Малко преди първата насрочена среща между Съвета на ректорите, водена от акад. Лъчезар Трайков, със служебния министър на образованието проф. Сашо Пенов търсим отговори на въпросите за реформите в академичните среди. През последните месеци бяха заявени доста сериозни намерения за промени, част от които останаха само на хартия, а други бяха приети в последния момент от сваления с вот на недоверие кабинет. Защо системата влезе в режим на самозащита и имат ли нужда българските висши училища от ясни правила, последователност и адекватен и справедлив вътрешен и външен контрол - говорим с акад. Трайков, който е и ректор на Медицинския университет в София. Той ни споделя и как вижда световните университетски класации и имат ли място нашите вузове в тях. Засягаме и демографската криза и кой сценарий би довел до пустиня във висшето ни образование.

- Акад. Трайков, в средата на септември предстои среща на ректорите със служебния просветен министър проф. Сашо Пенов - какви са въпросите от спешен порядък, които ще поставите?
- Това ще е първото събиране на колегите в рамките на моя мандат и е добър повод да обсъдим всички текущи въпроси с новия просветен министър. Ведомството публикува за публично обсъждане няколко важни стратегически документа. Първият е нов вариант на наукометричните таблици, включени в проектоизменение на ПП ЗРАСРБ, където следва да се прецени дали да се върви към цялостна промяна на модела на таблиците или да се запази сегашния им вид и те единствено да се надградят. Втората тема, която ще обсъдим, е вече достатъчно коментирана в медиите - концепцията за обединяване на висши училища, към която ние сме изразили и пред МОН публично сериозните си резерви. За нас много по-важно е поставянето на масата на друга публикувана концепция - тази за цялостна промяна на Закона за насърчаване на научните изследвания, по която с колегите работим много интензивно и имаме идеи за нейното обогатяване и допълване. Целта ни е да намерим формула, по която да включим реално бизнеса в процесите на обучение във висшите училища и създаването на практико-приложни научни изследвания съвместно с академичната общност, и да запълним голямата дупка между изискванията на пазара на труда и знанията и уменията на завършващите студенти. Това трябва да се превърне в голяма тема за обсъждане не само в образователните среди, но и в работодателските организации и отделните браншови съюзи. Подкрепата от тях ще е необходима.

- Малко след като оглавихте на Съвета на ректорите, изпратиха остро становище до МОН относно увеличаването на асистентските заплати с отпуснатите 20 млн. лв. в бюджета за 2022 г. Решението за скока във възнагражденията стана известно в последните дни на редовния кабинет. Има ли вече реакция от страна на министерството по повод вашите предложения в становището? 
- Ние със съжаление разбрахме, че в Постановлението на Министерския съвет, с което се разпределят тези средства, в заключителните разпоредби е бил включен текст, който е в пряко противоречие с изразеното преди това наше становище. Отново държа да поясня, че никой ректор не е против вдигането на заплатите на своите преподаватели - точно обратното. Такова увеличение обаче трябва да стане при ясните гаранции, че тъй като е с постоянен характер е подкрепено с правила, осигуряващи приходната част на бюджетите на висшите училища. Именно те дават сигурност на съответния ръководител, че няма да изпадне в положение в началото на следващата календарна година, когато средствата, дадени по извънреден начин, са вече изчерпани и той е изправен пред дилемата или да плати заплатите на служителите си, или сметките за електричество и отопление. Мотивите, с които възразихме срещу тази идея, бяха изцяло в тази посока - не бива политиката по доходите, осъществявана от държавата, да е за сметка на сигурността и свободата на вземане на управленски решения в университетите. Другото е действия по поставяне пред свършен факт и извиване на ръце.

