На танковете в атака, никога не е пишело „За Сталин“, надписът е „За Родината“

От Москва дойде информация тези дни, че група твърдоглави историци, марксисти-ленинисти, са дали под съд за фалшифициране на историята руския министър на културата професор-доктор на историческите науки Владимир Медински. Познавам този млад човек, който смело, както подобава на един истински историк, разпилява голяма част от митовете за Втората световна война и участието на Съветския съюз в нея. Когато преди няколко години младият професор ми подари книгата си за Втората световна война, му казах на шега, че ще го съдя за плагиатство, защото заглавието й почти наподобяваше това на моята книга – „Дванадесетте мита в българската история“.

Та, кой е най-големия мит, разбиването на който е предизвикал недоволството на твърдоглавите марксисти-ленинисти, живуркащи из руските научни институти? Че не някой друг, а комунистическата партия на Съветския съюз е мобилизирала руския народ за борба и това била причината за успех, защото окрилени от идеите на комунизма и неговия вожд Йосиф Висарионович Сталин, съветските хора се сражавали храбро, до смърт и успели да победят нацистка Германия. Още повече ги обижда, че Медински отрича че върху съветските танкове, тръгващи в атака, пишело „За Родину, за Сталину“ („За Родината, за Сталин“).

На приятелска вечеря преди време Медински ми каза, че мога да проверя десетките филми, които има от и за Втората световна война и сега се излъчват по историческите канали дали има поне един танк, върху който е изписан подобен надпис. И ако има, да му се обадя, да му кажа кой е филмът, а той ще ми изпрати хиляда евро. В рамките на шегата, разбира се. Още не съм видял, въпреки че всяка събота и неделя по телевизионните канали, посветени на историческа тематика от цял свят, попадам на такива филми, придружени с документални кадри.

Какво всъщност се случва в Съветския съюз и как се ражда този мит? Както е известно, на 22 юни 1941 година Съветският съюз е нападнат от хитлеристка Германия. И не са фалшиви кадрите, които показват многохилядни тълпи народ по улиците на украинските и беларуските градове, чиито граждани размахват радостно нацистки знамена, девойки носят бонбони на немските танкисти, а по-възрастни жени им хвърлят цветя. Тези хора наистина са влезли най-късно в Съветския съюз, година и половина по-рано като част от анексираната от Сталин Източна Полша и са били изгубили всичко – имоти, имущество, магазини, бизнеси, ферми, животни. И за това са изключително радостни от идването на нацистите. Хитлер продължава да печели симпатии и през следващия месец, тъй като войските му настъпват много бързо и достигат до границите на Русия при Смоленск. Офицерите му обещават на селяните в Украйна, че ще им върнат земите, но – о, чудо! С изумление украинските селяни разбират обаче, че това обещание на Хитлер ще се изпълни след войната. Особен ужас за тях е решението да се запазят колхозите – от военна гледна точка е много удобно за снабдяването на войските, защото колхозите са организирани предприятия и продукцията се събира на едно място.

Ако Хитлер им беше върнал веднага земите в реални граници, щеше да стане както у нас през 1990-те, пет-шест години нямаше да има никакво производство. В България едва последните години, и то само за няколко култури, предимно зърнени, успяхме да възстановим положението и да произвеждаме реално повече. Но за домати, чушки, дини, пъпеши и т. н. ядем продукция от Гърция и Турция. Повече от ясно е, че в подобна ситуация щяха да се озоват и немците в окупираните земи на Съветския съюз.

Но да се върнем на мита. Какво се случва тогава със Сталин. Вождът потъва в дълбоко пиянство в продължение на 21 дни и се появява пред народа си по радиото едва на 13-и юли 1941 г. Но, изглежда, че през този период не само е пиянствал, а заедно с един щаб от добри специалисти е подготвял своята теза за продължаване на войната. И фундаменталната реч на Сталин от 13 юли започва не с „другари и другарки“, а с „братя и сестри“, което като израз поставя войната в друга плоскост. Сражава се не комунистическият Съветски съюз, а руският народ, срещу голямата заплаха от германска инвазия, влязла в историята под името „Drang nach Osten“ - „Напред, на Изток“. Германия винаги е страдала от липса на „жизнено пространство“ или „lebensraum“, на немски език – раждат се много деца и имигрират в Америка.

Малко хора знаят, че на конгреса, на който се поставят основите на Съединените американски щати в края на ХVІІІ век, само с един глас английският език побеждава немския в гласуването за избор на официален език на Америка. Толкова много са германските имигранти. Дори действащият президент на САЩ Доналд Тръмп е потомък на германски имигрант. Но още по-малко хора знаят, че подобен наплив има и към Русия, където императорите, още от времето на Петър Първи нататък, дават свободен достъп на германски заселници. Само в Поволжието и сега живеят два милиона германци, а в Казахстан са към 600 000 души. Запазили напълно и немския си език и протестантската си вяра, и всичко останало. С Drang nach Osten обаче, с изграждането на държавата Германия, се превръща в заплаха за силово завземане на пространство, което да разруши Русия, Украйна и Беларус. Последните все още не съществуват, но са създадени в главата на великия „баща на народите“. И затова Русия трябва да се противопостави, с войни вече, на германския империализъм. Затова на Сталин му хрумва гениалната идея да обяви войната не като „комунизъм срещу нацизъм“ тоест като битка на две идеологии, а като германската опасност за съществуването на Русия.

И това успява. Комунистическата партия на Съветския съюз не предоставя никаква организация. Прословутите партийни комисари са лишени от власт още през зимата на 1941 година, след тропването по масата от Жуков – който единствен навремето си е позволявал да прави това в присъствието на Сталин – с основанието, че те носят само вреда. И настина няколко големи неуспехи на Червената армия се дължат именно на намесата на комисарите и на установеното от тях двувластие във войската.

Сталин мобилизира и един друг ресурс – патриотичните чувства на руския народ. Само във Франция живеят два милиона руски имигранти, потомци на белогвардейски офицери, които разполагат с много здрава организация, ръководена от генерал Деникин. Чийто гроб руският президент Владимир Путин пренесе на Червения площад в Москва. Генерал Деникин издава едно списание, което е „хитът“ сред руските имигрантски медии, и в което води яростна борба за отстояване на германското нашествие. Четири дни след началото на войната, той публикува програмна статия, в която заявява: Господа офицери, нямайте никаква заблуда, започва поредния епизод от двувековната борба между Германия и Русия. Ние сме на страната на Русия. Осигурил съм през правителството във Виши, където има руски посланик, амнистия за всички руски офицери, които през канала през Грузия, се доберат до Русия. Те ще бъдат приети в Червената армия с чиновете, които са имали.

Между и 500 000 и 600 000 бивши офицери, войници и доброволци успяват да се доберат до Русия през този канал, като пътьом организират свои подразделения в страните от Централна Азия и се сражават до края на войната.

Но да се върна на основното – още много въпроси могат да се задават за това време – но истината е, че на руските танкове, които могат да се видят от кадри в нападение – било на Курската дъга или при превземането на Берлин – може да се види само един надпис: „За Родину!“.