Цар Петър (927-969) и неговите близки в светлината на две реликви

Руските изкуствоведи и археолози тенденциозно избягват въпроса за българския произход на емблематичните реликви

В Новгород се пазят две скъпоценни ритуални чаши, принадлежали на българския цар Петър

Цар Петър (27 май 927 - 30 януари 969 г.) заема престола вероятно на не повече от 17-18-годишна възраст. Поради неговата неопитност регент, настойник и фактически управляващ държавата е вуйчо му Георги Сурсувул, тогавашният български кавхан. Във връзка със сключения през октомври 927 г. “дълъг мир” с Византия е уговорен династичен брак между младия цар и византийската принцеса Мария, внучка на император Роман Лакапин. Благодарение на умелата дипломация на Сурсувул, на българския владетел е призната титлата “цар”, равнозначна на “васи­левс”/ “император”. Българската църква от архиепископия е издигната в ранг на патриаршия - първата извън системата на петте древни патриаршии (Рим, Александрия, Антиохия, Константинопол и Йерусалим).

При своето възцаряване цар Петър е все още дете, а като престолонаследник остава Йоан/Иван, най-вероятно син от първия брак на цар Симеон. Разделението в управляващия елит води до бунтовете на царските братя Иван (928) и Михаил (през 930 г.), които властта потушава не без усилие. Захвърлилият монашеското расо Михаил, най-големият син на Симеон, лишен приживе на баща си от престолонаследието, умира мистериозно по време на своя бунт. Заговорът на Иван е потушен в зародиш, а принцът е обект на сложна операция - пристигнала във Велики Преслав византийска мисия “тайно” го извежда от България. Нещо повече - в Константинопол женят Иван за знатна ромейка, а кум на сватбата е император Христофор, тъстът на цар Петър! Явно всичко това е съгласувано с цар Петър и Георги Сурсувул - така претендентът не само е отстранен от страната, но и компрометиран в очите на българското общество. И едно необходимо пояснение - ако използваме името “Иван”, то е защото в скалния манастир при Мурфатлар в Северна Добруджа (днес в Румъния) е открит надпис “цар Иван”, отнасящ се именно за брата на Петър. Формата на името съвсем не е руска, както често се мисли, а българска и се появява още през IX-X в.

Знанията ни за семейния живот на Петър и Мария са оскъдни, но “между редовете” могат да бъдат забелязани някои “подробности”. Мария идва в България в почти детска възраст. Бракът є с Петър е едно от най-коментираните светски събития във Византия, а вероятно и в цяла Европа. Империята нарушава принципите си на “блестяща изолация”, като на чужд владетел е дадена ръката на византийска принцеса. Според съвременниците девойката е тъжна от раздялата, но и щастлива, защото се е свързала „... с мъж цар...”. Дадена є е свита, която заедно с нея заживява в българската столица. Царицата получава и второ име - “Ирина” (“Мир”) - в знак на приятелството между двете държави. То обаче си остава чисто церемониално - върху тогавашните царски печати четем: “Петър и Мария, василевси на българите” и “Петър и Мария, в Христа автократори на българите”.

По-старата генерация български историци търси „... зловредно византийско влияние...” в България чрез царицата - обвинение, което е безпочвено. Наистина, влияние е имало, но в дворцовия етикет, “модата” и културната традиция. Върху по-късните печати е изписано само името на цар Петър, тъй като Мария умира нейде през петдесетте години на столетието.

Въпросът с децата на Петър и Мария е пълен с неясноти. Българският цар има двама или трима синове (Борис, Роман и загадъчният Пленимир, починал рано) и поне две дъщери. През 971 г. Борис II е на не повече от двадесетина години, а Роман е още по-млад. Научаваме това от съвременника Лъв Дякон, който описва Борис с „... току-що набола рижа брадичка...” и две деца, които още са “младенци”. Както изглежда, в царското семейство е имало висока смъртност, а нещастията неминуемо се отразяват във вътрешния живот на страната. Двете момичета са споменати инцидентно и, както изглежда, са деца от неподозираната доскоро втора съпруга на царя, за която ще стане дума малко по-нататък. През 969 г. принцесите са изпратени във византийския дворец като годеници на също така малолетните императори Василий II и Константин VIII. Браковете обаче не са осъществени, а съдбата на двете българки е неизвестна. Повече на този проблем се спираме в книгата “Династията на Крум” (2019).

Два позлатени сребърни кратера, разновидност на известните потири (ритуални чаши за причастие), неочаквано хвърлят нова светлина върху “частния живот” на цар Петър. Дължим откритието на проф. Зарко Ждраков, а върху проучването на реликвите работи доц. Иван Лазаров. Двете “съсуда” се пазят в Новгород, като най-вероятно преди това са изпратени в Киев от Константинопол. Съдовете не са византийски, а български, изработени във Велики Преслав. В Киевска Рус попадат заедно с други български паметници, вкл. т. нар. Симеонов сборник и други безценни книги, дарени през 988 г. от Константинопол на новопокръстения киевски княз Владимир. Преди това са взети като трофеи от Велики Преслав, когато император Йоан I Цимиски превзема българската столица и пленява цар Борис II (971 г.). Както личи от надписите върху двата “съсуда”, те са лично притежание на цар Петър и неговото семейство!

Надпис на майстор Коста с имената на Петър и Мария

Първият от двата кратера е изработен през 954 г. от майстора златар Константин, който прибавя и разговорното си име “Коста”. Вторият съд, реплика на първия, е създаден през 963 г. от друг майстор, чието име е Братило Флор. Надписите са на кирилица, което категорично доказва техния български произход. Ценните чаши са част от скъпата утвар, взета от царския храм във Велики Преслав при превземането на престолния град от Йоан Цимиски. Върху първия кратер майстор Коста съобщава, че скъпоценната чаша принадлежи на “Петър и неговата жена Мария”, върху втория Братило Флор е изписал: “Съсуд Петров и на неговата жена Варвара”. Върху първия са изобразени Исус Христос, св. апостол Петър и св. Анастасия, покровителка на майчинството и новородените деца. Върху втория вместо св. Анастасия виждаме името и образа на св. Варвара, тачена като пазителка на децата от болести.

Надпис на Братило Флор върху дъното на кратера

Търсеното сакрално покровителство явно е в пряка връзка с нещастията в царското семейство. Доц. Иван Лазаров с основание допуска, че цар Петър е имал втори брак. Както може да се съди, такъв брак не е отразен в достигналите до нас исторически източници, но за Мария Ирина Лакапина няма сведения през последните двадесет години от живота на Петър. С други думи, царицата византийка си отива от този свят далеч преди него. Съответно, двете малки принцеси, за които стана дума, са деца от втория брак на цар Петър.

Двете реликви от “Велики Новгород” вече два века се радват на силен интерес от страна на руските изкуствоведи и археолози. С право се отбелязва, че те са най-древните подобни паметници в средновековните руски земи, при това притежават висока художествена стойност. Същевременно, въпреки ясните датировки върху двата “съсуда”, тенденциозно се твърди, че са изработени през XII век от новгородски майстори, следващи византийски образци. И нито дума за България, за Велики Преслав и цар Петър! Както се казва - коментарът е излишен... Уви, примерите на отричане на българските приноси в руската култура не са един и два. Всъщност, става дума за невероятен духовен феномен, наричан от световноизвестния философ на историята Арнълд Тойнби “българското културно излъчване” в православната цивилизация!

Да се върнем на личността на цар Петър, при чието дълго царуване има мирни години, но и военни несполуки. Най-тежък е ударът, нанесен от киевския княз Светослав и последвалата византийска намеса през 968-971 г. Въпреки тежката военна и политическа катастрофа, споменът за “светия цар Петър” е особено силен във времето на цар Самуил и през вековете на византийското владичество. Водачите на големите български въстания - Петър Делян (1040-1041), Константин-Петър Бодин (1072) и Теодор-Петър (1186-1188), най-големият брат от Асеневци - приемат името на цар Петър като символ на държавната приемственост и българската независимост.