Логичното е размерът да бъде един процент от минималната работна заплата

Премиерът Борисов предложи радикално орязване на партийните субсидии – да станат по един лев на получен действителен глас в парламентарни избори. И този път – най-после! – може би има шанс тази заявка да не остане само поредния партиен фишек, който профучава из партийното блато без реален резултат.

Като един „ветераните“ в борбата за прозрачност и контрол на партийното финансиране през последните 19 години, и най-вече като един от авторите и вносители на действащия Закон за политическите партии, припомням следното.

В първоначалната редакция на закона, която гласувахме през 2004 г., за първи път у нас бяха въведени по-стриктни механизми за контрол върху партийните финанси и бяха забранени анонимните дарения, чрез които дотогава в партиите можеха безпрепятствено да се вливат пари с неясен произход. Въведен беше и принципът на минимално държавно субсидиране на партийната дейност, така че да се гарантира издръжката на партиите без да се налага да разчитат само на частно спонсорство, както беше преди това.

Размерът на субсидията беше определен като един процент от минималната работна заплата (МРЗ) – по онова време около 1,50 лв. на глас. Сходен размер имаше в други европейски държави, например в Германия. Този начин на формиране на партийната субсидия беше моя законодателна идея, която получи подкрепата на мнозинството от народните представители, защото от една страна поставяше субсидията в съвсем разумни граници, а от друга привързването й към обективен измерител като МРЗ, ограничаваше възможността всяко мнозинство да променя както му хрумне този размер ежегодно със закона за държавния бюджет.

Това финансиране е напълно достатъчно за издръжка на централа, административни разходи и сътрудници. Защото не трябва да се забравя, че освен чрез преките партийни субсидии, държавният бюджет излива в партиите още доста пари. Предоставят им се за ползване държавни и общински имоти срещу жълти стотинки. Парламентарните групи получават безотчетни пари от бюджета на парламента – допълнително всеки месец по 2/3 от заплатата на всеки депутат. Тези пари са за сътрудници и дейност, а не да се прибират като бонус към заплатата, както често става сега.

Евродепутатите пък получават още по-тлъсти месечни суми за издръжка на офиси и сътрудници. При реално и умно използване на всички тези средства, партиите могат да работят съвсем нормално.

За съжаление, при управлението на „тройната коалиция“ БСП-НДСВ-ДПС (2005-2009 г.) законът за партиите беше съществено променен в тази му част – увеличиха субсидиите десетократно. Така най-бедната държава в ЕС – България – се озова с 10 пъти по-големи партийни субсидии от тези в най-богатата – Германия.

Философията, заложена в първоначалния вид на закона - предоставяне на субсидии в минимален, но разумен размер, беше изличена. Въведоха гигантска субсидия, която съвкупно възлиза през годините на 100-150 милиона лева за 4-годишен мандат. Това опорочи самият принцип на държавно субсидиране на партийната дейност. Защото той има положителен ефект върху политическата система само, ако се основава на разумен размер на субсидиите. Когото финансирането се раздуе прекомерно, това довежда да изкривяване на политическия процес. Вместо инструмент за генериране на идеи за развитието на България и за отстояване на политически ценности и каузи, държавните милиони, които се стичат в партийните каси, превръщат партиите в мастити корпорации и работодатели, в които хиляди хора стоят на заплата и за прехрана. Апаратчиците, вкопчени в своето работно място в партията-хранилница, задушават вътрешнопартийната конкуренция и това постепенно води до отрицателна кадрова селекция – успяват не смелите, знаещите и можещите, а приспособенците и конформистите.

Вече не е важно дали имаш идеи и политически качества, а дали си удобен на платения апарат и Ръководството, което разписва фишовете за заплати на този апарат. Идеите стават само куха фраза, зад която стои естественият стремеж на партийното чиновничество да изкара „до пенсия“ на партийна заплата. А този стремеж води до капсулиране и прогонване на всички, които имат „нещастието“ да блеснат с повече качества от щатните обитатели на съответната партийна централа или местна партийна структура. Оттам, отрицателната селекция се пренася и върху номинациите на кадри за постове във властта.

