Скопски вълнения около Втория протокол

Президентът на Северна Македония Гордана Силяновска-Давкова поиска анулиране на Преговорната рамка с ЕС

Република Северна Македония е последната комунистическа държава в Европа, в която дори и малкият опит за промени се посреща на нож

Както се завъртя работата в тези юлски горещини, май ще трябва да се кажат още няколко думи за Втория протокол от Преговорната рамка на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз. Така, както аз ги виждам. По няколко причини.

Първата от тях е календарна – само преди дни, в четвъртък, на 17 юли се навършиха четири години от подписването на Протокола от Втората междуправителствена конференция между България и Северна Македония, която впрочем остана и последна. Друга не последва. Документът бе подписан от министрите на външните работи на двете държави тогава – Теодора Генчовска за България и Буяр Османи за Република Северна Македония, и стана неотменима част от Преговорната рамка на Скопие по европейския му път. Доколкото си спомням, а това не е чак толкова трудно след само четири години време оттогава, че и двете страни бяха хем доволни, хем недоволни от текстовете, които бяха вписани в Протокола. За България това бе важно защото даваше ясна представа какво се надяваме да бъде свършено от политиците в Република Северна Македония, за да получат подкрепата ни в преговорния процес за членство в ЕС. Със същата яснота и за Скопие се разбра, че има надежда и сериозна перспектива страната да излезе от застоя в европейската си интеграция и по този път да има като сериозен партньор и София, стига да изпълни някои от условията, заложени в документа.

В тогавашния контекст на управление в двете държави подписването на протокола бе прието като двустранен компромис, при който всяка от страните печели толкова или губи толкова, колкото и другата. Тогава го написах, а и сега стоя зад него, че в известен смисъл Вторият протокол бе отговор на всички онези родни критици, които, сравнявайки нашия Договор за добросъседство и приятелство с Република Македония от 2017 г. с Преспанското споразумение на Скопие с Атина от 2018 г. даваха предимство на гръцкия заради неговата конкретност в задълженията, които край Вардар поеха. Там на много повече страници подробно и в детайли беше описано всичко, което Скопие трябва да направи. Нещо повече, през годините оттогава, независимо кой е на власт под Акропола, контролът за спазването на задълженията на Северна Македония бе системен, строг и безкомпромисен. При това без редовните проверки и мониторинг да предизвикват в Скопие такава политическа, обществена и медийна истерия, каквато се наблюдава от известно време по отношение на Втория, „българския“ протокол. Колкото тихо и без съпротива се приемат бележките от Атина, толкова шумно и преднамерено се държат в Скопие, когато става дума за документите, подписани с България.

Втората причина отново да говорим за Втория протокол освен календарната е чисто политическа. Ескалацията в публичното говерене край Вардар за изваждане на Втория протокол от Преговорната рамка за членство на Северна Македония в ЕС достигна своя връх тъкмо във връзка с четвъртата годишнина от подписването му. Кой ли не се изказа по този повод, кой ли не написа текст или не взе интервю в ТВ студиото? А и моята скромност да не остане по-назад… Президентът на страната Гордана Силяновска-Давкова публично, от телевизионния екран даде ясно да се разбере, че иска въпросният документ да бъде изваден от Преговорната рамка. Силяновска-Давкова е университетски преподавател по конституционно право, в съавторство е написала е учебник по тази тематика, минава за един от най-добрите в материята в държавата и нейната позиция като експерт би трябвало да е достатъчно солидна и аргументирана.

Като се добави и фактът, че тя е и президент на държавата Република Северна Македония, мнението ѝ трябва да има своята професионална и политическа тежест. Но в случая сериозността на нейната позиция не идва от това, че е изразена от един университетски професор, а от факта, че като държавен глава тя изразява становището на цялата властова структура в Северна Македония с нейните институции. Едното е наука, другото е политика. Да, в своята практиката като държавен глава на Северна Македония досега Силяновска-Давкова често размива границите между едното и другото. Дългогодишната ѝ преподавателска работа все я кара да се държи като професор от катедрата и да мери изказванията си към своите събеседници с времето на един учебен час. Не правят и изключение телевизионните ѝ участия, в които дори не се и опитва да скрие назидателния тон, с който говори на своите домакини. Хубаво, така е свикнала, това ѝ е станало втора природа, от която не може да избяга.

Но когато говориш като държавен глава, трябва най-малкото да си наясно с последствията от своите думи. Това изискване впрочем важи и с пълна сила за някои от новите ни управляващи у нас, в България. Да, становището на Гордана Силяновска-Давкова срещу Втория протокол всъщност е атака и срещу цялата Преговорна рамка за членство в ЕС. А може би и срещу целия процес на присъединяване към европейското семейство, а защо не и против самия ЕС? Знае ли човек?

