Истината за легендарния воевода и разкопките в Свищов

В Румъния пишат на кирилица чак до средата на XIX век

Вече трета седмица продължават разкопките на моя екип на хълма „Чуката“ в Свищов. Там се намират запазените до близо 10 м руини на българския средновековен замък. За разлика от останалите крепости на Второто българско царство, за него съществуват много писмени сведения. За първи път се споменава от пътешественика Петер Шпарнау през 1385 г. Той е важен и значителен град, който пази брода на р. Дунав и т. нар. „Свищовски път“, водещ към Влахия. Крепостните стени обграждат града чак до Дунав, а на върха се намира якият замък.

Особено важно е сведението на най-ранния османски хронист Мехмед Нешри, описващ завоеванието на Търновска България през 1393 г. След превземането на столицата Търновград, нашествениците се насочват към Дунав и превземат редица крепости. Комендантът на Свищов е един от малкото военачалници, които отказват да се предадат и заявява, че ще брани вярата на своя цар Иван Шишман. Българският гарнизон в замъка се сражава до последно и се предава чак когато свършват припасите.

След падането на Второто българско царство османците оценяват значението на важната крепост и оставят в нея свой гарнизон. През следващите години Свищов играе много важна роля в жестоките битки между мюсюлмани и християни. Особено доколкото се отнася за решителните битки на османците с войските на влашките воеводи, които решително отстояват своята независимост.

Любопитна е връзката на замъка в Свищов с легендарната личност на влашкия воевода Йоан ІІІ Влад Цепеш, по-известен като Дракула. Много интересен е епизодът от зимата на 1461/1462 г., когато той обсажда и превзема крепостта. В писмо до унгарския крал Матиаш Корвин от 11 февруари 1462 г. Цепеш с гордост му съобщава, че при превземането са избити 410 турци, като много от тях са ликвидирани чрез любимия му способ - чрез набиване на кол.

Впрочем Свищовската крепост е била цел и на други влашки воеводи от ХV-ХVІ в. Така през 1595 и 1598 г. на два пъти градът е опожаряван от Михаил Храбрия, но замъкът успява да устои. Това е така, защото той е бил изключително здраво укрепен. През 1651 г. османският пътешественик Евлия Челеби описва подробно тази вътрешна крепост. Тя била с четириъгълна форма със 7 кули, а вътре имало къща за началника, казарма и джамия. На стените имало топове с достатъчно боеприпаси.

Влашките войски са били посрещани от българското население на юг от Дунав като освободители. И няма как да е иначе, тъй като и едните, и другите са се разбирали прекрасно на родния си говорим български език. Тук е необходимо да поясним на читателите някои исторически подробности, изкривявани от днешната румънска историография и кой знае защо неглижирани в българската наука.

Специалистите знаят отлично, че до ХІІІ в. земите на север от Дунав са били част от Второто българско царство. През ХІV в. в държавата настъпват центробежни процеси, довели до постепенното отделяне на тези територии. Така се създава династията на влашките воеводи, чиито родоначалник е българският болярин Басараб.

Османското нашествие в края на столетието довежда до загиването на българската държава. Нейни наследници обаче остават княжествата на власи и молдовяни. Те запазват отчасти своята независимост и съхраняват българските държавни традиции, което ясно личи в стотиците запазени документи на техните владетели. Всички те са написани на чист български език, на който очевидно са си говорели и мислели влашките и молдовските аристократи.

Последният цар на Търновска България е Иван Шишман, който е бил в изключително близки отношения с влашкия воевода Мирчо Стари. Двамата са единствени сред балканските господари, които никога не изпращат войски в османската армия съобразно насилствено наложените им васални задължения. За това Иван Шишман заплаща с главата си през 1395 г., но влашкият воевода продължава делото му. А неговият внук се нарича Йоан ІІІ Влад Цепеш или Дракула.

Днес нашата представа за него е създадена от вампирския роман на Брам Стокър, написан през ХІХ в. Всъщност той е един от на-последователните борци срещу османската напаст през ХV в. Както при всички влашки и молдовски господари от ХV-ХVІІ в. първото му име задължително е Йоан, подобно на български владетели от ХІІІ-ХІV в. Това ги свързва пряко с ранните царе от великата българска династия на Асеневци и идва от името на светеца-покровител на българския народ - Иван Рилски.

Неговите псевдоними „Дракула“ и „Цепеш“ се обясняват много просто. Първият идва от прякора на баща му, който е бил член на Ордена на Дракона, създаден в Източна и Средна Европа за борба с османците. Вторият пък е измислен от самите нашественици и е български превод на турската дума „къзък“ (заострен кол). Става дума за любимата разправа на Дракула с неканените мюсюлмани - набиване на кол.

Животът на Дракула е изключително динамичен и наситен с премеждия. Той се възкачва на влашкия престол на три пъти, като два пъти е свалян и накрая - убит. Наистина управлението му се отличава с много жестокост, но това е характерно за смутните времена, в които живее. Той побеждава много пъти турците, но после е принуден да изкара 12 години в тъмницата на своя съюзник - унгарския крал. Накрая е убит коварно, а тялото му нарязано на парчета. Предатели изпращат отрязаната му глава на султана, който демонстративно я набива на кол в Цариград.

Влашките и молдовските велики воеводи продължават да пишат на български език чак до ХVІІ-ХVІІІ в. Чак тогава постепенно прониква влашкият език, но продължава да се използва кирилицата. Тя е сменена с латиница едва в средата на ХІХ в., когато е създадена несъществувалата преди държава Румъния.

Жестокостта на Дракула

За да отблъсне османската напаст, Йоан III Влад Цепеш наистина използва доста безскрупулни методи като набиване на кол. Известен е случаят, когато той нарежда на своите войници да забият с пирони за главите им чалмите на османските пратеници, защото те не му оказват почест и не ги свалят при визитата.

Как звучи текстът на един документ на Цепеш

Българският произход на влашкия воевода личи най-добре в собствените му писма. Ето част от едно, изпратено през 1476 г. до занаятчиите в град Брашов:

„...Того ради ви просим да ни поможете с лъкови и стрелами и пушками, и да ни дадете салонитро (селитра - Н. О.), да учинимо прах (барут - Н. О.), да поставимо у град, оти ест якост и вам и нам и всем християном. И пак що ви речет слуга господства ми Драгомир, да га веруете, оти сът речи Господства ми. И Бог до ви веселит.”