„Наркотикът“ на властта е най-големият бич на съвременните политически елити
Неотдавна „Труд” информира подробно за едно изследване на голяма група от най-уважаваните български учени, което представлява класация на българските премиери от 1879 до 2009 г. За най-интересните факти от изследването, каква е причината днес да се чувства липсата на държавници у нас и по света – по тези въпроси разговаряме с ректора на ВУСИ – Пловдив политолога проф. Георги Манолов.
- Проф. Манолов, неотдавна излезе първото по рода си изследване на рейтингите на нашите премиери от 1879-а до 2009 г. – „Най-успешните български министър-председатели“, което бе публикувано в специално издание. Изненадаха ли Ви резултатите, до които стигнаха българските учени – автори на изследването?
- Не, изобщо не съм изненадан, тъй като изследването е професионално, отчита обективно историческите епохи и което е най-важното – в него участват едни от най-значимите имена в нашите обществени науки: акад. Г. Марков, акад. К. Косев, проф. Ан. Пантев, проф. Г. Янков, проф. Г. Карасимеонов, проф. Б. Димитров, проф. Евг. Калинова, проф. Ант. Тодоров, проф. Д. Динков, проф. Тр. Митев и др. Това е „тежката артилерия“ на българската социалнополитическа мисъл (историци, политолози, международници и др.), която отдавна е доказала своя огромен интелектуален потенциал. При това става дума за учени, които работят в елитни университети в страната – СУ „Св. Кл. Охридски“, УНСС, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, БАН и др.
- На базата на какви критерии определихте резултатите?
- Изследването се опира на експертен анализ, в който респондентите са класирали министър-председателите по скалата от 1 (най-ниска оценка) до 5 (най-висока оценка) по всеки един от 20-те критерия, свързани с личните качества, политическите способности и държавническите умения. Тоест става въпрос за комплекс от критерии, които се отнасят до проявлението на лидерските качества на премиерите от най-различно естество – бекграунд, комуникативни умения, работа в екип, политическа интуиция, морален авторитет, постижения във вътрешната и външната политика и в икономиката, защита на националните интереси, цялостна оценка и др. – във всички сфери на обществения живот. А това е друго доказателство за обективността на настоящата рейтингова класация.
- Смятате ли, че тази класация е реалистична и на базата на какво? Първият – Стефан Стамболов, не е изненада, но той е противоречива личност. Винаги е бил от „осанна“ до „разпни го“, както се казва.
- Дълбоко съм убеден, че класацията е реалистична, защото почти няма диаметрално противоположни оценки, които взаимно да се изключват при един или друг министър-председател. Това е характерно при подреждането както на първите, така и на последните петима премиери. Така стоят нещата и при оценката на Стефан Стамболов и независимо от многобройните му ценители и хулители той убедително заема първото място в класацията поради важното обстоятелство, че е създал европейските основи на Третата българска държава. Това – едно. И друго – нека припомним, че крайните резултати в политиката са най-ярките измерители за постиженията (или неуспехите) на всяко едно управление, според които Стамболов заслужено води в премиерската класация.
- Противоречиво оценяван е и Петко Каравелов...
- Да, в изследването той е класиран втори с оценка 4,21 (срещу 4,45 на Ст. Стамболов), която недвусмислено изразява неговия огромен дан за строителството на тогавашната държава. Така е, защото ако Стамболов е първостроителят държавник – революционер, диктатор, владетел, модернизатор, западнофил, то Петко Каравелов е „патриарх на демокрацията“ – прагматикът-демократ, еволюционист, институционалист, русофил - на новата българска държава. И двамата обаче имат неоценим принос за съзиждането, установяването и развитието на българската държавност от края на XIX и началото на XX век.
- Кои са най-любопитните факти от изследването? Ето, няма как да не се види, че в първата десетка има само двама съвременници.
- Наред с това, което посочвате, любопитен е фактът, че Тодор Живков например се подрежда на шесто място в общата класация, което за мнозина звучи изненадващо; или пък четиринадесета позиция на Симеон Сакскобургготски, което някои смятат за прекомерно добра като общ рейтинг. Но може би най-интересното от рейтинговата класация през различните епохи е, че натрапчиво се откроява един очебиен и противоречив факт: и през трите исторически периода (капитализъм, социализъм, демокрация) първите места в класацията убедително се заемат от министър-председатели, които имат авторитарен стил на управление, каквито безспорно са Стефан Стамболов, Тодор Живков и Иван Костов. Нещо повече, и тримата посочени премиери се класират на твърде престижни места в първата десетка – съответно първи, шести и десети, което е друго доказателство, че по време на тяхното властване авторитарните им методи на управление са били водеща доминанта при реализацията на една или друга политика.
- Това не е ли интересен феномен от представената класация?
- Да, защото той влиза в дълбоко противоречие с други важни индикатори, какъвто е например показателят „Честност и почтеност“, при който тримата - Стамболов, Живков и Костов са класирани съответно на 22-ро, 23-то и 29-о място (от общо 31 премиери). Следователно, дори и да е вярна максимата, че обикновено авторитарните водачи са непочтени и корумпирани, без реални доказателства такова нещо изобщо не може да се твърди. Разбира се, този въпрос не е поставен в класацията, тъй като е предмет на други размишления и изследвания. Между другото номер едно в тази класация е Петко Каравелов – с оценка 4,57 (наричан още Безсребърника), следван от Ж. Виденов – 4,34.
- А защо изследването е до 2009 г.? Някои веднага заподозряха конспирация заради липсата на сегашния премиер Борисов.
- Няма никаква конспирация. Организаторите на класацията не са включили Бойко Борисов, защото той все още е действащ премиер и евентуално негово участие би засилило субективността при оценките на дейността му. Неговото присъствие в политическата история на България е „запазена марка“ и аз съм убеден, че при бъдещи подобни изследвания той ще получи своята реалистична и достойна оценка.
- Тези премиери, които са докарвали страната до кризи и катастрофи, са в дъното на класацията. Какво ще кажете за тях?
- Мисля, че в тази част от изследването респондентите са били много точни и категорични. На последните места (25. – 31.) са класирани Ж. Виденов, Ал. Цанков, Ф. Димитров, Б. Филов, Гриша Филипов и А. Югов, които недвусмислено са се утвърдили в масовото обществено съзнание като едни от най-неуспешните ръководители на страната.
- Умеят ли нашите управници и преди, и сега да работят заедно в екип?
- Следва да се подчертае, че класацията по индикатора „Способност да формира компетентен екип и работа в екип“ е с една от най-ниските оценки в цялото изследване. Така например първите петима премиери получават стойности под 4,00 – първи е Константин Стоилов – 3,95, докато при последните петима резултатите са още по-ниски, тъй като всички са под 3,00 - последният в списъка е Филип Димитров оценка 2,39. Видимо, този показател е „ахилесовата пета“ на българските управници, защото освен факта, че няма нито една оценка над 4,00, почти половината премиери (15) получават оценки между 2,39 и 2,98. Сиреч работата в екип за голяма част от българските министър-председатели не е била водеща не само в тяхната дейност, а и в почти цялата ни следосвобожденска политическа история.
- Освен отличници има и двойкаджии начело на българските правителства. Но хич не са малко и тройкаджиите. Толкова ли са зле повечето ни премиери до 2009-а, професоре?
- Особено интригуващи в този смисъл са резултатите, получени през т.нар. „демократичен период“ (1990 – 2009 г.), в който са оценени осмина премиери, въпреки че той е най-кратък като исторически отрязък от време в сравнение с останалите. По разглеждания индикатор челната тройка се води от Ив. Костов (3,26), докато последни са Жан Виденов (2,50) и Филип Димитров (2,39). Тези резултати са повече от красноречиви и са почти толкова ниски, колкото и данните през останалите две исторически епохи. Такива отчайващи оценки са плод на неумението на българските политически елити да решат същностните проблеми на държавата, и най-вече да излъчат ерудирани и компетентни министър-председатели, които да отговарят на изискванията на прехода, и които да отстояват българските национални интереси.
- Проф. Манолов, ясно е, че повечето български премиери са далече от народната любов. Като политолог как обяснявате дефицита на истински държавници у нас, на водачи лидери?
