Самотниците са гладни не толкова за хляб, колкото за една човешка дума и длан, които да ги стоплят

През миналия век малчуганите учеха една нетолерантна от днешна гледна точка народна приказка... За неблагодарния син, чийто баща остарял, започнал да му тежи и той го закачил с кука и го изхвърлил на сметището... Синът на неблагодарника отишъл до дядо си и прибрал куката вкъщи. „Защо я взе?“, попитал бащата. „Ще ми трябва, когато ти остарееш!“, отвърнало момчето.

Тази приказка май отдавна я няма в учебниците, което е видно от отношението на обществото ни към старите и болни хора. Първите мъже на държавата трябва да са я учили. Но или не помнят, или проблемът с бягствата от училище не ще да е от днес.

Възрастните хора - самотни, болни и нещастни, постепенно се превръщат в най-многочислената прослойка на народа. Но за огромната част от тях няма кой да се грижи. Младите, подгонени от липсата на работа и справедливост, текат през границите като пролетни води през шлюзове, и оставят майките и бащите си в превземаните от треви къщи. И дори записите със скромни суми изпратени като индулгенции не помагат. Защото в много от запустяващите селища няма магазини и аптеки, няма дори съседи, които да ти купят хляб. А и самотниците там са гладни не толкова за хляб, колкото за една човешка дума и длан, които да ги стоплят.

Още по-страшен става животът на забравените пенсионери през зимата - когато снегът и студовете ги обграждат като глутница хищници и ръфат последните им дни, оглозгват надеждите им за нормален живот и достойна старост. Само преди дни самотна 88-годишна жена в ломско село издъхна под срутения покрив на запалената си от печката къща, без дори някой да види пушека, защото наоколо нямало жив човек.

Според статистиката на МВР над 7000 са самотните старци в област Монтана, в която са останали 129 637души. Над 50 000 от тях са в следпенсионна възраст. Областта се стапя със скорост от 2500 човека на година. Селата джунгли с по 20-30 души в региона вече са близо 20. А подобна е картината и в много други региони. На този фон изсипването на стотици милиони от европейските програми в строежа на нови площади, просторни стадиони и гиздави културни центрове в селца с последни искрици живот в тях, не е развитие, нито постижение, а откровен цинизъм. Защото градежите ползват не толкова хората по места, ако въобще ги има, колкото пълнят джобовете на строителни босове, консултанти и покровителите им по високите етажи и тераси на властта.

Проблемът не е и, че са дадени 202 млн. лева от ЕС за 750 селски къщи за гости и част от тях са станали извънградски резиденции на самозабравили се властници. Проблемът е, че няма вече кой да работи в тези къщи, да посреща, гощава, весели и изпраща гостите. Ако въобще дойдат в разрастващата се пустош!

На този етап България има нужда не от програми за развитие на селските райони. А от програми за милост към селските райони. От създаване на хосписи и социални центрове в затихващите села, които да дадат подслон и грижи на възрастните самотници и да създадат работа на останалите млади, които затъват в алкохол, безделие и кражби. И вместо да се интегрират, деградират. Такава инициатива ще даде и глътка въздух и спокойствие на синове, дъщери и внуци, оставили по неволя родители, за да си изкарват хляба надалеч. А след това вече ще трябва да се мисли и за съвсем нова и перспективна концепция за възраждането и развитието на селата. Но не за още стадиони и лъскави мегдани, а за привличане на нови жители, може би и от българските общности зад граница, където земеделските и трудови традиции още са живи и на почит. Ще трябват и реални финансови и житейски стимули и нов тип разпределение на субсидии, при които стотиците милиони левове от Европа и националния бюджет няма да пълнят сметките на дузина ояли са до пръсване агроакули, а ще стимулират средни и малки стопани да превръщат селските джунгли в китни ферми. И да отглеждат не само зърнени култури, изтощили вече до пресъхване плодородната земя. А да садят и плодове и зеленчуци, вместо да ги внасяме от Македония и Зимбабве. Да създават преработващи предприятия.

Само така българското село може да бъде спасено, което му дължим като народ и държава. Защото то ни е спасявало през робства, войни и диктатури, от глад и разруха. И пак ни трябва. А запустяващият Северозапад винаги ще прилича на картата на кука с плавния завой на Дунав край Видин. Но това парче земя е било и златен рог на изобилието.

В Рашовица живеят само двама души

С 12 000 души се е стопила през последните пет години област Монтана. Това е население повече от трите взети заедно общини Чипровци, Якимово и Георги Дамяново. Според статистиката на ГРАО най-малкото селище в региона е берковското село Рашовица, където живеят само двама души. В Помеждин - в балканската община Георги Дамяново, жителите са трима, в Одоровци - община Брусарци, населението е от четирима. В Песочница хората са 15, в Лесковец - 20, в Бели брег - 21. В 30 от 121 села в областта населението е под 100 души. Хората в запустяващите селца са предимно на преклонна възраст и ако нямат близки, които да се грижат за тях, трудно им се осигурява снабдяване с хранителни продукти, транспорт, лекарска помощ и сигурност, коментират от общинските управи. Продължава процесът на намаляване и застаряване на населението, задълбочава се дисбалансът в териториалното разпределение, предупреждават експертите.