Пожар изпепели два автомобила в Търново

Надуваемото пиле с лице на Тръмп пристигна в Сан Франциско

Съдът отмени глоба на шофьор, карал насрещно в аварийната лента на магистрала „Марица“

Засилени проверки на тирове и автобуси за застраховка и винетка

Майстори от Габрово участват в инициативи на Националния музеен комплекс АСТРА в Румъния

Гришо и Никол разменят ласки в Сен Тропе (СНИМКИ)

Участието в ERM II засега се отлага Целта е партньорите да са сигурни, че финансовият ни сектор е стабилен, а рисковете са управляеми

Д-р Дечо Дечев: Приех поста в НЗОК, защото мисля, че ситуацията по-тежка не може да стане

Румен Порожанов: Все още не е ясно как точно чумата по животните е дошла у нас

МВнР: Няма данни за пострадали българи при стрелбата в Торонто

Александър Симов: „Визия за България” е за цялостна реорганизация на държавата 20% от най-богатите у нас взимат 8 пъти повече от 20% от най-бедните

Кое докарва мъжа в прединфарктно състояние, а жената в предоргазмено?

Лампази на кило Заради генералите извън армията, званието стана диагноза

120 полицаи се командироват всеки месец в „Слънчев бряг”

Макрон наредил реорганизация на канцеларията си след случая с президентския охранител, бил протестиращи

Георги Каприев: Добри времена за живеене никога не е имало

Снимка: Туитър

Не притежаваме култура на спора

Театралната критика не влияе върху българския театър

Интервю на ДИМИТЪР ГАНЕВ с проф. дфн Георги Каприев за

антагонизма в националния ни характер, който не идва от комунизма или от турското робство, а е наследство от културния модел на късната елинска епоха.

– Проф. Каприев, усещате ли сред студенти и културтрегери атмосфера на разочарование от ситуацията в България? Има ли нова епидемия на обидените?

– Аз съм поддръжник на тезата на Георги Господинов в „Невидимите кризи“, който казва, че едно-две, а аз бих казал и малко повече поколения живеят в състояние на перманентна криза. Я ток, я захар няма да има. Бих описал това, за което говорите, като дискомфорт – той е масово налице. И като невъзможност да определиш кризата. Защото когато си в постоянна ситуация на криза, какъв може да бъде критерият за криза? Едната криза прелива в друга и не можеш да кажеш – ето това е нормално, а това е кризисно.

От друга страна, като историк, смея да твърдя, че добри времена за живеене никога не е имало, и то не само в България. Раят на земята отдавна не съществува, а царството небесно е далеч. Нормално е човекът да е недоволен от своето съществуване. Ние, българите, просто имаме малко повече основания за това.

– Освен професор по философия сте и театрален критик. Това, че театралните ни салони са пълни, може ли да се приеме като белег, че културата най-сетне тържествува над халтурата?

– Не, но е добър знак. От една страна, е много хубаво, че публиката се връща в театралните зали. От друга страна, тя не всеки път се привлича с чисто театрални елементи. Ако попитате театралните директори, те ще ви обяснят специфичните въдички, чрез които се лови масовата публика. Най-вече това трябва да стане чрез познати лица – от телевизията, сериалите и пр. – и чрез познатите от там формати.

Самото театрално има много сектори. То не е нито само високо- експерименталното, нито само средното. А най-долу има нива, които асоциираме с чалга или кич. Боя се, че театралните салони се пълнят най-много при такива постановки. От друга страна, с ръка на сърцето трябва да си признаем, че и добри спектакли събират публика и изкарват един-два, дай Боже, по три сезона.

– Адекватен ли е според вас моделът за финансиране на театрите с делегираните бюджети?

– Изглежда полезен, дългосрочно обаче не е. Той води до профанация. От друга страна, в по-умно работещите театри дава възможност за две-три на сезон по-други постановки, за друг тип публика. Аз не се уморявам да повтарям, че снобизмът е първата стъпка към високата култура. И театралният вкус, както всеки друг, трябва да бъде възпитаван.

– Към кого са адресирани театралните рецензии, които пишете – към режисьори, актьори и творчески колектив, към театралните почитатели или към по-широката публика?

– Успях да се убедя, че нашите театрали въобще не искат да чуят никаква критика. От положителната просто се ласкаят, а негативната ги опечалява нерефлективно. Наистина, театърът е особено изкуство. При литература, живопис или при науките продуктът остава и ако съвременникът не го оцени, все пак има надежда, че поколение-две по-нататък ще намери своя адекватен читател. Докато театърът се ражда и умира пред очите ни. С нищо не можете да убедите един актьор или режисьор, че неговият спектакъл не е добър.

