Химическите инспектори на ООН все още не са посетили Дума

Гергана Орлова след инцидента с ранената полицайка: Върнах се в миналото незабавно. Бях изненадана и разочарована През 2003 г. жената преживява същия ужас

И в България се открива Институт за изучаване на Холокоста

Италиански съд наложи тежки присъди на мафиоти и бивши държавни служители

Вдигат паметник на кан Тервел около НДК Грандиозни чествания за 1300г. от победата над арабите при Константинопол

Азербайджанска красавица фенка на 100 Кила Певицата беше на двудневно посещение в България, за да представи песента си „X My Heart“

САЩ определи Русия и Китай като „дестабилизиращи сили“

Турската Централна банка е изнесла златния си резерв от Федералния резерв на САЩ

Антитерористично учение се състоя на полигона „Ново село“

Три нарушения – пак на изпит за книжка МВР организира курсове и прави регистър на джигитите

Парите за пенсия носят доход до 6,1% Инфлацията изяжда спестяванията за старини

Вижте акцентите от броя на “Труд” в събота, 21 април 2018

Министър Ангелкова пред WTTC: В последните две години туризмът в България отчита ръст от над 25% Във всеки проект за развитие на туризма участват местните хора, общините и бранша

Президентът Румен Радев: Цветанов трудно осмисля това, което чете  (ОБЗОР) Държавният глава обяви, че кампанията му отдавна е отчетена пред Сметната палата 

Доналд Туск ще бъде на обиколка в Западните Балкани следващата седмица

Георги Каприев: Добри времена за живеене никога не е имало

Снимка: БТВ

Не притежаваме култура на спора

Театралната критика не влияе върху българския театър

Интервю на ДИМИТЪР ГАНЕВ с проф. дфн Георги Каприев за

антагонизма в националния ни характер, който не идва от комунизма или от турското робство, а е наследство от културния модел на късната елинска епоха.

– Проф. Каприев, усещате ли сред студенти и културтрегери атмосфера на разочарование от ситуацията в България? Има ли нова епидемия на обидените?

– Аз съм поддръжник на тезата на Георги Господинов в “Невидимите кризи”, който казва, че едно-две, а аз бих казал и малко повече поколения живеят в състояние на перманентна криза. Я ток, я захар няма да има. Бих описал това, за което говорите, като дискомфорт – той е масово налице. И като невъзможност да определиш кризата. Защото когато си в постоянна ситуация на криза, какъв може да бъде критерият за криза? Едната криза прелива в друга и не можеш да кажеш – ето това е нормално, а това е кризисно.

От друга страна, като историк, смея да твърдя, че добри времена за живеене никога не е имало, и то не само в България. Раят на земята отдавна не съществува, а царството небесно е далеч. Нормално е човекът да е недоволен от своето съществуване. Ние, българите, просто имаме малко повече основания за това.

– Освен професор по философия сте и театрален критик. Това, че театралните ни салони са пълни, може ли да се приеме като белег, че културата най-сетне тържествува над халтурата?

– Не, но е добър знак. От една страна, е много хубаво, че публиката се връща в театралните зали. От друга страна, тя не всеки път се привлича с чисто театрални елементи. Ако попитате театралните директори, те ще ви обяснят специфичните въдички, чрез които се лови масовата публика. Най-вече това трябва да стане чрез познати лица – от телевизията, сериалите и пр. – и чрез познатите от там формати.

Самото театрално има много сектори. То не е нито само високо- експерименталното, нито само средното. А най-долу има нива, които асоциираме с чалга или кич. Боя се, че театралните салони се пълнят най-много при такива постановки. От друга страна, с ръка на сърцето трябва да си признаем, че и добри спектакли събират публика и изкарват един-два, дай Боже, по три сезона.

– Адекватен ли е според вас моделът за финансиране на театрите с делегираните бюджети?

– Изглежда полезен, дългосрочно обаче не е. Той води до профанация. От друга страна, в по-умно работещите театри дава възможност за две-три на сезон по-други постановки, за друг тип публика. Аз не се уморявам да повтарям, че снобизмът е първата стъпка към високата култура. И театралният вкус, както всеки друг, трябва да бъде възпитаван.

– Към кого са адресирани театралните рецензии, които пишете – към режисьори, актьори и творчески колектив, към театралните почитатели или към по-широката публика?

– Успях да се убедя, че нашите театрали въобще не искат да чуят никаква критика. От положителната просто се ласкаят, а негативната ги опечалява нерефлективно. Наистина, театърът е особено изкуство. При литература, живопис или при науките продуктът остава и ако съвременникът не го оцени, все пак има надежда, че поколение-две по-нататък ще намери своя адекватен читател. Докато театърът се ражда и умира пред очите ни. С нищо не можете да убедите един актьор или режисьор, че неговият спектакъл не е добър.

Така че нямам мотивация да превъзпитавам авторите. Това, което искам, е да кажа какво мисля, надявам се като култивиран и дългогодишен театрален зрител – гледам театър от 50 години. В моите рецензии алармирам комисията за защита на потребителите в сферата на изкуствата, тоест грамотната публика, за лошото, както и за доброто. Публиката не е обект, а участник в театралното. Театралната критика е социална дейност, не вътрешно гилдийна.

– Би следвало критиката да е винаги на здравословна дистанция от обекта си…

– Напоследък чета как било задължително някой от гилдията да пише рецензиите… Работил съм и в немска театрална среда. Там критикът не остава да запива с актьорите. Всъщност той не общува с актьорите и режисьорите, те „не се познават”. Той тича в хотела си и пише своята статия, която трябва да излезе в утрешния брой на вестника. Почти няма спектакъл в Германия, който да не получава по няколко рецензии в авторитетните издания.

Разбира се, там театралите не се различават особено от българските. След премиерата те, пиейки, първо заявяват колко са велики и второ – как изобщо не се интересуват от това какво пише критиката. А когато будките отворят в 5,30 ч, са първи пред тях, за да си купят всички вестници, от които очакват рецензия.

– Как един театрален критик и изобщо интелектуалец може да се предпази от риска да се превърне в последна инстанция, сипеща присъди, в един проф. Вучков?

– Предпазва се, когато седмично поне в пет уважаващи себе си вестника излизат театрални рецензии и когато имате спектър от мнения – пет, десет. Налице ли е подобно разнообразие, ще има качествен дебат. В България има добри професионални критици, но няма оперативна критика. Първо, тя е натикана в специализираните издания за култура. Второ, като изключите в. “Култура”, тя никъде не се поддържа регулярно. И изведнъж се оказва, че един или двама, нежелаейки това, се оказват последна инстанция. Просто защото са единствени. Но това е порок на нашата култура. Познавам блестящи театрални критици, които се отказват да пишат рецензии тъкмо за да не влизат в конфликти с разни театрали. И разбира се, защото са осъзнали очевидното – че критиката в България не може да повлияе върху самия театър.

– Много време ли трябва още да мине, за да се самопревъзмогне българската култура на противопоставянето и споровете между нас да станат по-продуктивни?

– Всъщност големият проблем е, че ние нямаме култура на спора. В интелектуална среда спорът е дебат, дискусия. Докато ние приемаме телесно нещата, веднага скачаме или въобще не спорим помежду си. Предпочитаме да мрънкаме, да мърморим с някакви полукритични полуоценки. Масово не притежаваме качеството да изразим радикално позицията си. Насреща ни пък също не се появява друга радикална позиция, която да знае как се води цивилизована дискусия.

– Кой исторически период според вас е натежал най-много за формирането на антагонизма в характера ни – комунизмът, турското робство…?

– О, не, трябва много по-назад да се върнем. Несъзнателно се продължават традиции, които идват от много по-отдавна. Тук трябва да говорим за модела на т.нар. византинизъм, който стъпва върху елинската култура. А елинската култура, особено в по-късния й период, след Александър Македонски, е култура на радикален индивидуализъм.

Когато българската държава се създава в Средновековието, тя е продължила този културен модел. Неслучайно, къде с укор, къде с похвала, историците говорят за средновековна България като за най-прецизния епигон на византийската култура.

Но по тази тема никога не е преминавал дебат в смисъла, в който го разбираме в съвременните университетски кръгове. Винаги е било много лично и натоварено с различни групови и политически интереси. А това разводнява разговора и го прави невъзможен.

– Вие бяхте сред хората, които подкрепиха протестите срещу правителството на Орешарски. Как възприемате това, което се случи след оставката? Успя ли т.нар. олигархия отново да финтира недоволството и да отвлече властта?

– Протестът не беше за конкретна смяна на този с онзи. Винаги така се получава, но не това беше собствената цел на протеста. Иначе политическият ефект беше ясен – че едни “велики” български политици ще сменят други “велики” български политици. Затова няма какво да си правим илюзии. Протестът беше граждански, срещу подценяването и превръщането на българите в стадо. Говоря за тези хора, с които сме били заедно, а че там е имало и люде с други мотиви, е очевидно. Масата, която излезе на улицата, отказа да бъде гледана като човекобройки. В отношението на сегашните български политици към народа промяна няма да настъпи, независимо кой е на власт. Те всичките са с един манталитет, с едно и също отношение към т.нар. електорат. Имаме изключително порочно построена политическа класа. Но гражданското действие не може да я замени автоматично, то не може да предложи политическа структура. 

Нашият гост:

Проф. дфн Георги Каприев е роден в Бургас през 1960 г.

Завършва философия в СУ “Св. Кл. Охридски”, специализира в Кьолн и Париж. Професор от Софийския университет. Съосновател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия. Автор е на 19 книги. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

 

 

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.