Фабриката за присвояване и фалшификация на българската история работи без прекъсване, дори без почивен ден

Сърбите ни най-малко не се смущават от факта, че Сърбия никога не е владяла български земи, за разлика от България

Вече 178 години с езика на омразата, безпрецедентно грубо се обругава всичко българско както в Кралска и Титова Югославия, така и днес в РС Македония.

Още през 1844 г. родоначалникът на крайния сръбски национализъм Илия Гарашанин, министър на вътрешните работи на сръбската държавичка, публикува „националната” доктрина „Начертанието”, в която твърди, че Балканският полуостров принадлежи на „великия” сръбски народ. Фактът, че по време на османското владичество сърбите населяват само 47 хиляди кв. км, а българите около 220 хиляди кв. км площ за Гарашанин е без значение, считайки българите за сърби. Тази шизофренна измишльотина на сръбския министър винаги е присъствала като част от антибългарската пропаганда. Дори и днес се върти в главите на екзалтираните сръбски националисти, един от които преди месец я повтори и в сръбската скупщина. Разбира се сърбите ни най-малко не се смущават от факта, че Сърбия никога не е владяла български земи, за разлика от България, която близо 200 години включва и държи в границите си сърбите, включително и Белград. Очевидно Гарашанин полага началото не само на един налудничав национализъм, но и безцеремонно пренебрегва автентични исторически свидетелства, заменяйки ги с най-голословни и абсурдни твърдения, с което се доказва и като първия фалшификатор и крадец на миналото на българския народ.

От времето на Гарашанин до днес фабриката за присвояване и фалшификация на българската история работи без прекъсване, дори без почивен ден. Само през годините от Втората световна война до разпадането на Югославия се тиражират годишно от 450 до 1000 печатни материала със смразяващо нормалните човешки сетива крайно остро и злъчно антибългарско съдържание. А през последните три десетилетия отлично школованата  от Белград групичка македонисти – сърбомани „доказа”, че границата на човеконенавистната политика на едно държавно ръководство към съседен народ е безгранична. 

Скопската управляваща върхушка крайно последователно, перфектно организирано и методично, ежедневно провежда, т.е. натрапва не омраза, а неистова ненавист към всичко българско, което пролича и от свирепия побой, нанесен от трима поръчкови бандити над българина Християн Пендиков в Охрид. Тя нагло осуетява всеки опит  двете страни да почетат заедно общото си историческо минало. Последен фрапиращ случай е честването на 151 години от рождението на Гоце Делчев. Вместо смирение и преклонение – напрежение на българо-македонската граница, затруднено преминаване на българските граждани.

Дано дипломатичната реакция на политическата власт, партии и общественост по повод случилото се, единодушното осъждане на  престъпния акт срещу българина в Охрид, се окажат положително начало за пълно преосмисляне на подхода и политиката ни към РСМ. Но преди това трябва категорично да се отговори на въпроса кой стои зад всичко това! 

Случаят може би ще отвори очите на тези политици и общественици, които твърдят, че съюзниците ни не разбират нашите претенциите към Скопие.  А какво направиха досега самите те, за да бъдем разбрани в Брюксел? Да! Твърдим, че Скопие поддържа езика на омразата, че македонистите ни мразят – само толкова. А има ли съседи в Европа, които да изпитват любов едни към други?... За да бъдем наистина разбрани, сме длъжни да разкрием в детайли същността и съдържанието на тази омраза, да изтъкнем цинично - ругателния подход на скопиани, да подчертаем с факти и примери характера на тази истерична антибългарска, ругателска политика, каквато нито една страна в Европа не е водила и не води срещу друга държава. Трябва да се извадят антибългарските „бисери” от пресата, ученическите и университетските учебници, да бъдат преведени, ако трябва на всички европейски езици и поставени на бюрата на брюкселските чиновници. А те, колкото и да са бюрократизирани, не може да не се стреснат от такава пропагандна помия. Наред с това българската историческа наука, която винаги е била на много високо ниво и ценена в Европа, трябва безкомпромисно да разобличава „научните твърдения”, подчертавам „твърдения”, които разбира се са голословни, защото Скопие не разполага с автентични научни доказателства и факти в подкрепа на македонизма.

В тотатлното демонизиране на България и българския народ особено активно е включена емигрантската преса, щедро финансирана от Скопие. Арогантният стил и език на антибългарските публикации е по-вулгарен и циничен, защото ако срещу подобни пасквили в Белград и Скопие българската страна може да реагира, то срещу емигрантските издания това е почти невъзможно. Достатъчно е само цитирането на част от публикация в най-тиражирания вестник в САЩ „Глас на македонците”, за да се разкрие антибългарската  пропагандна истерия в чужбина: 

