойни за теб!” А Андроник III Палеолог отговаря, “че не ще има полза от храбростта и смелостта му, когато всички други се обърнат в бягство.” По думите на Никифор Григора великият доместик Йоан Кантакузин обаче смело продължава да се сражава под ударите на множество вражески мечове, стрели и копия, унищожавайки сам мнозина от неприятелите. Без да загуби нито щита, нито меча си, той излиза от битката невредим, сякаш бил залепен и непоклатим на седлото.

Въпреки проявената смелост в края на краищата ромеите рухват и побягват към портата на крепостта. Никифор Григора описва паническото им отстъпление и техния ужас, когато намират заключена вратата на крепостта. Гражданите не ги пускат, защото „... видели тяхното поражение и в същото време се страхували от Александър.” Така ромейските войници са принудени да атакуват собствената си крепост и същевременно да се бранят от преследващите ги българи. Те влизат вътре едва след като разбиват портата на твърдината. 

Византийците успяват криво-ляво да поправят и залостят портата. После обаче българите обсаждат крепостта, а тя въобще не е подготвена за блокадата. Вътре „... нямало фураж за впрегатния добитък, нямало кладенци, нито пък друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне били изоставени без грижа и едни от тях умирали, а други били на издъхване. Не можели да отворят и портата, понеже наоколо били разположени многобройни врагове, а ромейските граници били далече.”

Ситуацията се изясни в голяма степен, след като в последните години воденият от д-р Милен Николов археологически екип разкриват усилено средновековния Русокастро. Останките є се намират в скалистата местност “Рускин камък” край едноименното днешно село в община Камено, Бургаска област. Твърдината е изградена още през V в., но става особено важна през ХIV в., когато от стратегическата височина се контролирала границата между България и Византия.

Вече е проучена портата, за която става дума в съчинението на Никифор Григора. Тя е сложно фортификационно съоръжение, представляващо на практика самостоятелно укрепление (барбакан). Входът е широк 2.2 м и, а в дълбочина се е развивал на близо 4 м. От двете страни е пазен от неголеми правоъгълни бастиони и във височина може би се е издигала надвратна кула. Портата е била двойна, като между двете врати е падала здрава желязна решетка (катаракта). Особено масивна е била външната двукрила врата, залоствана с дебели греди, прибирани встрани в дълбоки канали. Днес може да си представим колко трудности са срещнали ромеите при опитите да я разбият.

Археолозите правят и друго важно откритие - таен укрепен проход за водоснабдяване на крепостта от Русокастренска река. Той е с дължина около 65 м. и е скрит в естествено ждрело между скалните масиви. Представлява висока 2.5 м и дебела 4 м стена със скрита във вътрешността ходова пътека. Проходът стига до реката, където е изградена правоъгълна кула с цистерна в нея и целогодишен постоянен дебит. Сведението на Никифор Григора ясно показва, че българите са успели да прекъснат водоснабдяването в Русокастро, което е довело до смъртта на мнозина от ранените и изтощение на оцелелите ромеи.
Привечер на 18 юли 1332 г. гордият император Андроник III Палеолог най-сетне е принуден да моли за мир. Ромеите нямат никаква възможност да задържат завладените земи и градове между поречието на Тунджа и Черно море и ги връщат безропотно. А, по думите на Никифор Григора, Иван Александър нравоучително се обърнал към унизения василевс: “Годината, казвал той, има четири годишни времена и за малко време могат да станат големи промени.”