Трябва да осигурим защита на равноправния статус на българските граждани в ЕС

Промените заради мигрантите се правят „на парче”, важни проблеми се решават под натиска на една държава членка и отразяват основно нейните позиции и интереси

Що е то имигрант? Въпросът не е толкова елементарен, колкото изглежда на пръв поглед. Защото само в течение на няколко дни българският премиер и неговите колеги в ЕС получиха различни отговори на него от Лондон.

От една страна, Международната донорска конференция в британската столица се опита да предложи на европейското обществено мнение нова оптика за бежанците - привличайки вниманието връху съдбата на тези близо 5 милиона сирийци, намерили убежище в съседните страни (Йордания, Ливан, Турция, Ирак, Египет) - в пъти повече, отколкото в самата Европа. Набирайки и значителен финансов ресурс в помощ на тези страни - въпреки че мнозина определят това като форма на откупуване и на превантивно действие срещу превръщането на бежанците в имигранти, т.е. срещу постоянното им установяване в Европа. Впрочем канцлерът Меркел вече заяви, че след разрешаване на кризата в Сирия бежанците ще бъдат върнати от Германия обратно в родината си. Което очевидно служи по-скоро за успокояване на общественото мнение в страната, отколкото като реално осъществима цел - дори не толкова като връщане (на бежанците), а като разрешаване (на кризата).

От друга страна, Лондон продължава да третира като имигранти гражданите на страните членки на ЕС от Източна Европа, живеещи в Обединеното кралство - в противоречие с всички норми и правила на ЕС. Защото те не са имигранти, а граждани на съюза, възползвали се от една от неговите основни свободи - свободното движение на работна ръка. И трябва да имат абсолютно същите права, както гражданите на самата Великобритания. Но за които Лондон настоява, а и е на път да получи правото да въведе отлагане на социални плащания за период от 4 години. А в името на равноправието използването на тази т.нар. аварийна спирачка ще се разпростре като възможност и за другите страни членки, т.е. при нужда ще може да се прилага и от Германия, Холандия, Швеция и други желани дестинации.
За да запази Обединеното кралство вътре, а бежанците вън от Европа, администрацията в Брюксел очевидно е готова да си затвори очите за смесването на понятията. За сметка на стотици хиляди европейски граждани, основно от Източна Европа. Като запазването на ЕС е по-важно от запазването на принципите на ЕС. Разбира се, принципите сами по себе си не са догма и подлежат на развитие - именно така ще бъде представено и евентуалното споразумение между Лондон и Брюксел за предоговаряне условията за членство на Великобритания в ЕС, което се очаква да бъде одобрено след две седмици от Европейския съвет. По-сериозният проблем е, че промените се правят „на парче”, важни проблеми се решават под натиска на една държава членка и отразяват основно нейните позиции и интереси. Прескачайки и до голяма степен подменяйки базисния дебат - за бъдещето на ЕС.

Големият въпрос тук е: колко още Европа (обединена) е готова да поеме Европа (на нациите)? И настъпва ли етап на европресищане? Което отразява реалната дилема, пред която е изправен ЕС - напред, към по-нататъшно задълбочаване на интеграцията, означаващо допълнително отдаване на национален суверенитет на общностните институции и политики, т.е. разширяване на политическата и социалната интеграция (като лидер на тази школа в евромисленето е Германия), или назад, към повече национална държава и откат към хлабав общ пазар (към което водят британските искания).

Кризата с бежанците изостри и оголи всички дефицити на ЕС, произтичащи както от противоречиви практики на настоящето, така и от липсата на единна визия за бъдещето. Европейската комисия, като всяка бюрокрация (а когато говорим за Брюксел, става дума за свръхбюрокрация) по силата на своята експертиза и координиращи функции, постепенно заема все по-широки политически пространства. Което на практика означава, че често налага политически решения на държавите членки (България би могла сама да изброи десетки подобни случаи). От друга страна, самите държави членки използват тази ситуация, за да се разтоварят максимално от политически отговорности, прехвърляйки ги върху Брюксел. Но отговорността за политическите решения лежи изцяло върху Европейския съвет, т.е. върху правителствата на държавите членки.

Особено показателна в това отношение е отново бежанската криза - всеобщо е недоволството от безсилието на Европа да се справи с нея, но всеки разбира общоевропейското решение единствено и само като подкрепа на собствените му позиции. Като изниква въпросът дали не е по-правомерно да се говори за оформяне на Европа не на две, а на двадесет и осем скорости?

От гледна точка на България разделянето на ЕС на оси, концентрични кръгове или други конфигурации едва ли носи позитиви. Всяко оформяне на центрове и периферия само би институционализирало периферното положение на страната - доколкото България не е член нито на еврозоната, нито на Шенген, а и продължаващият да действа далеч след договорения срок мониторингов механизъм спрямо България и Румъния още на старта ги оставя с една обиколка назад в съревнованието. С други думи, България би следвало да бъде против всяко допълнително разделяне на страните вътре в ЕС. На първо място това означава активни действия за премахване на механизма за мониторинг - както в страната (чрез реални решения на проблемите), така и в Брюксел. Тя не трябва да снема от дневен ред присъединяването си към еврозоната - калкулирайки както плюсовете, така и евентуалните минуси.

България не може да си позволи и да се откаже от стратегическата си цел за включване в Шенген (ако и доколкото това споразумение преживее настоящата криза) - с пълното разбиране обаче, че присъединяването към Шенген в пика на бежанската вълна неминуемо ще засили напрежението по нашите граници. Затова разумното решение изглежда съсредоточаване на усилията на страната върху поетапно присъединяване към споразумението, на първия етап - с въздушното пространство и българските летища. И най-вече България трябва да осигури защита на равноправния статус на българските граждани в ЕС.

Сигурно би било добре да се чуе и официалната българска позиция по всички аспекти на европейския дебат. Както в София, така и в Брюксел. Дано има такава.

*Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения.