При профанизацията на политическия елит политиците от миналото изглеждат като титани

Отвъд разговорите за дипломатическа ефективност, политическа целесъобразност и историческа адекватност идеята за политическа реабилитация на Симеон Сакскобургготски чрез въвеждането на институцията "Българска корона", чрез която ексмонархът да стане спецперсона за външнополитически мисии, е симптоматична в няколко плана.

На първо място тя показва липсата на каквото и да е въображение и наличието на политическо безсилие у големи части от политическия елит на страната. Вместо създаване на предпоставки за реализиране на нови идеи и практики се прибягва да употребата на стари символи. Г-н Сакскобургготски приключи битието си като министър-председател със спорен авторитет, а личността му продължава да черпи своята легитимност единствено благодарение на символа „царя".

Фактът, че този символ все още е в състояние да топли сърцата на широката публика, е симптом за тежката форма на безсмислие на българския политически живот. Липсата на смислено политическо настояще и политици, способни да го изобретят, отваря широко пространството за носталгията и митологемите. Деградацията на политическия живот и профанизацията на политическия ни елит прави политиците от миналото да изглеждат като титани. Политическите критерии в обществото са толкова занижени, че Жорж Ганчев вече ни се струва носител на здрав политически разум, а Яне Янев започва да изглежда принципен и последователен.

Новата роля на „царя" се очаква да бъде главно за пред чужденците. И защо не, като имаме предвид, че евродепутатът Бареков говори английски, който само той си разбира, а премиерът освен „конграчулейшънс" на английски знае основно да мълчи. И образът на „царя" ще става толкова по-адекватен и актуален, колкото по-успешни са усилията на неговия бивш бодигард да прилича на късния Тодор Живков.

В този митологичен свят почти няма място за рационален дебат и критично мислене. Има герои, битки и бардове, които възпяват нечий гибелен гняв. В този свят обществото, което излъчва политически представители, отстъпва на племето, което има нужда от своя вожд (а понякога и учител). Дали това ще бъде Тато, Царя или Бате, няма значение - важно е той да води „своя народ". Именно да води, а не да го управлява - колкото „да не се изложим пред чужденците".

„Царят" със сигурност има своята функция в настоящия български политически живот. Но тази функция най-малко е свързана с публична политическа работа. Той може да функционира или като знаме, с чието развяване т.нар. либерали да напомнят на себе си; или като параван, зад който т.нар. традиционна десница да скрие своя провал от 2001 г.; или като маска, зад която т.нар. левица да скрие дясната си физиономия от периода 2004-2009 г.; или като плашило срещу самозабравящи се герои. И ако навремето си бяхме „сменили чипа", както „царят" ни съветваше, сега разговор за неговата политическа реабилитация въобще нямаше да водим.