Така че нямам мотивация да превъзпитавам авторите. Това, което искам, е да кажа какво мисля, надявам се като култивиран и дългогодишен театрален зрител – гледам театър от 50 години. В моите рецензии алармирам комисията за защита на потребителите в сферата на изкуствата, тоест грамотната публика, за лошото, както и за доброто. Публиката не е обект, а участник в театралното. Театралната критика е социална дейност, не вътрешно гилдийна.

– Би следвало критиката да е винаги на здравословна дистанция от обекта си…

– Напоследък чета как било задължително някой от гилдията да пише рецензиите… Работил съм и в немска театрална среда. Там критикът не остава да запива с актьорите. Всъщност той не общува с актьорите и режисьорите, те „не се познават“. Той тича в хотела си и пише своята статия, която трябва да излезе в утрешния брой на вестника. Почти няма спектакъл в Германия, който да не получава по няколко рецензии в авторитетните издания.

Разбира се, там театралите не се различават особено от българските. След премиерата те, пиейки, първо заявяват колко са велики и второ – как изобщо не се интересуват от това какво пише критиката. А когато будките отворят в 5,30 ч, са първи пред тях, за да си купят всички вестници, от които очакват рецензия.

– Как един театрален критик и изобщо интелектуалец може да се предпази от риска да се превърне в последна инстанция, сипеща присъди, в един проф. Вучков?

– Предпазва се, когато седмично поне в пет уважаващи себе си вестника излизат театрални рецензии и когато имате спектър от мнения – пет, десет. Налице ли е подобно разнообразие, ще има качествен дебат. В България има добри професионални критици, но няма оперативна критика. Първо, тя е натикана в специализираните издания за култура. Второ, като изключите в. „Култура“, тя никъде не се поддържа регулярно. И изведнъж се оказва, че един или двама, нежелаейки това, се оказват последна инстанция. Просто защото са единствени. Но това е порок на нашата култура. Познавам блестящи театрални критици, които се отказват да пишат рецензии тъкмо за да не влизат в конфликти с разни театрали. И разбира се, защото са осъзнали очевидното – че критиката в България не може да повлияе върху самия театър.

– Много време ли трябва още да мине, за да се самопревъзмогне българската култура на противопоставянето и споровете между нас да станат по-продуктивни?

– Всъщност големият проблем е, че ние нямаме култура на спора. В интелектуална среда спорът е дебат, дискусия. Докато ние приемаме телесно нещата, веднага скачаме или въобще не спорим помежду си. Предпочитаме да мрънкаме, да мърморим с някакви полукритични полуоценки. Масово не притежаваме качеството да изразим радикално позицията си. Насреща ни пък също не се появява друга радикална позиция, която да знае как се води цивилизована дискусия.

– Кой исторически период според вас е натежал най-много за формирането на антагонизма в характера ни – комунизмът, турското робство…?

– О, не, трябва много по-назад да се върнем. Несъзнателно се продължават традиции, които идват от много по-отдавна. Тук трябва да говорим за модела на т.нар. византинизъм, който стъпва върху елинската култура. А елинската култура, особено в по-късния й период, след Александър Македонски, е култура на радикален индивидуализъм.

Когато българската държава се създава в Средновековието, тя е продължила този културен модел. Неслучайно, къде с укор, къде с похвала, историците говорят за средновековна България като за най-прецизния епигон на византийската култура.

Но по тази тема никога не е преминавал дебат в смисъла, в който го разбираме в съвременните университетски кръгове. Винаги е било много лично и натоварено с различни групови и политически интереси. А това разводнява разговора и го прави невъзможен.

– Вие бяхте сред хората, които подкрепиха протестите срещу правителството на Орешарски. Как възприемате това, което се случи след оставката? Успя ли т.нар. олигархия отново да финтира недоволството и да отвлече властта?

– Протестът не беше за конкретна смяна на този с онзи. Винаги така се получава, но не това беше собствената цел на протеста. Иначе политическият ефект беше ясен – че едни „велики“ български политици ще сменят други „велики“ български политици. Затова няма какво да си правим илюзии. Протестът беше граждански, срещу подценяването и превръщането на българите в стадо. Говоря за тези хора, с които сме били заедно, а че там е имало и люде с други мотиви, е очевидно. Масата, която излезе на улицата, отказа да бъде гледана като човекобройки. В отношението на сегашните български политици към народа промяна няма да настъпи, независимо кой е на власт. Те всичките са с един манталитет, с едно и също отношение към т.нар. електорат. Имаме изключително порочно построена политическа класа. Но гражданското действие не може да я замени автоматично, то не може да предложи политическа структура. 

Нашият гост:

Проф. дфн Георги Каприев е роден в Бургас през 1960 г.

Завършва философия в СУ „Св. Кл. Охридски“, специализира в Кьолн и Париж. Професор от Софийския университет. Съосновател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия. Автор е на 19 книги. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

 

 

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.