- Докъде стигнахте с правилата за финансиране, които искате да предложите като алтернатива - какви са конкретните предложения за стъпки в тази посока, която Съветът на ректорите вече анонсира?
- Ние бихме искали да сме активен участник в този процес - предложихме на министъра специалисти от водещите ни икономически университети, с опит в практиката и то конкретно в областта на публичните финанси. Предложихме те да влязат в състава на работна група, която да бъде сформирана под негова егида. Очакваме той да я организира и тя да започне работа. Всички засегнати участници в процесите във висшето образование открито признават, че сега действащите правила дават изкривявания и деформации. Работата по изменението на правилата за финансиране ще бъде сложна и обемна. Тук е възможно да се мислят многобройни решения - някои от тях просто ще запълнят липсващите дупки, без коренно да променят съществуващия модел, други могат да се използват като силен инструмент за провеждане на съпътстващи политики. Вариантите са много. Колеги предлагат определяне на финансирани от държавата брой преподавателски щатове за всеки университет, коригиращи коефициенти според инфлацията и други. При всички случаи подобен дебат е необходим и дори вече е закъснял. Той може да доведе до много по-сериозни промени във висшите училища, отколкото други мерки.

- Ще се стигне ли до съкращаване на преподаватели и фалити на университети, ако се запази предвиденото в Постановлението на Министерския съвет?
- Категорично не, но не защото не съществува опасност за това. Нека ясно заявим на всички, които искат с един размах да заличат всичко, създадено от българските образование и наука - това е родният ни потенциал! Може много да ни се иска той да е по-голям, може да не е достатъчен, но не може в рамките на един миг с магическа пръчка да бъде променен. Това е дълъг процес. Кадри се създават с години, с десетилетия, с традиции - дори по-бавно. Повечето наши университети имат поне петдесетгодишна история. Ако това наследство бъде зачеркнато и заличено като некачествено и безполезно, с какво може да бъде заменено и то още от утре? Българските висши училища имат нужда от ясни правила, предвидимост, последователност и адекватен и справедлив вътрешен и външен контрол. Мачкането им с финансови рестрикции, спорни атестационни правила, мегаломански идеи за създаване на нови структури води до противопоставяне между политическа власт и академична общност, което е сигурна гаранция, че системата влиза в режим на самозащита и става некооперативна. Това е абсолютно безсмислено.

- Защо академичната общност се съпротивлява срещу промените, които опита да наложи предишният министър и какво всъщност трябва да се реформира в системата?
- Академичната общност има вроден в себе си консервативен инстинкт за съхранение на завещаните u ценности - това, което в англосаксонския свят наричат „здрав разум“ - „common sense“. Той изключва революционните нагласи, защото те не кореспондират с него. Това обаче ни най-малко не води до липса на съзнаване на нуждата от реформи и нежелание да се участва в тях. Виждате, че в момента, в който по изкуствен път бе създаден проблем със заплатите в университетите, колегите реагираха не с идеята за отхвърлянето им, а като предложиха да участват в пренаписването на правилата за формиране на бюджетите, за да може тази явна деформация и несправедливост да бъде коригирана и новият размер на трудовите възнаграждения да може да бъде осигурен. Това е правилният подход - академичната общност не само да е адресат на тези реформи, но и активен техен съавтор. Ние знаем какво трябва да се промени, за да тръгнат нещата, защото това е нашият свят и нашето всекидневие.

- Какъв е пътят към това български университети да се изкачат в световните класации? Можем ли да имаме университет в топ 500 - цел, която трябваше да оправдае ключовите реформи в системата, които срещнаха отпор?
- Фиксирането в тези класации и тяхното фетишизиране е напълно безполезно - важни са не те, а съдържанието, което стои зад тях. Естествено е, че в тях по-големите имат предимство, но демографската картина в България изключва възможността много университети да попаднат там. Дори и да попаднат там, какъв извод и практическа полза за обществото следва от това? Вярвам, че не класирането дава качеството на обучението, а обратното. Много по-важно е високото общо ниво на системата - деленето на първа и втора ръка университети е неправилно и дори унизително. На нас ни трябва силно средно ниво на българските висши училища - логично е там да има първенци и изостанали, но целта е силното средно ниво да дърпа системата напред.

