Пророчествата на известния банкер и политик от миналото Атанас Буров

Майчето му да таковам на онзи умник, дето разреши да се изтребват горите и да се изнася дървен материал!

]

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, а гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, кога българската държавна политика е била най-правилна и кога най-погрешна?

- Не зная как да отговоря на първия въпрос - може би България е била най-добре и най-богата, а политиката най-правилна, когато е била на власт Демократическата партия през 1908-1910 г., по времето на Ал. Малинов. Тогава в кабинета му бяха много умни хора, за мен поне те бяха най-умните. Помня ги до един, приятели ми бяха. Самият Малинов - тих, благ човек, демократ. Генерал Стефан Паприков - министър на външните работи. Андрей Ляпчев - министър на търговията и земеделието. Генерал Данаил Николаев - министър на войната, вечно изпотен, вечно бавен, вечно самодоволен и никога не избухваше. Имаше някакво спокойствие, което вдъхваше кураж на народа и на армията ни.

Никола Мушанов бе министър на просветата и по цял ден киснеше в Народния театър да причаква актрисата Звонарева и другите да ги води във вилата си в Княжево. И той, както всеки друг българин, умираше за жени.

Директор на театъра бе Пенчо Славейков и го гонеше с бастуна си...

Какви времена бяха. Пею Яворов бе там драматург. Александър Божинов, карикатуристът - художник.

Михаил Такев бе министър на вътрешните работи. Салабашев - на финансите. Доктор Кръстев - на правосъдието. В България имаше сигурност и злато. Злато, злато, злато. Чиновниците се биеха с касиерите да им дават книжни пари, а не златни монети - наполеони. А касиерите им тикаха златото в ръцете и ги молеха да го вземат, че им пълнело касите...

Малинов бе юрист, адвокат. Но разбираше от стопанска политика. Помня, събра ни един ден, крупни търговци и банкери, в сградата на Министерския съвет и каза тези думи: „Хора, българи, братя! Помагайте си един на друг. Гледайте да продавате. Лев да вземете печалба днес от една стока, продайте я и вземете лева. Вложете го в земеделието, в индустрията, в търговията. Той ще ви донесе утре два лева, вдругиден - четири лева. Но вземете лева. Това е важното - левът да е в движение. И мерете всичко с лева. Няма ли сметка от нещо, зарежете го. И пазете горите на България.“

Малинов много обичаше горите. И искаше да издаде закон да не се изнася дървен материал, но Търновската конституция му връзваше ръцете. Имаше над 10 милиона декара частни гори в България и селяните сечаха на поразия.

Българинът, г-н Памукчиев, има някаква омраза и стръв към гората като бесен. Ох, да не говоря. Майчето му да таковам на онзи умник, дето разреши да се изтребват горите и да се изнася дървен материал.

- Кой беше той?

- Д-р Васил Радославов и Тодор Иванчов... На 16 август 1886 г. д-р Радославов съставя кабинет след контрапреврата на Стефан Стамболов и Сава Муткуров срещу детронаторите на княз Батенберг. И дава право всеки да сече и да изнася дървен материал. Това закопа българската гора. Самият д-р Радославов имаше над 300 хиляди декара гори в Ловешко, Троянско, Тетевенско и в Плевенско, но не сечеше своите гори. Пазеше ги, а наемаше и изсичаше държавните.

Колко знае, колко помни тази глава, г-н Памукчиев, но каква полза...

Знанието е капитал. И то трябва да се пази като капитал или да се завещае на поколението за поука.

Моето поколение много четеше, г-н Памукчиев, много знаеше. Всеки един от моите акрани имаше библиотека. Дъщерята на Христо Ботев - Иванка, още там, в Швейцария, докато учеше, си събираше библиотека. Вашият Васил Коларов - също. Той бе много надарен човек, но и той обичаше жените и често ходеше по бардаците. Българин. Чист българин. Какво да го правиш? Иска му се, та свят му се вие...

- Господин Буров, вие ги изкарахте всички курвари и женкари, защо така?

- Защото е така. Всеки народ си има своя национална черта. Сърбинът, българинът и румънецът си приличат по това, защото те са все мераклии, все търсят, кога плащат, кога не плащат, но търсят. Французинът също търси, но си плаща честно. Англичанинът си има любовница, която издържа и я води на разходка из колониите. После u подсигурява издръжка и u ходи на гости. Ние в България гледаме да потаковаме, но да не плащаме... Национална черта.

Знам, знам, ще ми възразиш, но и ти не плащаш. И ти като младо момче българче караш на вересия. Вашта верица червена! И вие сте като всички. Търсите да натаковате дявола, но той си върти задника на бурма и не позволява. Дали ще успеете някой ден, не знам. Но предполагам, че не. Дяволът е хитър.

В България Асен Николов във Варна си направи харем от 3000 малки момиченца, събрани от селата. И имаше нарочно обучени жени-възпитателки, които му водеха любовниците всяка нощ. Те ги подготвяха психически за срещата с него, а той ги дефлорираше. Мания. Болест. Страст. Да обезчестява момичета. И вярвам, убил е поне стотина. Този човек избяга в Турция, нали? Добре направи - там читаците ще му пръснат геврека. Търси си го. Той смята, че като иде в Турция, ще хароса. В дива варварска страна в Азия не се харосва никога. Азия си е Азия. Всички беди на света идват от Азия.

При гафове в политиката, при опасни завои и при разминаване с властта, г-н Памукчиев, винаги се получават или подхлъзвания, или пропуквания, или направо политане в пропастта. Човек, който се разминава с властта, трябва да се отбие много наляво или много надясно, за да мине колата му.

- Вие кога се разминахте с властта?

- На сватбата на царя.

- Защо на нея?

- Защото го посрещнахме в Италия с просешка торба, а не със златни планини. Той очакваше, че ние ще извадим от касите си милиони. И ще ги насипем в краката на жена му - да я шашне. Да я смае. Да u покаже колко много го обичат българите. А ние се събрахме на гювеч в дома на Андрей Ляпчев един петъчен ден, както си му е редът, и си поприказвахме - какво ще правим и какво ще дадем подарък на царицата. За царя и дума не ставаше, само за царицата. Тя бе млада, неопитна още, не разбираше какво значи беден народ и стиснато дупе, още по-малко пък стиснат българин със стисната кесия... И решихме да дадем лично по двесте хиляди лева, банкерите да дадат по 300 хиляди, фабрикантите - по сто, ако са със над сто работници, и по 90, 80, 70 хиляди лева - с по-малко от сто работници във фабрика. Добре, но на мен ми се събираха 500 хиляди - и като министър, и като банкер. А бях на всичко отгоре и фабрикант - имах фабрики в Русе, София, Габрово. Трябваше да ми се намали. Фабрикант, банкер, търговец, г-н Памукчиев, който не си прави сметката, е загубен. Пропада. Фалира.

- Знаеше ли царят кой колко пари е дал за сватбата?

- До левче. Всеки ден му носеха списъците на дарителите и той ги четеше и ги подвързваше.

Един селянин прати по пощата 64 хил. лв., градинар от Лясковец, друг от Джулюница даде 22 хил. Но софиянци...

- Господин Буров, вие загубихте властта и дойде Блокът...

- На 21 юни 1931 г. загубихме изборите. Царят даде първо прощален банкет на падналите министри, после на дошлите на власт. Ние мълчахме всички. Цвятко Бобошевски каза един циничен виц и царят се засмя. Дадоха ни по една златна табакера. За спомен. Аз направих поклон, но царят не ме погледна. Обърнах се и си тръгнах, но той ме спря. Имал да ни каже нещо. И ни каза: „Приятели, не губете никога вяра. Пак ще се видим. Времето работи за вас. Вие държахте много отблизо пулса на стопанската криза и я дебнахте още от 1927 г., както се дебне чумата. Благодаря ви. Не губете вяра. В политиката е така - който вярва, печели, който се отчайва - губи. Народът ще ви извика отново.“ Но ние знаехме, че Сговорът никога вече няма да дойде на власт. Никога, никога, никога. А кризата идваше все по-страшна. Аз виждах всеки ден в София хиляди шопи с коли жито да се връщат, непродали нищо. Нямаше кой да купува. Корабите бяха празни. В Бургас имах приятели, отидох им на гости. Господи, какъв ужас - градът бе задръстен от коли и от жито. Добитък мучи, овце блеят, ужас. Аз просто видях Coдом и Гомор, видях една ужасна трагедия.

(Следва в утрешния брой)