Левицата е в опасност, ако не издигне общ кандидат за президент

Важната тема е наследството на Росен Плевнелиев и как то да бъде преодоляно

Въпросът за обща лява президентска кандидатура витае в пространството вече месеци наред. Като че ли пръв го постави Георги Първанов. Според него разделенията само пречат, а една такава кандидатура ще даде нов тласък на лявото и ще го измъкне от кризата. Факт е, че държавен глава, избран от левицата, може да й открие неочаквани перспективи. Първанов го знае от личен опит. Впрочем сега той твърди и това, и противоположното - че президентът няма нужда да е нито ляв, нито десен, стига му да е свестен.

Татяна Дончева избърза и стартира състезанието. Официално я номинираха за „надпартиен президент“, и то собствената й надпартийна партия. Оредяха левите политици, достигнали заветните 40, които вече не са били питани имат ли амбиции за най-високия пост. Обикновено отговарят, че не, амбиции нямат, но нищо не се знае. Коментаторите обичат да напомнят, че ако левицата не спре да се кара помежду си, я чака безрадостната съдба на „традиционната десница“, и ако не намери сили да се обедини за президентските избори, тепърва ще се разединява и запада. Има среди и в БСП, които говорят горе-долу същото. Според тях са настъпили политическите Сирни заговезни, когато левите трябва да си простят за всички взаимни прегрешения в миналото и да тръгнат напред в името на каузата.

На БСП определено й е най-трудно в тази дискусия. Различни фигури и групи периодично я напускат, учредяват си партии и после възмутено питат столетницата: „А вие защо не искате единство?“ Не могат да бъдат пропуснати споменатите Първанов и Дончева. Първия го обвиняват, че удобно стои в дясното управление, усърдно е работил против кандидати на БСП на втория тур от местните избори, но по същото време им внушава, че те с него заедно са опозиция на президента на ГЕРБ. За втората (Дончева) установяват как тя всекидневно обяснява, че БСП носи огромната част от вината за мафията и олигархията, срещу които сега трябва да се борим, и дава като хубав пример, заслужаващ повторение, зимата на 1996/1997 г., свалила същата БСП от властта.

Всички настояват БСП да се самоопредели каква е и кого и как представлява. Но и за настояващите политическата яснота не е присъща черта. Тактиката на ДСБ и Радан Кънев „и вътре, и вън“ се оказва доста атрактивна. Може ли да се конструира обща президентска кандидатура, и то стабилна и работеща, от тези елементи? Ако не може, звучат предупреждения, левицата била в опасност.

Нека тук перифразираме Гео Милев. „Прекрасно: но - що е левица?“

Ако питаме левите привърженици дали искат ляво единство, почти всички несъмнено ще отговорят утвърдително. И ще допълнят, че драмите и дрязгите в тяхното пространство ги обезверяват и объркват. Но ако конкретизираме питането и започнем да изброяваме с кого точно следва да се сглоби единството, картината чувствително ще се промени. За мнозина радетелите на нови леви проекти всъщност принадлежат на биографичната левица, на среди, чиято връзка с лявото е сведена до биографията им на членство в БСП и контактите и мрежите, произтичащи от него. Но не много повече. Сергей Станишев има едно хубаво сравнение - за БСП като шведска маса, до която всеки идва, взема каквото му харесва като гласове и позиции на избори и си отива, щом масата се изпразни, за да се върне, когато отново бъде сервирано. За редовите социалисти нещата в немалка степен изглеждат така.

Но има и една горчива поука от опита на „традиционните десни“: че 1+1 в политиката може да е равно на нещо по-малко от 1. Механичното сборуване на различни партийни величини, без вътрешна спойка и еднаква убеденост в ползата от сътрудничеството, не отвежда всички до урните. Особено ако покрай идеята за общ президент тръгнат отегчителни междулидерски преговори. Те ще рискуват да забавят процеса, да създадат усещане за задкулисие и скрити договорки, и да убият надеждата, че наистина има съвместно желание нещо добро да се случи. Вече беше предложен и алтернативният вариант за вътрешнопартиен референдум, в който социалистите да се произнесат искат ли коалиция с тези и тези - в случая с АБВ. Звучи демократично и има своите плюсове. Същевременно избягва носенето на отговорност, защото именно елитите и активите ще организират общата кампания. А и неутолимата българска страст към манипулации вероятно е в състояние да предложи 400 сравнително честни начина да обърнеш наопаки смисъла на всяко по-многолюдно допитване.

Повече шанс би имало, ако отложат дискусията „как и с кого да излъчим общия кандидат“ (и в хода на това излъчване кого точно да прецакаме) и се фокусират върху целите на предизборната надпревара, а именно да бъде избран държавен глава, различен от настоящия. С други думи, важната тема за една опозиция, ако е такава, е наследството на Росен Плевнелиев и как то да бъде преодоляно. Това предполага сериозен разговор върху непосредствените задачи на бъдещия президент след встъпването му в длъжност - и в баланса между институциите, и в националната сигурност, и в отношението към армията, и във външнополитическите позиции, и в разбирането за национален обединител, и в третирането на ролята на партиите в политическата система, и в дългосрочните отвъдмандатни приоритети на нацията, и спрямо гражданите. Ако левите съумеят да формулират един обществено убедителен президентски дневен ред за 2017 г., да се съгласят по него и да преценят, че за самите тях действително е важен, може би ще намерят и подкрепа за кандидата, който би могъл да го осъществи.

Отново трябва да се каже, че най-деликатна е ситуацията на БСП. От една страна, на червените симпатизанти им е писнало да тичат по агитации и да избират хора, които по-късно им се изплезват с думите „хората гласуваха лично за мен, няма никакви партии“. От друга страна, червените не са достатъчни сами да изберат президент. Готови да щракнат, и не за първи път, са два капана - партията да тегли на буксир хора, които нямат много общо с нея, и партията да се самоизолира върху собствените си лаври, за да си остане накрая само с тях. Остава да разберем ще успеят ли да намерят някак трети вариант, или ще вървят по едни и същи пътища за никъде.