Впрочем, ако питате мен, никак не изключвам изразяването на това нейно становище в този момент да има адрес Конституционния съд на държавата, който трябва да се произнесе за правната състоятелност на Втория протокол. Вече сме говорили за това, но да припомня – през миналата година Лиляна Поповска, основател на партията ДОМ и дългогодишен пратеник в Събранието, внесе искане в Конституционния съд да бъде преценено дали документът не е противоконституционен. „Вторият протокол изисква от нас българизация на македонците и да бъдем премахнати като народ и държава със собствена идентичност, приемственост и история. А българизацията трябва да започне с привидно безобидното включване на българите в конституцията и хармонизирането на цялото приложимо законодателство с измененията”, се казваше в аргументацията на Поповска, дъщеря на покойния академик Блаже Ристовски, една от иконите на антибългаризма край Вардар. Няма нищо случайно край Вардар, където това да хулиш България и да се бориш с „българизацията“ вече е семеен бизнес.

В по ново време от тази година подобен опит бе направен и от докладчика Томас Вайс, който се опита да прокара в своя редовен отчет за напредъка на Северна Македония искане „правната служба на Съвета (Европейския съвет) спешно да изясни всички неясноти относно правния статут на Втория двустранен протокол към Договора за добросъседство и приятелство между двете страни във връзка с процеса на присъединяване на Северна Македония“. Комисията по външни работи на ЕП, както е известно, не прие тази поправка, а и европарламентът я отхвърли.

Добре де, какво има в този Втори протокол от Преговорната рамка, та сегашните управляващи в Скопие така ожесточено се опитват да го катурнат? Краткият ми отговор на този въпрос е следният: в него има точно това, което трябва да изпълни една държава, ако иска да се декомунизира и да стане устойчива демокрация и по този начин приемлива за членство в Европейския съюз. Мои приятели и колеги от Северна Македония ми се сърдят, дори се обиждат, когато им кажа, че днешна Република Северна Македония е последната комунистическа държава на Стария континент, в която дори и малкият опит тя да се промени се посреща на нож. И основният им аргумент да не се съгласят е, че щом вече са член на НАТО, значи с комунизма е скъсано, без да си дават сметка, че и приемът им в Алианса бе от геополитически, а не идеологически причини.

Най-странното е, че партията на власт ВМРО-ДПМНЕ, която още при основаването си в началото на 90-те години на миналия век се декларира като антикомунистическа и поддържаше дълги години тази линия, днес е политическата сила, която отхвърля всичко, което да е в хармония с идеите на нейните основатели. Да, във Втория протокол е третирана и работата на Съвместната комисия за история и образование, езикът на омразата, реабилитацията на жертвите на комунистическия режим, правата на българите и искането за вписването им конституцията на страната като условие за следващия етап от преговорния процес за членство. Има и други важни неща като препоръката от Скопие да не търсят македонско малцинство у нас. Но има и изискването да бъдат отворени досиетата на тайните служби, един процес, който всички или почти всички държави от Източна Европа извършиха. По различен начин, но го направиха преди членството си в ЕС.

Наскоро един член на българската Комисия по досиетата ми звънна да ме пита има ли в Северна Македония аналог на тукашната, в която той работи. Имали намерение да потърсят партньорство. Стана ми интересно, защото като бивш български посланик в Скопие би трябвало да знае нещата около това, за което ме пита. Отговорих, че в момента няма, но по времето на Никола Груевски се направи несръчен опит за отваряне на досиетата, или поне на тези, които са на разположение в Скопие. Много скоро стана ясно, че и тази структура се ползва от Груевски като инструмент за оказване на влияние или всяване на страх. Както правосъдието, да речем.

В този смисъл знам няколко сюжета, един от които доведе до скоропостижната смърт на виден местен историк само заради отправената му заплаха, че ще бъде „осветен“. В един момент стана ясно, че ако се продължава така със селективно изваждане на бял свят на досиетата, може да се стигне до сериозно разтърсване в обществото. И затова Груевски я закри. Нямало необходимост от нея. Човекът, който като министър на финансите в правителството на Любчо Георгиевски взе революционни решения за разчистване на несправедливостите от миналото чрез процеса на денационализация, подобно на нашата реституция, след години, вече като премиер, се уплаши от истината, която може да излезе на бял свят с отварянето на досиетата. Поне на тези, които са в Скопие, а не в Белград. И сега премиерът Християн Мицкоски като негов достоен ученик с „експертната“ помощ на президента Гордана Силяновска-Давкова и под натиска на определени среди в обществото, като въпросната Лиле Поповска искат да анулират целия пакет от Втория протокол. А колко пъти вече им се каза, че подписаното е подписано, договореното е договорено и то трябва да се изпълнява. И друг начин просто няма.

Ама кой да чуе. И поради тази „глухота“ край Вардар са там, където са.