Окосени поляни, поддържани цветя, окопани и подрязани дръвчета, дървени огради, макар и обикновени, и много, много радост за едни хора с тежка съдба в ловешкото село Сливек. Всичко това е дело на стъкларя Цанко Христов. Безвъзмездно.

За каузата дава труда си

всяка събота, понякога някой лев за гориво на моторната косачка, а в замяна получава приятели и много радост за окото на преминаващите.

„Когато сутрин изляза на верандата да пия кафе, искам да е красиво, докъдето ми видят очите.“ С тази мисъл се ражда инициативата на чудатия стъклар да облагороди района около дома си. Грабва косачката, ножиците, теслата и запретва ръкави. За да не газят тревата край пътя автомобилите, Цанко решава да скове обикновена, първобитна ограда от дърво, а материал набавя от падналите сухи дървета в гората над дома му. С помощта на няколко приятели от околността построяват и дървена беседка за дъждовните дни. Пригаждат я за трудноподвижните приятели, оставяйки широко пространство от едната страна, за да могат спокойно да прекарват инвалидните си колички. Правят и примитивна елинсталация. „Всеки ако го прави по малко, Сливек ще светне“, категоричен е Христов. По думите му 40-50 минути труд е удоволствие за него, а и помага за здравето, защото „и годинките напредват“. Казва, че в живота си лекарство не е приемал, но напоследък вдига кръвно. Само когато работи, кръвното се нормализира.

Имотът под къщата на Цанко е необитаван и незастроен. Голямо дърво с широка корона стои гордо в предната му част. Неотдавна той предприема инициатива и

оформя в короната декоративно гнездо

на щъркели с две керамични щъркелчета. „Хората се спират и се наслаждават, мислят ги за истински. Ето, предната седмица едни момичета с униформи бяха седнали на тревата, между борчетата, и ми казаха: „Извинете, бихте ли ни снимали, много е красиво тук.“ Как да не се трудя, кажи ми“, смее се стъкларят.

Труда и усета към естетически красивото наследява от родителите си. „Баща ми беше така, щом тръгнеше към лозето, пътят дотам беше като у дома - всичко беше оправено и окосено“, спомня си той.

Освен в околността ловчалията поддържа и собствения си дом. Радва се на внуци, направил им е и 7-метрова люлка, спускаща се от вековния цер в двора. Миналата година, в навечерието на сватбата на сина му Влади и неговата възлюбена - румънката Андрона, Цанко посреща в дома си 27 души от северната ни съседка. Особено впечатление оставя у тях двуцветното борче в предната част на двора. „Ашламичка. Не само плодните дървета могат да се ашладисват, и борчетата могат“, смее се чудакът.

Благородната инициатива на Цането, както го наричат приятелите, поражда последователи. „Дочко Тишев започна и той да си коси пред тях, Илия Райков - и той, Илианчо горе - също. Стана една групичка от 5-6 семейства, които се вдъхновиха от това, което правя. Е, не всички съседи одобряват и взимат пример, но това е въпрос на лично решение“, мисли си той. Предната година стига с косачката до минералната чешма. Заема се и с подкастрянето на дърветата и окосяването на банкетите на пътя от разклона за Сливек до табелата на селото. Събира по пет лева от по-заможните жители, някои му дават по 10 и по 30. Организира двама души, плаща им по 20 лева надница, купува им и храна. „Пътят светна“, радва се човекът.

Къщата му е в непосредствена близост до Дома за възрастни с физически увреждания в Сливек. Един ден решава да стигне с косачката дотам. „Окосих отпред, пред сградата и какво да видя - приятелите ми от деца в инвалидни колички, без крака. Обзе ме мъка и ужас.“ Приятелството от детските години прераства в ежедневни срещи пред дома на Цанко. „Всяка вечер се събираме. Дали има повод, или няма, ние сме заедно. През деня - ако хвана риба, изкарваме газовото котлонче отпред, чистим, солим рибата заедно, пържим я, забавляваме се, идват и други съседи. Онзи ден един от инвалидите ми каза: „Цане, искам да ми направиш гъбена кашичка, ама както мама ми я правеше.“ Запържих лук, направихме си я както едно време“, емоционално разказва стъкларят.

 „Майка Тереза“ - това е Цанко

за Марин Карбовски, който страда от хронична артериална недостатъчност на крайниците. Животоспасяваща операция налага отрязването им преди няколко години. Днес се придвижва единствено с инвалидна количка. „Цането прави всичко, за което го помолим. Купува ни бира, помага ни, а неотдавна батерията на количката свърши на изхода на с. Казачево и се наложи да идва да ни извози с буса. Вози ни и до Ловеч на разходка. Всяка вечер сме заедно; само ако падат камъни, не се събираме. С него прекарваме най-хубавата част от деня“, категоричен е Марин. За приятеля от детството му със същата злочеста съдба Иван Иванов Цането е щастие и утеха.

Цанко Христов обича живота. Приятелството, компаниите, забавите са неразделна част от житието му. Граби с пълни шепи от всяка възможност да се забавлява, но и да работи. „Всяка сутрин от 6,30 ч работя, но стане ли 17 ч, идва моето време. С моя приятел Лазарин се събираме с половинките и си правим барбекю, танцуваме, веселим се. Има едно нещо, което ме прави много щастлив, и това е уважението на хората. Макар близките ми да ме упрекват, че съм прекалено добър човек, аз съм на мнение, че това ми се връща десетократно. Не мога да бъда друг“, заключава уважаваният майстор стъклар.