„Всичко, което е наименувано „българин” и „България” е измислено, т.е. изфабрикувано от Великите сили и Русия. Като се проследи и македонската, и световната история, няма никакви  доказателства, че е съществувало име, нация, народ с името „българин”. Това измислено име „българин” и „българия” (написана е с малка буква – б.а.), няма природна основа и националност, дори измисленото име „българин” показва нещо извънприродно, нещо ненормално, грозно, паразитно и кретенско. С една дума – срамно име, употребявано не за човешки род, а за хора с животински, варварски чувства. Ние познаваме българското племе и неговия характер, нрав и начин на живот, както и неговата паразитна същност, основана на грабеж и алчност. Има факти, че в езиците на европейските народи с името „вулгари”, „вулгарен”, „бугари”, „българи”, „болгари”, „бугер”, бугерон”, „бугри” и ред подобни на тях са наричали най-лошите изроди от техните народи – изнудвачи, разбойници, престъпници, а някъде с името „бугари”, „българи” се наричат хомосексуалистите – хора, от които се гнуси човешката цивилизация. На това краставо и безнационално име „българи”, ние македонците му помогнахме да се научи да говори на разбираем език, дадохме му религия, за да се откаже от дивачеството, както и писмо, с цел да стане полезно за човечеството. Това име  „българин” обаче до ден днешен не оправда всичко това, а остана недоразвито с татаро – туранския си произход.”

Това е само един пример от хилядите и хиляди подобни и дори по-вулгарни публикации, в които безмилостно настървено и с невъобразима ненавист се обругава  българския народ. От тази антибългарска пропагандна лавина ярко личат носталгичните чувства към реализация на заветите на „Начертанието”, т.е. Сърбия да присвои целия Балкански полуостров. Да припомним, че през 1866 година Гърция, Румъния и Сърбия се договарят да разделят българските земи и население. Намесата на Русия и освобождаването на българския народ е акт, който екзалтираните сръбски националисти  почти столетие и половина не могат да простят. През 1878 година не ги задоволява присъединяването на четирите български области – Нишка, Вранска, Пиротска и Лесновска. Те искат цяла България.

От десетилетия българската страна твърди, че Белград и Скопие фалшифицират и присвояват огромни части, събития и личности от българското минало. Упорито поддържаме тази позиция и по време на разговорите за членството на РСМ в ЕС, без разбира се да подкрепяме тези твърдения публично с конкретни аргументи. Затова няма как да убедим европейските ни партньори. Пък и те отдавна са свикнали с фалшификациите на историята в Европа. Фалшифицира се дори Втората световна война.

Създаденото впечатление на празнодумци сме длъжни да разсеем като обосновем твърденията си с ясни, конкретни и точни факти и свидетелства, разобличаващи престъпното посегателство на македонистите върху нашето минало:

На първо място това е смазващата македонизма истина за Илинденско – Преображенското въстание, за чийто категоричен български характер свидетелстват 1700 публикации в американския печат и над 6000 материала в европейската преса. В тях хиляди и хиляди пъти се подчертава, че въстанието е дело на българското население в Македония. Никъде, дори един път в тази информационна лавина не се споменава, че в него се е сражавал поне един „македонец”. Напълно логично! Македонизмът още не е бил „роден”. Той е заченат от Коминтерна и Й.Б.Тито 40 години по-късно. Според договореностите на България, Гърция и Сърбия преди Балканската война на България се отрежда най-голям дял от Македония, защото преобладаващата част от население е българско. Това, че авантюристът Фердинанд с престъпната си политика проигра блестящите победи на българското оръжие и загубихме 90% от Македония, е друга тема. 

На второ място до средата на 30-те години на ХХ век европейските политици, правителства и водещи партии са категорични в констатациите си за потиснатото положение на българите във Вардарска Македония и настояват за освобождаването им от новото сръбско робство. Сред тях е и Югославската компартия. Историческите документи неоспоримо свидетелстват, че българите от Македония са едни от най-активните участници във формирането на българската нация и са изключително дейни в политическите, културно-просветните и църковни борби на българския народ.

Знакови са имената на дейците, родени в този край:

Родоначалникът на Българското възраждане – Паисий Хилендарски е роден в Банско. Неговият труд „История славянобългарска” буди патриотичното чувство у българите и повдига народностното им самочувствие.

Хаджи Йоаким Кършовски, роден около 1750 г., пише своите пропити от възрожденски дух книги на „прост български език”.
Кирил Пейчинович, роден през 1771 г. в Теарце, Северна Македония  – игумен на български манастир, именит български книжовник, радетел за създаване на литература на новобългарски език. В предговора на двете си книги „Огледалото”(1816 г.) и „Утешение грешним” (1840 г.), издадени от унгарска печатница, посочва, че са написани на роден български език. През 1967 г. СФРЮ и СРМ го провъзгласяват за „автор на първите стихове на македонски език”.

Братята Димитър (1810-1862) и Константин Миладинови (1830-1862), родени в град Струга, категорично доказали се български възрожденци, просветители, културни дейци и борци за национално освобождение на българския народ. Димитър Миладинов като учител първи повежда организирана борбата срещу гръцкото духовенство и богослужението на гръцки език, събира помощи за построяването на българската църква „Св.Стефан” в Цариград, въвежда изучаването на български език в гръцкото училище, пише българска поезия. Заедно с брат си Константин се посвещават на издирването на автентични народни песни,   издадени в Загреб в сборник  под заглавие „Български народни песни” (1861г.).

