За успехи в големия спорт трябва да има масов спорт, държавна политика за него и за професионалния спорт, създаване на условия

И сред спортистите ни има устати колкото родните политици и също толкова добри в представата за себе си

Когато тръгнахме към Европа, първата ни работа беше да се освободим от редица тежки спъващи ни товари от миналото, сред тях и българския спорт. Най-рано изхвърлени по пътя се оказаха двама от най-великите треньори в човешката история - Нешка Робева и Иван Абаджиев. Сега, когато пристигнахме в Алекова България, е редно да направим равносметката, почвайки я от предните две олимпиади - два пъти по три медала, без нито един златен. Услужливата на пътя към никъде журналистика изнамери теория за станалото - малка държава, не можело повече медали да си изкарваме. Това не можело ми звучеше и като не бива и ако посмеем да го направим, дълго ще се срамуваме от себе си. Така незапознатият с българския спорт и със ставащото в нацията беше подготвен да се зарадва и на 1-2 медала от Токийската олимпиада 2021 г.

Спортната журналистика въобще не си направи труда - тя и не го може, да направи реална прогноза на възможностите на българските олимпийци. Нещо повече - малко преди олимпиадата зазвуча траурната камбана за най-малката група олимпийци от време оно. Подготвяха ни за провал. Оптимизмът звучеше само в предпътните интервюта: Ще дам всичко от себе си. Но спортните анализатори са длъжни да превеждат такива думи на езика на метрите, състезателното време, точкуването и т. н. И на това основание да заявят: тези и тези имат такива и такива шансове. Щото и сред спортистите ни има устати колкото родните политици и също толкова добри в представата за себе си. Но пък повечето този път се оказаха представители на другия човешки род - говорят колкото трябва и думите ми се сбъдват.

За да се постигне нещо в големия спорт днес трябва да има масов спорт, държавна политика за него и за професионалния спорт, създаване на условия - тренировъчни бази, финансиране и друг род подпомагане, убеден треньорски и състезателен професионализъм, спортисти-личности с цели, дух и мотивация, поддържани традиции, подходяща медийна среда. От всичко това, което в голяма степен се определя от държавните управленци, налице се оказа само това, което те не владеят стопроцентово. И това са: треньорският и състезателният професионализъм, непрестанно раждащите се спортисти-личности и запазените кълнове на традициите в някои спортове. Най-яркият пример за последното е неистовата Илиана Раева, с най-важен принос за завръщането на България в челото на световната художествена гимнастика. Великото в случая Токийска олимпиада 2021 г., макар че нищо от страна на държавните власти да не беше променено, е, че нашите спортисти спечелиха двойно повече медали (при няколко пропуснати и отнети ни възможности за още отличия) с неизмеримо по-голяма стойност. И недвусмислено подсказаха, че това е началото на възвръщането ни в елитите на големия спорт.

Отде е тази моя категоричност в прогнозите, при това за случващо се не по пътя ни към Европа, а в Алекова България? Да поясня за неразбиращите ме досега - Алековата България не е само доминация на Бай Ганю и байганювщината, но и неугасеният възрожденски дух и порив за просперитет на България. И Алековият смях и аристократично презрение към тъмните герои на келепира, корупцията и насилието. Започналото да се случва от лятото на миналата година е новата Алекова България. Спечелилите отличия са сред най-ярките примери за ставащото днес. Ще повторя част от думите им: труд, труд...; непреклонен български дух и борбеност...; трябва още, за да съм в големите елити...; всичко е постижимо, когато си поставиш цел и вярваш в нея... На кого са тези думи? На спечелилите медали и призови места в Токио. Думите им имат покритие, защото са произнесени от такива хора и то след успеха им. А на медийния пазар на думите доскоро подобни думи с претенции да са мисли звучаха лековато или комично в устата на „убедените“ и „длъжните“ да ги произнасят.

Та първопричината на оптимизма ми е промененият, морално нормализиращ се език в общественото пространство. И другото - не по-малко важното е, че този език се налага от успели с развитието на таланта си и с труда хора, постигнали своя успех в надпревара със световните елити в областта си. Действително успелите, а не неясно как забогателите, както досега беше налагана нормата за успех и за място в елитите.
Медалите и призовите места за България в Токио бяха извоювани от две групи хора (предимно жени): от млади 20-ина годишни дебютанти на олимпиади и от ветерани - над 30-годишни жени. Т. е., в диапазон от 10-години не са били отглеждани шампиони и спортисти с шампионски дух. И двете групи олицетворяват важната национална особеност - като няма друга възможност и сме оставени на произвола на съдбата, ние българите сме способни да се самоорганизираме. Големият брой такива млади хора подсказват, че расте поколение с неочаквани за песимистите запазени ценности. А успелите ветерани свидетелстват за непобедимостта на духа и за страшните усилия в стремежа да се докажеш истински насред общественото равнодушие към истинското. И двете групи трябва да събуждат надежди за различно от сегашните мрачни прогнози бъдеще на България.

С риск да бъда приет за зъл критик на спортната ни журналистика, ще спомена за още един нейн „принос“ в дереджето на спорта ни - митологизирането на футбола за сметка на редица други спортове. На първо място - главните олимпийски: леката атлетика, плуването, спортната гимнастика, а защо не и баскетбола и волейбола. По време на олимпиадата в Сидней (2000 г.) двата най-големи спортни всекидневника бяха изцяло посветени на това събитие. Като публикуваха резултатите на първите осем във всяка дисциплина, анализи, прогнози, журналистически портрети. Днес и в дните на най-големия брой финали вестниците отпускаха по 3-4 страници. При това далеч по-бедни откъм журналистически жанрове. И в същото време толкова много за футбол, в немалка част за посредствените на световния фон български клубове. „Приносите“ са още и в некомпетентността (телевизионните коментатори още не са научили какво е шпагат във футбола), баналностите, буквалния разказ за ставащото пред очите на зрителите, езиковата бедност (шаблонизми, незнание на значението на превърнати в мода думи, лексикално еднообразие и т. н.). Но главната беда е в неумението им да разпознават в спорта човешкото - амбициите, драмите, сюжетите на Живота, естетичното, духа. Един-единствен умее да го прави - Иво Иванов, но за съжаление той от десетилетия е по-обвързан със спорта в САЩ. Някаква класа показват Асен Спиридонов, Жаклин Михайлов, Георги Атанасов, Владимир Памуков. Не съм сигурен дали да сложа многоточие за пропуснати. И за носталгията по отишли си от живота.

Едва сега журналистиката и общественото мнение откриха надмощието на жените за олимпийските успехи на спорта ни. Което се случва на вече трета олимпиада. И сега при 6 медала нямаше как да се премълчи. Затърсиха и обяснението за това българско явление, като стигнаха до Адам и Ева във времето и във всякакви европейски региони в пространството. Но не и до истината, която обича да се мотае пред очите на късогледието. Обяснението е в историята и традициите ни, чието непознаване подхранват късогледието, но тук нямам място за ретроспекции и обяснения. Но ползвам всекидневието на прехода ни, което е достатъчно доказателство. Натрупах толкова много примери около мене, че ще си позволя обобщението: българката се оказа по-морална, по-издръжлива и по-адаптивна от българина и с много повече заслуги затова, че в жестоката война срещу народа не се счупихме и оцеляхме. Днешната мъжка безпомощност най-личи в уж мъжкарския спорт футбол. Който е просмукан от новите „ценности“: жажда за печалба без посвещаване и отдаване, хитруване и тарикатщина, фетишизиране на играта само като финансово изражение. А пък жените печелят медали от олимпиадите. И няма да спрат. Дано силният пол ги последва.