Наблюдаваме хиперинфлация на общественото доверие, когато критична маса хора едновременно осъзнават, че правилата са нагласени в полза на един елит

След ентото подред преобръщане на Борисов за два месеца за миг във въображението ни се мярна образът на редовно правителство с действащ парламент. Но със срок - до подготовката на мажоритарни избори.

В мотивите на Борисов можем да видим просто продължение на неколкомесечния флирт с оставки и мандати. Като в класически балет той редува позиции „падьом“, „контра падьом“ и „полупалци“. И всеки път извръща глава към нас, за да види реакцията.

В това „Лебедово езеро“ може би ни се счува суфльорски шепот от Брюксел, защото именно там премиерът в оставка намери за добре да заведе репортерите, за да оповести новите си виждания. Наистина, неоконите във Вашингтон надали искат (до встъпването в длъжност на новия държавен секретар) да допуснат появата дори за кратко на правителство на националистите, в което може да не се намери място за техни министри на външната политика и отбраната. Може би затова мандатът подмина ПФ и се оказа паркиран пред един от входовете на Реформаторския блок.

Но преди поредният мираж да бъде сменен с друг, още по-живописен, да го разгледаме. Колкото повече се доближаваме до темата за „простата и честна мажоритарна система“, толкова по-тъмна и неизбродима гора се открива пред нас. И половин мандат няма да стигне за прекосяването й. Внезапно публиката бе уведомена, че в света, не щеш ли, имало десетки видове такива системи. А теоретически - безброй. Всяка със своите плюсове и минуси. Оказа се, че драмата не е кого да избираш (партии или личности), а кой ги избира.

По коя национална политика, да речем, Лом плюс съседните села се отличава от Монтана плюс съседните села. И в двата района безработицата и ниското заплащане са основен проблем на 70% от хората. А не, да речем, че в парламента „ломската идеология“ е надделяла над „монтанската визия“ или обратно.

Районирането ще отвори красивата на вид кутия на Пандора и оттам ще изскочат скандали и мръсни номера. В многолюден район един глас тежи по-малко, отколкото в слабо населен. Очертаването на районите дава приоритет на разделение, направено единствено заради административно удобство и местното самоуправление. Затова моливът може да очертава всякакви граници. И всеки ще го дърпа към себе си. Да речем, ДПС ще се стреми в смесените райони, компактните нетурски зони да бъдат обособени, а в други техният електорат да е над 50%. Левите ще се стремят да съберат села и малки градове в един район, а десните да присъединяват прилежащите села и малки градове към отделни квартали на големите градове.

На това отгоре първата избирателна карта, на която сегашните политици ще се спрат, ще стане неактуална още на следващите избори поради силната миграция.

Така че заявката за въвеждане на мажоритарна система е заявка не за 1-2 месеца власт, а за неизчерпаем сюжет, който ще дава хляб на много правителства занапред.

Но и това не е всичко. Регионализмът принуждава партиите да се превръщат в трудно различими идейно химери. Например дълго време демократите в САЩ бяха коалиция на работници от Севера и расисти от Юга. В края на 60-те те наложиха избирателно право на негрите в Юга, а расистите и бизнеса в Юга оставиха на републиканците. Днес много трудно можеш да различиш двете партии. В Британия Тони Блеър се отдръпна от работническата социална база и заложи на регионализма. В резултат шотландският сепаратизъм избуя и на последните избори осакати лейбъристите въпреки обществените настроения.

Та всевъзможни чудеса предстои да видим и у нас. БСП и десните (независимо дали ГЕРБ ще се запази в сегашния си вид) ще се принудят да си „харесат“ или националистите, или ДПС. И двете не може! Съответно неизбраните (националистите или ДПС) ще останат при десните. Въпросът е кой кого ще изпревари при подялбата. Освен това ГЕРБ със сигурност ще кооптира съглашателската част от Реформаторския блок, а бунтовната рискува да остане без депутат дори от жълтопаважния район „Триадица“.

За пореден път се улавяме в капана на Борисовите ходове и за пореден път не съумяваме да прозрем, че той постъпва по даден начин именно за да изненада, за да бъде неразгадаем за всички, дори за себе си. Но след като опашката ще върти кучето, нека поне да е весело. Не сме имали този вариант - едно и също правителство да се „отклева“ и после пак да се заклева на базата на същото мнозинство. В конституцията са заложени много механизми, за да не се повтори самовластие от типа на Живковото. Един от тях е след рухване на управляващото мнозинство изборите да се проведат от служебно правителство, посочено от пряко избран президент. А не това да прави провалената власт. Но лаконичните й текстове не могат да предвидят всички възможни слаломи през задни вратички. Особено ако на избирателите им писне дотам, че да започнат да избират капризни популисти с лоялни до (политическата си) смърт депутати.

Така или иначе подобно дважди заклето правителство не може да оцелее в парламента без националистите. Техните колебания са неизбежни. Да си припомним. Само преди година ГЕРБ заедно с тях спря точно референдум за мажоритарно гласуване. По всичко личи, че те, разбира се, имат електорални перспективи. Но, изглежда, забравят, че когато населението се бои от имигрантите, то всъщност се гневи срещу бездържавието. А и най-парливите въпроси са социално-икономически. Например ПФ настояват минималните пенсии да бъдат върнати в рамките на хуманизма, но абсолютно същото важи за облагането на минималните доходи с 10%. Какво да вземеш по-напред от човек, който живее с 300 лв. - хляба му или млякото му? Трудно може да се измисли по-голяма гавра от тази да бъде облаган с данък такъв доход, който е под жизнения стандарт. Тъкмо този безподобен политически инат, наричан благозвучно „фискална дисциплина“, е причината от 2009 г. нито едно управление да не може да си завърши мандата.

БСП се опази от включване в съмнителното хоро, но тя пък изпусна момента, когато трябваше да заяви в 7 ясни и защитими точки каква е новата политика, която предлага на страната. Вместо това излезе в организационна ваканция, която веднага разшири цепнатината между „3-те мандата и 3-те (първи) милиона“. Между варианта за самостоятелна политика и тайния блян за сглобка с Борисов. Тя наистина може да обнови лицата. Само че трудно ще избегне да издигне метроидейни същества, готови да защитават всякакви партийни позиции. Но които, дори когато позициите са правилни, не могат да убеждават, защото не знаят защо са правилни.

Поначало демокрацията е илюзия, която в някаква степен се самосбъдва дотогава, докато е споделяна от всички. Подобно на парите, които имат стойност дотогава, докато всеки разчита, че всеки друг би ги приел като разменно средство срещу стоки. Моментите на крах на тази илюзия са резултат от хиперинфлация на общественото доверие, когато критична маса хора едновременно осъзнават, че правилата са нагласени в полза на един елит, управляващ 4 години минус един ден - изборния. При сегашното социално разделение мажоритарната система ще отстрани тези буфери и откровено ще заяви на електоратите на всички партии, освен една, че са победени и нямат думата. Така обективната илюзия става твърда, но крехка. И ще бъде счупена при първата криза. Каквито у нас дал Бог.