Практически влашкият език от ХV-ХVІ в. показва зараждането на съвременните говори, на които се говори в днешна България

Представителите на влашката и молдовската знат се назовават с българската титла „болярин”

Всички знаят за увековечения в романа на Брам Стокър легендарен „вампир” Дракула. Разказът за него обаче е непълен, ако не се каже на какъв език е говорел и мислел той. За незапознатите ще поясня, че това име е прякор, докато самият герой е историческа личност – живелият в епохата на османското нашествие княз на Влахия Йоан Влад ІІІ Цепеш (1448-1476 г., с прекъсвания).

Благодатна почва за наблюдения в тази насока дават стотиците запазени грамоти на влашките князе и приближените им аристократи от периода XIV-XVII в. По форма това са кратки официални документи за административни, политически и съдебни дела, за дарения, за покупко-продажби на имоти и др. Още първите изследователи на тези грамоти Юрий Венелин и Любомир Милетич категорично ги означават като „влахо-български“ и подчертават, че са писани на български език.

„Ние вече смеем изобщо да заключим - пише академик Милетич, - че във Влашко до края на ХV и най-късно до половината на ХVІ в. още голяма част от болярските семейства е била българска.“ Това е голямата болка на историци и езиковеди в днешна Румъния. Защото се оказва, че между ХІV и ХVІ в. живеят, управляват, печелят победи или търпят загуби най-великите им национални герои като Йоан Мирчо Стари, Йоан Влад ІІІ Цепеш Дракула или Йоан Михаил Храбри!

Титулатурата на влашките и молдовските господари в грамотите и други официални документи е много близка с тази на българските царе. Единствената разлика в титулатурната формула на влашките князе и на българските царе е в етническия и географския елемент – Угровлахия вместо България.

Представителите на влашката и молдовската знат се назовават с българската титла „болярин”, която е славянизирана форма на прабългарската „боил”. Подобно на България, във Влахия и Молдова болярите се делят на „велики“ и „мали”. Напълно еднакви са и дворцовите титли като „меченосец“ („мечоноша“) и „столник“. Множество са и примерите при административните служители. Българските длъжности като „съдия“, „десеткар“, „житар“, „сенар“, „винар“ и др. се появяват във влашките и молдовските документи като „съдец“, „десетник“, „житничар“, „сенар“, „винарич“.

През ХХ в. езиковедските наблюдения на Венелин и Милетич върху грамотите са подкрепени от изследването на световноизвестния лингвист Самуил Бернщейн. Той ясно заключава, че през Средновековието „славянските говори във Влахия…са били свързани със славянските говори от Мизия, Тракия и Родопите, т. е. това са били български говори”.

Днес румънските учени се опитват да обясняват всичко това с аргумента, че езикът на влашките воеводи и на частната кореспонденция във Влахия в периода от XIV до началото на XVII в. е църковнославянски, а не български. Самуил Бернщейн дава такива примери, каквито няма да бъдат намерени в никакви църковни писания: „баща, брод, воденица, голям, глоба, грижа, губер, девойка, детца (деца), да дойдет, докле, ела, елате, завръших, защо, зидари, калугер, керемида, коги, кожуси, кола, конник, кошуля, лани, летоска, ливада, люлка, макар, момък, нищо, обесили, да отиде, оти (защо, защото), пипер, планина, поефтино, поскоро, посланици, прозорец, пушки, сватове, сираци, сирене, сиромаси, сродник, със, тази, тези, тъкмеж, устие (на река), хиляди, хора, хубав, чекам (чакам), шапки, шуба, шура (шурей), юнаци.“

Има случаи, при които в новобългарски думата има различно значение от същата дума в църковния език. Например докато в езика на църквата глаголът “направити - направляти” означава „давам указание, направление, пращам”, в новобългарски значи „да сътворя”. Такова е и значението на тази дума в едно писмо на Йоан Рад IV (1496-1508 г.): „да ми направи некои прозорци”.
Интересна е фонетично-морфологическата еволюция на някои думи от старобългарски до новобългарските говори. Така например старобългарската дума „мати–матере” в новобългарски е еволюирала в „майка”. Най-ранните писмени паметници от територията на днешна България, където намираме думата „майка”, са дамаскините от втората половина на XVII в. Но във влашката писменост новобългарската дума „майка” се появява още в края на XV в. в документ, подписан от княз Йоан Рад IV, и почти измества „мати” в по-сетнешната влашка писменост.

Във влашкия канцеларски език местоимението за първо лице единствено число се явява във форми „аз, азе, азы”, подобно на съвременните български диалекти: „вие добре знаете како ви съм до нине аз защитил от турци”, „какъв чловяк бих бил азе”, „азе се мъчя”. Личните местоимения за първо и второ лице множествено число „ние” и „вие” навлизат във влашката писменост с век и половина по-рано, отколкото в книжнината в България: „ние служимо господину крала...а вие го целувайте”.

Старобългарският предлог „съ” се проявява много често в новобългарската си форма „със”: „със воля”, „със купля”, „а онзи поп от Шкеи да доиде със них”, „що съм имал със ваш чловяк”, „и от коня товарена със риба”. За първи път виждаме във влашката писменост прилепване на сричката „-зи” към показателни местоимения, както в новобългарските форми „този”, „онази” например: „тойзи добиток”, „„таязи девойка”, „егда се учинит глобе над тиези села”, „яко оногози чловяка”, „за онизи овци”.

Анализът на този език, пише Бернщейн, го показва като „сложно съединение на канцеларски клишета.....с живи словосъчетания. Задачата на изследователя е да отдели свързаните готови мъртви словосъчетания от живите, отразяващи особеностите на разговорния език”. Нататък руският учен анализира внимателно и граматическите особености на езика във влашките грамоти. Оказва се, че падежната система, глаголите и местоименията напълно отговарят на нормите в развитието на българския език. Практически влашкият език от ХV-ХVІ в. показва зараждането на съвременните говори, на които се говори в днешна България!

Разбира се, не може да се отрече и наличието на заемки от църковния език в грамотите. Но дали може да се смята за църковен текст финалът на едно послание на влашкия княз Йоан Александър І (1431-1436)? В него той заклеймява лъжците в княжеството си и ги проклина „...а кто ще слъгати да му ебе пес женъ и матере му.”

Непременно трябва да отбележа, че всички тези важни подробности бяха забелязани първо от доктора по лингвистика от Калифорнийския университет Илия Талев, племенник на големия писател Димитър Талев. През 2006 г. той даде обширно интервю за вестник „168 часа” под заглавие „Дракула говорел на български диалект”. В него д-р Талев заявява в прав текст: „Дракула е водел частната и официалната си кореспонденция на български език. Не на църковнославянски, а на диалект, близък до съвременния български език!”

За съжаление през 2008 г. Илия Талев почина и не можа да довърши научното си изследване. Аз обаче не мога да не отбележа още още едно историческо свидетелство, касаещо Йоан Влад III Цепеш Дракула. Става дума за едно негово писмо до римския първосвещеник от 7 ноември 1462 г. Първичният текст не е запазен, но в мемоарите на папа Пий II е даден точен превод на латински език. Там изрично се подчертава, че оригиналът е бил написан на „български език“, а Дракула е наречен „Янош (Йоан – Н. О.), господар и повелител на Влахия“.