Разполагайки с милиони всяка година, партиите задушават всяка политическа инициатива извън тях, започват да си пазаруват медиен комфорт, да се обграждат с обръчи от платени говорители, тролове и всички подобни „екстри“, които подменят политическото съдържание. Тези процеси са азбучни и описани в научната литература, посветена на организационно развитие. Натрупванията през последните 13 години откакто „тройната коалиция“ въведе гигантските партийни субсидии, потвърждават всичко това – политическото представителство в Народното събрание и общинските съвети все повече се изпълва с безполезни фигуранти, обикновени връзкари и роднини на партийни апаратчици. Затова вече в парламента почти няма ярки оратори и хора с капацитет и гражданска смелост да предлагат и защитават идеи. Те няма как да се промушат през платения партиен апарат, защото сравнението не би било в полза на последния.

Затова и малцина са истинските политици и общественици, които слизайки от партийния или държавен пост, продължават да участват с идеи, влияние и позиции на обществено-политическата арена. Всички останали са „политици“ само и доколкото са на власт и заемат пост. Защото за тях политиката е назначение и заплата, а не призвание и кауза. Като им свърши заплатата в политиката, си търсят друго работно място и изоставят обществените дела.

Знаейки всичко това, през 2012-2013 г., с моите съмишленици от гражданското непартийно движение“Модерна България“, проведохме национална протестна акция срещу гигантските партийни субсидии. Вземайки пример от една акция срещу бюджетните разхищения в Германия, за първи път у нас през април 2013 г. проведохме уникален политически флашмоб – прожектирахме върху стените на парламента надписът „140 милиона за партийни субсидии. Не ви ли е срам?“. После в 12 областни града наши активисти изсипваха бутафорни купчини с „милиони“ по площадите и задаваха същия въпрос. Тогава не получихме достатъчно обществена подкрепа, но широкото отразяване в медиите и гражданският натиск направи въпроса с размера на субсидиите постоянна тема в обществената дискусия.

На официална среща в НС по повод съставянето на кабинета „Орешарски“ бъдещият министър-председател и тогавашното ръководство на БСП поеха ангажимент пред нас да намалят значително субсидиите. Не го сториха. По-точно намалиха ги, но с жълти стотинки. Имитация. После Слави Трифонов пое тази кауза и успя да предизвика референдум. Общественото мнозинство, повече от 2 милиона избиратели, поискахме субсидия от 1 лев на глас. Партийното статукво отново замете под килима демократичния вот на гражданите.

Невярно е твърдението, че тези гигантски субсидии пазят партиите от корпоративен натиск. Колосалните суми не решиха проблемите с черните каси, олигархичните зависимости и клиентелизма. Напротив, само направиха партиите още по-богати и алчни.

Затова инициативата на г-н Бойко Борисов е знакова и важна. Предвид предстоящата обществена и парламентарна дискусия правя следните законодателни предложения.

Първо, субсидиите да бъдат намалени радикално, но разумно, като се върне в действие първоначалната редакция на Закона за политическите партии – 1 процент от минималната работна заплата на глас.

Второ, да се сложи край на партийното рентиерство. Субсидиите се дават за реална политическа дейност, а не да се трупат на влог. Съдейки по отчетите в Сметната палата, сега партиите са акумулирали повече от 30 милиона. Не са ги използвали по предназначение досега, значи нямат нужда от тях. Нека с еднократно облагане с 90% данък тези средства бъдат пренасочени към социални дейности. А не хората да събират капачки, за да се купят кувьози за бебета.

И, трето, за извънпарламентарните партии над 1% да се създаде фонд, контролиран от финансовото ведомство, в който на проектен принцип да се финансират конкретни политически инициативи. А не партии на музиканти да си издават албуми, а други малки партии да се изживяват като благотворителни дружества и меценати с държавни пари.

И не замитайте темата отново под килима! Защото партийната развала вече генерира достатъчно обществено недоверие към партийната система, което може да има непредвидими последствия, ако всичко си остане по старому.