През 1967г. в Титова Югославия братята Димитър и Константин Миладинови са обявени за „просветни работници, македонски национални борци и книжовници”, а тяхната книга е фалшифицирана и преведена на нескопосаното македоно-българско наречие с подзаглавие „Македонски народни песни”. Такава мерзка фалшификация няма аналог в света.

Йордан Хаджиконстантинов Джинот (1818-1882) е роден в град Велес. Учителства в родния си град, Скопие и Прилеп. В статията „Бог”, отпечатана в брой 44 на „Цариградски вестник” 1851г. пише: „Ако някой ме попита какъв съм с пълна отговорност заявявам: „Българин съм!” За българина е срамно да се отрече от своя род и език” – категоричен е Джинот. А в друга статия на списание „Минало” казва: „Живея не за себе си, а за името на превъзлюбения ми род български.” При такива покъртителни слова само македонистите могат да посегнат върху непоколебимото българско национално самосъзнание на Йордан Хаджиконстантинов.

Григор Пърличев (1830 – 1893) е роден в град Охрид. Като български просветен и литературен деец води упорита борба срещу асимилаторската политика на  гръцкото духовенство. На многократно задавания му въпрос какъв е, отговорът му е категоричен - „българин”. В Югославия през 1967г. е провъзгласен за „преводач на македонски език”.

Райко Жинзифов (1838 – 1877) е български публицист, поет, общественик, от 1870 година допълнителен член на Българското книжовно дружество. Учителства в Прилеп и Кукуш. Следва в Русия, редактира сп. „Братски труд”(1860 – 1862). През 1863 г. издава „Новобългарска сбирка” със стихове. През 1867 г., на състоял се в Москва Славянски конгрес, Райко Жинзифов държи прочувствено слово за робското положение на българите, населяващи значителна част от Балканския полуостров. А за българския език той подчертава: „Ние за български  език считаме този, който се говори в Македония, Тракия и България, между говорите на които има много малка разлика.” За да се почувства непоколебимото му национално чувство, трябва да се прочетат поне част от неговите стихотворения. В едно от тях той пише:

Охрид и Търнов веч нададоха вик.
Македония – чудна страна,
няма да бъде гръчка она.
Шума и гора в планина,
всеки камък на тая страна, 
птица и риба в Вардар река, 
живо, мъртво на свои крака 
ке станат и ке дадат ответ:
Я българка сум, българин сум.
Българи живеят в тази страна!

Подобни разтърсващи стихове авторът е написал десетки. Разбира се Райко Жинзифов също е македонизиран като „изтъкнат македонски поет и писател” от Титовия режим.

Наглото присвояване на безспорни събития от българската история и крупни български възрожденци и революционери очевидно е дело на фалшификатори, които са силно зависими от външни сили или пък тежко зомбирани примитиви. Нормален човек не би се осмелил не да присвоява, но дори да оспорва събития и личности, записали с делата и кръвта си своята българска национална принадлежност. Цитираните няколко исторически събития и личности са пример това какъв трябва да бъде подхода на българската страна в противопоставянето и разобличаването на македонизма. И не кампанийно, както досега, а постоянно! И не в камерна обстановка, а на международната сцена!

С политиката си към България през последните 10 години, включително и със случая от 4 януари с поклонението пред паметника на Гоце Делчев, Скопие показа, че македонистите нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Е, само има известна корекция на тактиката. В Титова Югославия, обявилите се като българи във Вардарска Македония, получаваха куршум – над 35 хиляди души. Днес, в „демократична” РСМ, само ги пребиват до смърт.

С покушението срещу Християн Пендиков и отказът на Скопие да осъди това тежко престъпление, с погромите и палежите на българските клубове, с постоянните заплахи, преследване, репресиране и съдебна разправа с българите в РСМ, с упорития отказ да се защити конституционното право на национално самоопределение на българите в македонската държава, с последната провокация около честването на Гоце Делчев, управляващите и опозицията демонстративно показват, че нямат никакво намерение да променят крайния антибългарски курс. Те дори вече не са в състояние да извършат такава корекция. Цялата концепция на македонизма е изградена върху езика на неистова  омраза и ненавист, на кражба и фалшификация на българската история. Без тях той ще рухне.

Очевидно тази реалност в отношенията София – Скопие налага българската страна да разсее всякакви илюзии и надежди, че с македонците е възможно сътрудничество, изградено на доверие и взаимно уважение, като сериозно преосмисли досегашната политика към РСМ. При ескалиращия антибългарски кръстоносен поход, който наред с присвояването на миналото, все по-безогледно посяга на бъдещето ни, отричайки дори съществуването на българите като народ, пред българската страна се очертава един единствен ход към Скопие: Твърд и категоричен отпор и безкомпромисно разобличаване на македонизма и информиране на Европа за най-мащабния еничарски акт в европейската история, извършен по нареждане на Коминтерна, Й.Б.Тито и Й.В.Сталин.

С претенциите на Скопие да присвои античната история на Гърция, Атина ги направи смешни.

С налудничавите амбиции да ограбят българското минало, България трябва да ги направи жалки!