Бойко Борисов се върна към образите си на Народен герой и Жертва

Самочувствието ни се крепи на благите думи от чужбина, защото на реални действия май много не сме и разчитали

„Ти си най-оцеляващият български политик... Ти нямаш загуби, ти имаш само победи.“ Добре, че френският десен опозиционен лидер Никола Саркози уточнява „български“, за да не помислим, че става дума за най-емблематичния политик на оцеляването и победата, знаменития аржентинец Хуан Доминго Перон, който печели всички избори, на които се явява, и губи властта само в резултат на преврати, за да се върне отново. Думите на Саркози, отправени всъщност към българския премиер Бойко Борисов, заслужават да се цитират и припомнят. И не толкова защото са изречени от Саркози, колкото защото засягат теми, за които самият Саркози едва ли си е давал сметка в своето реторическо въодушевление.

Победител, пък оцеляващ. На пръв поглед това трудно се връзва. Нали победителят върви смело напред, облян от слава и блясък на прожектори, а оцеляващият стои в сянката и… просто си оцелява. В България обаче, както и в Латинска Америка, нетрадиционни съчетания са допустими. Борисов доста подходящо ги илюстрира. Първият му мандат, завършил предсрочно и безславно, го изстреля към изборна победа, а чуждото правителство направи обществената, банковата и геополитическата подложка за изстрелването му към висините на втория мандат. И даже не само това. Можем да гледаме изборни резултати и кадрови въпроси, но нека не забравяме образите, наложени в масовото съзнание.

Напоследък много се приказваше, че Борисов е влязъл в нов образ - на тих, внимателен, диалогичен и конструктивен политик. Събитията през последните два месеца взривиха тази представа и ни върнаха към представата за човека, какъвто е. Но онзи човек, Борисов от първия си мандат, далеч не градеше някакъв монолитен и непротиворечив образ. Напротив, от самото му възшествие по стъпалата на властта образите бяха поне два, всеки от които сякаш напълно чужд на другия - на Борисов Народния герой и на Борисов Жертвата. Точно така. Първият упражнява възмездие, събаря Доганови барбекюта, залавя престъпници, пуска еврофондове, строи магистрали, реже ленти, спасява хора от бедствия - и най-важното, постоянно „бие“ всеки от опонентите си. Това му беше доста обичаен аргумент: „Ти колко процента имаш?“ и „Толкова пъти съм ги бил, народът е казал кой е прав.“ Вторият Борисов, напротив, все излизаше жертва на злощастната съдба и приканваше да го съжаляваме. Паднало му се да управлява в криза, каквато светът не е виждал. Такова лошо наследство са му оставили, че кое по-напред. Предишните са опоскали всичко и сега няма пари за нищо. Ако не беше това или онова, колко много можеше да свърши. Всички му пречат, Станишев най-много и всекидневно. Хем будилник, навит само за часовете на успех, хем достоен за съчувствие. Може би това би искал да каже Саркози, ако приемем, че си е давал труда да надникне по-обстойно в особения свят на българската политика. И би заключил, че нашето общество има нужда от това някой да стои отпред, да държи знамето и да повтаря „спокойно, тук съм“, но същевременно да споделя неговото усещане за смазаност и потиснатост от лошите фактори. Не че хората не са прави за себе си. Докарани до състояние, в което не виждат перспектива, те не виждат и защо да бъдат виновни. Те оцеляват под похлупака на враждебните обстоятелства, както са го правили толкова столетия. „Да се снишим, докато отмине бурята“ е невероятно точно прозрение на онзи, от когото Борисов претендира да се е учил.

„Ти си победител, ти си оцеляващ.“ Ясно е, че Борисов максимално иска да се приближи до образа, в който хората очакват да го видят. Не само хората тук, но и хората там, „партньорите“. По всичко личи, че и партньорите одобряват образа на Борисов и го хвалят, като похвалните думи значително надхвърлят похвалните дела. Не знам дали колегите на Борисов „оттатък“ са запознати с признанието му, че слуша чужденците само до момента, в който чуе думата „конграчулейшънс“, но следва да отчетем, че те действат с него сякаш са запознати. За да те харесва народът, знае Борисов, трябва да умееш да харесваш себе си. А как да не се харесваш, когато чужденците не спират да те ласкаят.

„България е велика нация и цяла Европа стои зад нея“, обяви тържествено шефът на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер. Точка за Борисов. Но по прословутия инвестиционен план „Юнкер“ България има шанс да получи едва 38 млн. евро, и то съвместно с Гърция. 38 милиона от 315 милиарда. То по-добре да не си толкова велика нация. „Ние, САЩ, ще стоим заедно с вас. Нашето партньорство е силно“, декларира държавният секретар Джон Кери в София. Точка за Борисов. Засилваме системата за сигурност, градим координационен център, но споразумението с „Уестингхаус“ фактически се проваля, а финансова подкрепа по военностратегическите въпроси все още не се очертава. „Ето това е премиер, не е като вас“, възхити се Силвио Берлускони преди няколко години, докато мереше с педи гърба на Борисов на среща на върха. Точка за Борисов. Как се е отразило на българо-италианските отношения, особено в търговската и инвестиционната област, нека експертите обяснят. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган нарече Борисов „братко“ и „приятелю“. Точка за Борисов. Но когато трябва да се обсъждат газовите коридори в Будапеща с решаващото участие на Турция, България дори не е поканена. Германският канцлер Ангела Меркел установи „голяма решимост“ у сегашния кабинет и необходимост от „тясно сътрудничество“, изразяващо се предимно в обещанието германски експерти да съветват по многострадалните ни реформи. Както виждаме, случват се все хубави неща. Светът много ни се радва и се гордее с нас. А както скромно призна Борисов, френският президент Франсоа Оланд му е доверил, че заради неговото отсъствие не е идвал в България година и половина, но сега обезателно ще дойде, за да не го разсърди.

Оставаме с впечатлението, че световните елити са преоткрили магическото въздействие на думите. Достатъчно е да кажеш колко цениш България и нейното ръководство и повече нищо не е нужно. Ние ще направим каквото се иска от нас, или, в алтернативния случай, ще се откажем да искаме каквото сме имали намерение да поискаме. Жадни сме за комплименти, защото рядко сме ги получавали. Самочувствието ни се крепи на благите думи, защото на реални действия май много не сме и разчитали. Важното е останалите да си нямат проблеми с нас. Ето това е оцеляването. А къде е победата? По-добре да не питаме Перон.