Вероятно „старт-ъп компания“, „облачни услуги“ и „аутсорсинг“ ще влязат в учебниците на следващите първолаци, а ние, родителите им, ще учим наравно с тях във виртуална класна стая

Ние сме последните, за които телефонът с шайба и телевизорът „Опера” са детски спомен. Наследниците на тези, за които жителството и разпределението по работа са били реалност. Слушахме музика на касетки, а концертът на „Металика” в Пловдив беше на живо. Някои от нас дори бяхме чавдарчета и пионерчета, а после първата вълна на демократичен ентусиазъм ни отнесе заедно с родителите ни. Помним, когато „лошите момчета” владееха света. Захапахме промяната с първите сандвичи тип „Макдоналдс” и за някои от нас фастфууд културата се превърна в диагноза - храним се и живеем „накрак”, а парчета реалност гълтаме, без да мислим много по съдържанието. Маргаринът с вкус на масло и сексът с вкус на любов са толкова истински, колкото ние ги възприемаме.

Някои от нас избягаха, други сме тук. Ако родителите ни попаднаха в капана на илюзиите за life вместо жизнь, ние директно влязохме в битката за живот на бързи обороти. Предимството ни пред тези, родени в края на 80-те и началото на 90-те години е, че помним какво не искаме - например банани само по Нова година. Недостатъкът ни - нямаме визия по-далеч от края на годината, защото знаем, че да живееш в интересни времена невинаги е положително преживяване.

През последните години ние от поколението, което е заченато в разгара на зрелия комунизъм, летим с бясна скорост, за да настигнем тези след нас, които са родени в смутните времена на 90-те години и през новия век. Ние сме или ще бъдем родители на деца, родени със смартфон в ръка. Нямаме право на почивка.

Животът, бизнесът, светът не ни принадлежат, защото ги преживяваме повече като обременени с проблеми, а не като богати на предизвикателства. Да, някои от нас са новатори и са първи в своята област, но рядко може да срещнете някого от връстниците ми, който да не се е чувствал силно разколебан в принципите си или да се определя просто като „щастлив”. Липсата на стабилни ориентири кои сме ни направи уязвими откъм перспективи за бъдещето - плановете са кратко- и средносрочни. Особено податливи сме към носталгията по особения свят на полусенки от минало и настояще с неясни параметри. Най-голямото ни постижение е, че всекидневно преодоляваме илюзиите си. Най-важното умение за оцеляване - да сме гъвкави - научихме от родителите си. Най-голямото ни предимство е свободата да пътуваме и да общуваме, за да търсим своето място по слънцето.

Аз съм дете на 80-те и 90-те години. Слушахме „Депеш Мод”, Майкъл Джексън, „Куин”, после „Тейк Дат” и „Металика”, Мадона, гледахме на пиратски видеокасети „Рамбо” и „Лабиринт”, а по телевизията „Синьо лято” и първите сапунки. Десетилетия по-късно преживяхме тежко загубата на Майкъл Джексън и Тери Пратчет, а сега скърбим по Леми Килмистър и Дейвид Бауи. Както и да го погледнем, те са представители на очевидно силно креативното следвоенно поколение (т.нар. бейби бумърс, родени между 1946 и 1964-а) от света отвъд Стената. Същият този свят, по който родителите ни са въздишали. Голямата промяна в средата и в края на 80-те години ни отвори път към тях и ние ги приехме без въпроси. Но защо те? Те са от поколението на родителите и учителите ни, същите, които ни научиха да четем на хартия и ни показаха какво е да си свободен. Но какво помните от уроците по история и литература? Поздравявам ви, ако споменът ви не се ограничава със случайни дати, останали от запаметяване за шестица, или с цитат от популярните готови анализи и преразказ с елементи на разсъждение.

Късметлии сме тези от нас, които сме попадали на вдъхновени учители или на семейства, които заложиха илюзиите си, за да градят бъдеще с нас. Те осъзнаха шанса си да променят хода на собствения си живот. Някои поеха по него поради неизбежност и се провалиха. Успяха тези, които потърсиха път напред с мисъл, че не светлото бъдеще, а действеното настояще има значение. Родителите ни са уморени герои, без чиито трънлив път и умения за оцеляване през прехода нямаше да знаем какво искаме и можем. Заедно се справихме, макар с мъгляви ориентири и с фалшиви илюзии тип „Адибас”. Също като тях ние по-често нямаме истински отговори на въпросите си „защо”, но по-усилено търсим други формули и начини да разсеем мъглата.

Като деца и студенти ние четяхме в библиотеки книги на хартия. Днес пишем, четем и слушаме от екрана на лаптопа, таблета или смартфона. Но кандидатите за овакантените места на нашите вдъхновители са малко. Предимно се радваме на тези, които все са сред нас и имат импулс за новаторство. Наскоро едно смело момиче предприемач ми каза, че най-трудно се работи с тези, които твърдят, че вече им е късно да реализират мечтите си. Вероятно ние сме от последните, за които метафората за последния влак е актуална. Колкото повече се възприемаме като бързооборотен човешки капитал, толкова по-малко вдъхновители ще произвеждаме. Щипка авантюризъм разширява кръгозора ни и може да ни изведе от тази мъгла.

Това ни отличава от тези след нас, родените през 90-те години. Те са достатъчно смели, маневрени и вероятно малко наивни хора, за да тръгват напред, и така ни повличат към бъдещето. Имат предимството да живеят в интересни времена на предизвикателства, а не на проблеми. Затова и често са наши шефове или лидери, което вероятно малко ни дразни. Погледнете в календара на актуалните в момента публични събития и лекции с новатори и предприемачи. Повечето от тях не принадлежат към моето поколение поради смутните времена и условия за бизнес през 90-те години или друга причина. Предприемачеството получи силен тласък едва през последните няколко години. Вероятно „старт-ъп компания”, „облачни услуги”, „аутсорсинг” ще влязат в учебниците на следващите първолаци, а ние, родителите им, ще учим отново наравно с тях, но във виртуална класна стая. Тайно можем да жалеем по книгите в библиотеката на родителите си, но влизаме смело в новаторското пространство на нови технологии. Можем да си позволим пауза само ако тя стане „винтидж” модерна.

Ние принадлежим към втория ешелон - добри сме в изпълнението на задачите, в тяхното подреждане по приоритети и най-вече в работа при кризи, защото все в такива сме живели. Работим здраво, за да имаме доходи, и макар и вече по-рядко да се палим по каузи, у нас има искрица силен ентусиазъм. Тя поддържа и глада ни за вдъхновители от поколението след нас. Скритите ни белези от живот на ръба на криза се обаждат достатъчно често, затова и не търсим родени силни сред нас. Съмняваме се твърде много.

Ние познаваме вкуса на времето - в разцвета на силите сме, но вече сме поуморени от липсата на резултати и от подкрепа. Нямаме право да спираме да учим - за да осигурим икономиката, която ще храни родителите ни пенсионери и, надявам се, ще помогне да осигурим по-добър живот на децата ни. Стомасите ни могат да понесат още фастфууд със съмнителни качества, но знаем и какво е „гурме”. Имаме избор и това е най-голямото ни предимство пред по-възрастните. За децата ни сме като динозаврите - технологиите от юношеството ни са история. Но сме ценни, защото помним първия модерен компютър, можем да пишем на ръка, знаем какъв е животът извън мола, а и не ни заслепява всеки технологичен скок. Време ни е да създаваме и осмисляме своите истории, за да има какво да разказваме.