Eвропейският съюз вече сключва договори по схемата за обещаните на Турция 3 милиарда евро. До края на 2017 г. парите трябва да отидат за проекти, които подпомагат справянето с бежанската криза в страната. Първите договори на стойност 90 млн. са били парафирани още през март и април.

От началото на войната в Сирия Европа е вложила 445 млн. евро в различни инициативи в Турция, от които 161 млн. са отишли за хуманитарни инициативи, по данни на европейската комисия. Рязкото увеличаване на предвидените средства стана повод за сериозни критики към ЕС, включително и че Брюксел е сключил безпринципен пакт с авторитарно-популистки лидер като Ердоган, без да взема предвид спазването на човешките права. Съмненията, че Турция използва бежанците като лост за натиск, допълнително изостриха отношенията й с ЕС. Въпреки това Брюксел има нужда от партньорството на Анкара за справяне с тежката ситуация, която дори се превърна в значим вътрешнополитически фактор в някои страни членки.

Съществуват примери за успешни проекти за хуманитарни нужди с европейски пари в Турция. Така например ЕС участва във финансирането на електронен ваучер, с който сирийски бежанци в нужда могат да си купуват храна в турски магазини. През 2015 и 2016 г. 7 млн. евро са предоставени за организацията Doctors Worldwide, която предоставя хуманитарни здравни услуги на бежанци. Европейският данъкоплатец е донор и на Relief International, който поддържа детски обществен център в турския град Газиантеп, намиращ се на 100 км от Алепо. Отново в Газиантеп се намира и клиника за протези, която също е получила пари от ЕС за производство на изкуствени крайници.

Въпросната клиниката има капацитет за създаването на около 60 протези на месец, но заради липсата на ресурс произвежда едва 15. Ръководството й обяснява, че с финансирането от ЕС ще се опита да достигне до 35 бройки на месец. Историите, които пациентите разказват, са показателна илюстрация за ужасите на войната, разиграващи се само на 50-ина километра от тук.

На 10 януари 2014 г., 13-годишната Лана и нейният брат, които са в дома им в Дамаск, чуват шум, който идва отвън. Двете деца излизат да видят какво става. При последвалата експлозия Лана губи двата си крака и едната ръка, а брат й - краката си. В момента Лана е с протези в клиниката в Газиантеп и се учи да се движи с тях. Услугите, които се предоставят в клиниката там, са напълно безплатни, но малцина от нуждаещите са могат да разчитат на услугите й заради ограничения капацитет.

23-годишният Али също губи левия си крак и дясната си ръка при въздушна атака над Алепо през октомври 2015 година. Прекарва месец и половина в териториите, контролирани от ИДИЛ, но там не получава лечение. След това заминава да търси медицински грижи в селище, което се намира под управлението на Свободната сирийска армия. Разказва, че родителите му са в част на Алепо, която е под контрола на ИДИЛ. Те не могат да дойдат при него и няма как да поддържат връзка. Плановете на Али са да научи турски и да завърши средното си образование.

Разбираемо, много бежанци, особено тези, прекарали години като вътрешно разселени лица, не се чувстват в безопасност да споделят коя страна или страни в конфликта обвиняват за разрушаването на домовете и живота си. В момента Сирия представлява бойно поле, в което не е ясно кой натиска спусъка и кой пуска бомбите. Затова, а и поради липсата на сигурност, повечето сирийци, които разговарят с медиите, бързат да подчертаят, че не се интересуват от политика.

Така направи и 42-годишният строителен работник Ахмед Елмукмук, който първоначално се преместил от Алепо в селото Тат Хумус, близо до турската граница. Преди това той е живял 25 години в Алепо заедно с трите си деца и семейството си, но къщата им е разрушена при бомбардировка. Въздушните удари над най-големия сирийски град продължават почти всекидневно и до днес. Само преди 2 години и половина обаче, семейството на Мохамед се принуждава да напусне и въпросното село, след атака над областта около него, която според разказа на мъжа убива 203-ма души.

"Не знаем от коя страна дойде бомбата", спомня си той деня на напускането на Тат Хумус, което доскоро е било сред териториите под контрола на ИДИЛ. "Когато бяхме в Алепо, можехме да разберем кой ни атакува, но не и в селото, което беше в средата, на открито... Обикновено когато има бомбардировка, хората отварят прозорците, защото бомбите са толкова силни...", спомня си той.

Задавам въпрос клише, който все пак си мисля, че е важен - как Ахмед си представя себе си и близките си след 10 години? "Аз не знам какво ще се случи утре, а какво мога да кажа за след 10 години? Поне в Турция е безопасно. Може би ще мога да се върна в Сирия, ако има сигурност за семейството ми." Това е и най-често чуваният отговор на този въпрос. По-бедните бежанци изобщо нямат финансова възможност да достигнат Европа в търсене на хуманитарен статут.

24-годишната Ханан и 26-годишната Ферида също имат надежда нещата да се променят и да се върнат обратно в родината си. Семействата им живеят заедно в покрайнините на Газиантеп в къща, която не е измазана или изолирана, в тежки битови условия. Все пак двете признават, че мечтаят за Европа "защото там няма война" или за Канада. Учудващо, Канада се споменава изключително често като мечтана дестинация. На мобилния си телефон Ханан показва снимки на разрушения дом на семейството си в Алепо, който се намира на около 100 км от Газиантеп. Тя разказва, че не е виждала срутената къща, но познати са я снимали и са им я изпратили. Доволна е, че семейството й има подслон в Турция. Не й харесва обаче, че наемите са високи за възможностите им и през зимата къщата е студена. И Ханан, и Ферида се оплакват, че понякога съпрузите им работят, а накрая не им плащат.

Въпреки че огромна част от бежанците, с които се срещнах, разказаха, че преди войната са живели много по-добре, отколкото сега в странство, общото помежду им е благодарността, че са далеч от войната. 33-годишният сирийски строителен работник Махер Исса споделя, че е доволен от Турция. Заради различните езици не успява да общува с местните, но твърди, че те са добри хора. Той има четири деца - момиче и три момчета, като най-големият е на 11 години, а най-малкият е роден през септември 2015 година. През зимата на 2012 година бомбардировка разрушава къщата му, която той е изграждал в продължение на 10 години, в Алепо. След това Махер пресича нелегално турската граница и се установява.

Постоянният приток на хора, търсещи закрила, основно от Сирия, е превърнал Турция в страната с най-многобройното бежанско население в света. В момента в нея живеят 3,1 милиона души с подобен статут, от които 90% се намират извън лагерите. Именно уязвимата част от тях е основна цел за европейските хуманитарни инициативи в региона. Предимно организации, одобрени и регистрирани в ЕС, ще могат да кандидатстват за прословутите 3 млрд. евро, които Европа ще отпусне до края на 2017 година. Турски организации като Червения полумесец ще могат да получат достъп до средствата през международните организации, в които членуват - конкретно в случая Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец.