Дали когато децата ни ги налегнат несгоди, няма да решат, че националната им принадлежност е достатъчна да ги оправи, вместо да се научат сами да се справят

Човечеството - може би защото така е по-лесно, обича да се дели. По расов признак, по социален, по етнически… В тия деления винаги има добри и лоши за разлика от социалистическия реализъм, където хората се делят на добри и по-добри. В България обичаме да се делим на граждани и селяни, като първите са по-висока нога. „Ей, селянин!”, чуваме в автобуса с упрек и злост. Макар че в наскоро преведената от Нева Мичева книга на Примо Леви „Периодичната система” (ИК „Жанет 45”) „селянин” звучи не с грозна, а с красива мелодия - това са всички онези, които с труд и любов „правят нещата, създават ги, обичат ги, задоволяват се с тях”. Другите са „луиджини” с: „комплекси за малоценност, нравоучителности, безнравствености, сбъркани амбиции и идолопоклоннически страхове”.

Тия дни стана ясно, че и ние си имаме нашенски „луиджини” с „идолопоклоннически страхове”. Тъкмо те надмогнаха чиновническите глави (иде ми да река „гламавци”, както би рекъл Пенчо Славейков), за да стигнат те до дълбокомисленото решение да извадят от учебните програми една от най-знаменитите книги на всички времена, „Робинзон Крузо”. „Ние се вслушахме в мнението на обществеността”, обяснява някаква бюрократка от просветното министерство, смятайки че с тези думи може да се оправдае всяка дивотия. Авторът на „Кървава песен” характеризира подобни „мнения” като мнения на публика, „която се възхищава от всичко, стига то да е разгащено като нея и да й гъделичка низките инстинкти”. Заместваме тогавашната разгащена възхита с днешното обществено възмущение и получаваме (пак по Пенчо Славейков): „онези животни, за които пословицата казва, че се помирисвали през девет баира”.

Сиреч помирисаха се чиновничество и общественост, помирисаха се и се познаха…

Впрочем определянето на „Робинзон Крузо” като книга за деца доста би изненадало нейния автор. Както е известно, той мистифицира произведението си като дело на самия герой, а за себе си оставя скромното място „съставител на предговор”. И ето какво пише в този предговор (който според един изследовател на творчеството му, Джон Уинтърич, прави Дефо „баща на издателската реклама”): „Историята е разказана с простота и сериозност, събитията са разтълкувани на религиозна основа, както би постъпил всеки разумен човек, за да послужи примерът му за поучение на другите и да покаже почитта си към мъдростта на Провидението в разнообразните обстоятелства на нашия живот.” Каква ти тук детска наивност?! Книгата е обозначена като нравствено четиво, неслучайно третата и’ част (да, „Робинзон Крузо” има и втора, и трета част, макар най-популярна да е първата) се конкурира с друга прочута духотърсаческа книга - „The Pilgrim's Progress” на Джон Бъниан, преведена на български като „Напредъкът на поклонника”. Дефо - като изпечен журналист (до 60-ата си година има над 250 печатни публикации, дори е стоял вързан на позорния стълб заради някои) надушва успеха, затова озаглавява тази трета част „Сериозни размишления, направени от Робинзон Крузо по време на неговия живот и невероятните му приключения, включващи видението му за ангелския свят”. Но удря на камък - томчето не върви. За разлика от първото, направило богат издателя му Уилям Тейлър, който оставя след смъртта си близо 50 000 лири.

Разбирането, че „Робинзон Крузо” е книжка за деца, дължим на Жан-Жак Русо, който в своя педагогически опус „Емил, или За възпитанието” описва как неговият 15-годишен възпитаник чете именно творбата на Дефо. Трактатът на Иван Яковлевич (така, между другото, изписвали името на Русо в Русия в края на XVIII и началото на XIX век) излиза на бял свят през 1762 г., през същата година Паисий завършва и своята „История славянобългарска”. В някаква степен женевският мислител и хилендарският монах правят едно и също, само че ако първият е насочен към индивидуалното възпитание, вторият е насочен към колективното. И ако видим от този ъгъл решението да се премахне „Робинзон Крузо”, ще излезе, че май много-много не сме мръднали от онова време. Фактът, че „Историята” ще се преподава цели 4 години, свидетелства, че в своите мераци да учат на разум и поведение младите българчета просветните ни управленци гледат на тях като на колективно тяло, сива някаква си там маса, не като на личности със свои индивидуалности и особености. Нещо, с което коренно се разграничават от възрожденските ни деятели, отлично осъзнавали значението на приключенията на английския моряк, и поради това ги превели цели три пъти. Първият превод е на Райно Попович, учител на Раковски и Левски, създател на елино-българското училище в Котел (след романа „Възвишение” на Милен Русков няма как - когато чуем „котленско училище”, да не се сетим за знаменития надпис: „Помогни ми да те возвися!”) Именно „возвисяване” са имали предвид и Райно Попович, и по-късно Петко Р. Славейков, когато посегнали към английската книжка. Защото тя учи не да униваме, а да откриваме дори и в най-заплетените ситуации изход и спасение. Не да хъкаме и мъкаме, а да запретнем ръкави и да спретнем от каквото ни е под ръка прилични стопанство и бит. С други думи, учи, че да си само „българин” не стига, иска се и да си инициативен и можещ българин. Не само да знаеш своя род и език, но и да ги въздигаш и отстояваш с делата си…

Едно изчисление пресмята - без, разбира се, да настоява за върховна прецизност, че на повечето хора е известно едничко заглавие от Даниел Дефо и то е точно „Робинзон Крузо”. Те съставлявали половината от човешкия род. Е, след решението на нашите красномъдрени чиновници българските ученици ще останат в другата половина - на онези, на които не им е известно. Та ето, прочее, още едно деление - на онези, които познават „Робинзон Крузо”, и на другите, които не го знаят, сред които ще се наредят децата ни. Не е сякаш беда - книгата на Дефо няма да е единственото нещо, което не ще знаят българските ученици. Беда ще е обаче, когато ги налегнат житейски несгоди, да решат, че българската им принадлежност е напълно достатъчна да си наместят дереджето. Тогава Робинзон Крузо със сигурност би им бил от полза, но как да стане, след като вече е трайно заточен на българския Остров на невежеството? Стои си там, строи си своето обиталище, копае си градинката, докато българската градинка обраства с бурени, а къщичката ни едва се крепи. Но пък отвътре с пълна сила ревем: „Булгар! Булгар!” и все чакаме някой друг да ни оправи…

Робинзон Крузо не е чакал никого, сам се е оправял.