Женската еманципация в България така и не се състоя напълно

Майките с малки деца много трудно могат да си намерят работа, а ако успеят, най-вероятно ще вземат по-малко пари в сравнение с мъжете, които извършват същата работа

"Што волимо ве новинарке, коjе ова колако клекну!“ (Как обичам журналистки, които толкова лесно клякат), каза преди две седмици сръбският министър на отбраната и премиерът светкавично го уволни. Нищо, че вероятно става дума за зле поднесена шега пред репортерка, клекнала с микрофона, за да не пречи на камерите. Нищо, че случката е от Сърбия, където сексистките реплики са част от културния колорит. Очевидно дори на Балканите отношението към жените започва да се трансформира.

У нас обаче публиката все още се кикоти срамежливо на политически скандали, в които разни „каки“ се „опраскват“, макар и горното да се отнася за речника на първия ешeлон на изпълнителнта и правосъдната власт. Агресивният мачизъм в България е норма, от която трудно ще се отлепим.

Ето ги и числата, от които трябва да ни е срам. Те са от национално представително проучване на „Галъп интернешънъл“, посветено на равноправието между половете.

5% от българите все още смятат, че ако мъжът удари шамар на жената, това си е в реда на нещата. Ще кажете, 5% е съвсем малко, но на практика това представляват приблизително 300 000 българи, които оправдават насилието. И вероятно горните съвсем не са всички, в чиито живот шамарите се случват. Със сигурност има още, които все пак се смущават да го признаят дори в анонимна анкета.

Цели 19% от българите пък твърдят, че жената трябва да се подчинява на мъжа. Почти половината от запитаните смятат, че мястото на жената е вкъщи, а мъжът е този, който трябва да носи парите. Според 11 на сто от хората у нас жените изобщо не трябва да работят.

14% от анкетираните от „Галъп“ заявяват, че през последната година са били свидетели на дискриминация по полов признак. 11% казват, че самите те са били дискриминирани. Сигурна съм, че числата са занижени. Ние не сме свикнали да различаваме дискриминацията. Нямаме сетива, за да усетим подобно отношение като несправедливост.

Наричаме тези факти с умилителното „патриархален модел“, което звучи някак носталгично и уютно, като в повест на дядо Вазов. А ако има тема, по която народът е единодушен, то е, че „Чичовци“ остава фундаментът на родното образование.

Убедени сме, че това положение е същността на „българщината“. Жената трябва да си знае мястото, а ако има проблем, тя най-вероятно си го е изпросила. Войнстващите феминистки, готови да заведат на съд всеки, който ги е пощипнал дружелюбно в офиса, са смешни по нашите ширини. Ние обичаме Кръстника, силната мачовска ръка, пипаме я богобоязливо по мускула и гласуваме за нея.

Всъщност женската еманципация в България така и не се състоя напълно. От социалистическите кранистки преминахме рязко към идеала на неработещата луксозна мацорана, която умее да е красива и да мълчи, за да котира по-добре инвестицията си в лифтинг. Знаете ли кой е най-продаваният артикул в детските магазини за Коледа? Играта „Прахосница - как да изхарчиш повече пари. Само за момичета“.

На успелите кариерно жени се гледа все още със съмнение. Не случайно половината българи се придържат към стереотипа, че външността на жената е по-важна от професионалните й качества. Една четвърт откровено заявяват, че високите постове в кариерата естествено принадлежат на мъжете. Съответно не е странно, че в България майките с малки деца много трудно могат да си намерят работа, а ако успеят, най-вероятно ще вземат по-малко пари в сравнение с мъжете, които извършват същата работа.

Разбира се, с всяко следващо поколение този модел остарява. Образованите млади хора са тези, които не приемат разделението по полов признак. За тях не е обидно да имат жена за мениджър или таткото да вземе отпуск, за да си гледа детето. Те са единствените, които се възмущават, че мотивационните писма пред работодателя трябва да са придружени с актуална снимка в цял ръст.

Но от друга страна, българите сме застаряваща нация, а голяма част от младите и способните заминаха в чужбина. Нямаме време да чакаме естествената кончина на дискриминацията, ако искаме да сме част от модерния свят сега.

Все пак живеем във века, в който жена е с най-големи шансове да влезе в Белия дом, а 20 дами от Саудитска Арабия (държавата, в която жените нямат право да пътуват без разрешение от съпруга) направиха невъзможното, за да се включат в местната власт.

И след като не става со кротце и с естествено интегриране на западния модел, може би е редно да се случи със закон. 74% са съгласни, че такъв е нужен, а 72% дори смятат, че той трябва да уреди задължителни полови квоти във високите етажи на корпорациите и институциите.

Защо ли? Защото въпреки устойчивите патриархални нагласи (или пък именно заради тях) две трети от анкетираните виждат корупцията с лице на мъж. Още по-голямо мнозинство смята, че за държавата е добре да има повече жени в политиката. Повече от настоящите 23% от депутатския състав например. Нали според статистиката на населението в България жените са с четвърт милион повече от мъжете?

Скандинавските държави, на чиито стандарт откровено завиждаме, са първенци в света по участие на жените в управлението. Със сигурност има и други причини за благоденствието на северните държави, но равните права на двата пола гарантира функционалността на всяка икономика. А отношението към жените отдавна е основен признак за цивилизованост на всяка нация.

Закъснялата еманципация може да се случи и тук.

*Авторката е главен редактор на сп. „Жената днес“.