- Това е един от най-болните въпроси в българската политическа история, чийто отговор не може да бъде еднозначен. И все пак основните причини за острата липса на истински водачи на страната в следосвобожденска България могат да се групират така. Едната произтича от обстоятелство, че „…нашата народна психика е егалитарна: всички сме равни и равни трябва да си останем, та дори и в нищетата и мизерията. Ние не търпим видающи се личности – нито пълководци, нито държавници, нито общественици, нито дори поети и писатели...“ (Ст. Бочев). Другата е свързана с типичните вътрешнопартийни ежби, партийна партизанщина и лидерски вражди, в които обикновено надделява хитроумният комбинатор или аджамия в политиката за сметка на истинските лидери – водачи на народа. Третата е отчайваща, тъй като в нашата политика попаднаха прекалено много ограничени, неуки, невежи и неграмотни хора с генетически увреден интелектуален капацитет, който ежедневно „узаконява“ политическата простащина и управленския темерутлък. И последната причина опира до ниската степен на демократичност на обществото, което не е в състояние да реагира адекватно на различни политически шутове и шмекери на дребно, които от мандат на мандат тъпчат своите кесии на едро в ущърб на социалното развитие.
- Е, за такава голяма липса на водачи говорят и в Европа, пък и в света. Личностите като че ли отстъпват място на безличните администратори или пък на хора, които от сутрин до вечер говорят за глобализъм и мултикултурализъм...
- Права сте, че отсъствието на качествени лидери е голям проблем не само в България, но и в Европа и в света. И както е известно, намирането на „правилни“ водачи никак не е лесен проблем, защото една част от лидерите се мислят за такива, на друга им внушават колко са велики, на трета – че са върхът на националното водачество, на четвърта – че са незаменими, поради което без тях е невъзможна политическата дейност, и т.н. При това положение обикновено резултатите са всеизвестни: или сгромолясване от властта, или прикрито участие в корупционни схеми, или срещи с прокуратурата и съда, или в най-лекия случай – тотални болки от ишиас по цялото тяло. Тук проблемът преди всичко е морален, тъй като без честност и почтеност в политиката не може да има и качествени лидери. В този смисъл „наркотикът“ на властта е най-големият бич на съвременните политически елити, които, омаяни от неговата сила, мислят само егоистично, а не на ползу роду. А иначе захаросаните лидерски приказки за глобализма и мултикултурализма са толкова примамливи за някои, че ги накараха дори да се крият от народната любов в чужди посолства.
- Вие сте и ректор – на ВУСИ. От години една от най-честите „дъвки“ е броят на висшите учебни заведения у нас. Като частно училище как гледате на последните предложения за промени в Закона за висшето образование, които се чуха?
- Мантрата за многото висши училища е абсолютно несъстоятелна, при условие че всички те (51 на брой) вече 30 години се конкурират и съществуват на образователния пазар у нас. И, разбира се, не това е проблемът на висшето образование, както и новите проектопредложения в Закона, с които към момента не съм запознат цялостно. Дълбоко съм убеден, че в нашия сектор е необходим изцяло нов, единен и цялостен Закон за висшето образование, академичния състав и науката. Сегашният е приет през 1995 г., преправен е десетки пъти и още една нова кръпка няма да реши, а само ще отложи немалкото проблеми във висшето образование.
- Населението в България се топи, децата намаляват, студентите – също. Ще оцелеят най-силните или най-снишените – може ли така да кажем, или е пресилено?
- Не, не е пресилено Вашето твърдение. България се нуждае от коренно различен стил на управление в сравнение с този на прехода, който да се опира на нова стратегия за развитие на държавата и който ще даде отговор на фундаменталните въпроси, начертавайки пътищата за тяхното решаване в средносрочен и дългосрочен аспект. Това е начинът за оцеляването на нацията, който обаче без нов тип политици – знаещи, можещи и национално отговорни, няма как да се реализира. Защото с висок глас трябва да се подчертае, че голяма част от политиците на прехода са амортизирани и износени в политико-управленско отношение, поради което следва да се оттеглят. Макар че те искат да управляват, но не могат да го правят. Крайно време е да отидат на заслужен отдих в „музея“ на историята, а някои от тях може би и някъде другаде.
Нашият гост
Професор дпн Георги Манолов (1958 г.) е президент и ректор на Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) – Пловдив, и един от неговите основатели. Чете лекции по политология, политически маркетинг, избори и избирателни системи и др. Щатен преподавател е в УНСС. Главен редактор е на сп. „Политика и сигурност”. Шеф на Програмния съвет на Института за социалнополитически изследвания „Макс Вебер” – Пловдив. Автор на учебници, монографии, студии и стотици научни публикации у нас и в чужбина.