- Предстои новата академична година. Какви са предизвикателствата - епидемията, сметките или нещо друго?
- И епидемията и сметките са нещо, което посрещаме подготвени. Епидемията е тук вече втора година, тя помогна да вкараме висшето ни образованието в дистанционен режим, което със сигурност ще е една от формите му за в бъдеще. Сметките винаги са били проблем и с думата „няма“ българските ректори вече са свикнали. Голямото предизвикателство е друго - то е буквално надпревара с времето. Демографската картина ясно показва, че до няколко години вътрешният ресурс от кандидат-студенти ще бъде напълно изчерпан и за българските висши училища ще бъде оставен вариантът или да хлопнат кепенци, или да се адаптират и да работят с чуждестранни студенти. Това е истинското предизвикателство - да пренастроим системата за работа с чуждестранен ресурс - по подобие на много западни университети. В това отношение ние имаме потенциал, качества, възможности. Това обаче трябва да се превърне в целенасочена държавна политика. Всяко неглижиране на качествата на нашите университети е опасно и деструктивно, а сигналите, които излъчват политиците и обществото, трябва да са на доверие и подкрепа. Алтернативата „закривай“, каквато се лее в коментарите в медиите, води до създаване на пустиня - видяхме до какво доведе закриването на училищата в малките населени места. Тук ще е още по-страшно!

- На този фон по ваша инициатива се увеличава приемът в специалностите „Медицинска сестра“, „Лекарски асистент“ и „Акушерка“. Как виждате изходът от кризата за тези кадри в дългосрочен план у нас?
- Приемът се увеличава, но колкото и голям да стане, няма да успее да запълни дефицитите на трудовия пазар в болничната и доболничната помощ. Причината е голямото текучество на кадри извън страната и тук вече проблемът не е в образователната сфера, а в политиката в областта на здравеопазването. Ние проведохме наше изследване в рамките на университета сред завършващите студенти и потърсихме отговор на въпроса каква е тяхната мотивация да отидат да живеят и работят в чужбина. Противно на очакванията, факторът размер на трудовите възнаграждения дори не е основен - много по-важни за младите завършващи студенти са ограничените или дори липсващи възможности за специализация, неуредиците в болниците, липсата на предвидимост и ясни правила за кариерно израстване в тях. Колкото и да се опитваме чрез образованието на повече студенти да компенсираме излизащите от системата поради тези причини специалисти, това ще е безсмислено усилие, ако не се реформира в спешен порядък първоизточникът на проблемите.

- От години се говори за спешна въздушна помощ у нас. Има ли интерес към обучението на парамедици у нас? Колко души се дипломират и колко трябва да бъдат?
- Интересът към тази специалност е голям и желаещите за обучение в Медицински университет - София са много. Тази година се дипломира първият випуск, като три години подред приемът е бил по 20 студенти. Имаме готовност да продължим обучението дори и при удвоена бройка през следващите години, но първо е необходимо да се уреди нормативната база и да се уточни под каква форма ще бъде то занапред. Изключително важно за нас е тези специалисти да се обучават в медицинските университети в България. Трябва много сериозно да се подходи към този въпрос и държавата да регламентира и урегулира свързаните с длъжността „Парамедик“ отговорности, от което в крайна сметка зависи и начинът, по който ще се приемат кандидатите в тази специалност за в бъдеще.

Нашият гост
Акад. Лъчезар Трайков е роден през 1959 г. в София. Завършил е Френската гимназия, а след това - Медицинска академия. От 1991 г. асистент по неврология към МУ-София, от 2003 г. доцент, от 2007 г. - професор, а от 2018 г. е академик на БАН. В периода 1993-2000 г. работи в областта на нормалното и патологично стареене на мозъка в INSERM, Париж, Франция. Защитава докторска дисертация (еквивалент на дмн) в МФ на Университета Rene Descartes в Париж V. Квалифициран е за професор по “Невронауки” от Националния Съвет на Университетите, Франция. През 2004/2005 г. е гост професор по неврология в Университета Париж-XII. От 2020 е ректор на Медицински университет - София. Публикувал е над 700 научни труда, от които 80 са статии в едни от най-престижните световни списания в областта на невронауките и 170 на български. Съавтор е в 67 монографии и учебници, от които 19 са престижни международни издания. В началото на юни тази година бе избран и за председател на Съвета на ректорите, като наследи поста от проф. Анастас Герджиков.