Модерният прогресивен феминизъм продължава да похищава логиката и критичното мислене в своя поход към сексуална контрареволюция. В България още обсъждаме драматичната трансформация на младата дама Джени Суши от провокативна и еманципирана „кралица на голото суши“ в безпомощна жертва на сексуален тормоз след една печално известна целувка от българския боксьор Кубрат Пулев. Ала в световен план феминисткият комсомол намери много по-голяма мишена. Бившият вицепрезидент на САЩ и голяма бяла надежда на Демократическата партия Джо Байдън мина в извинителен и оправдателен режим, след като няколко жени съобщиха, че ги е докосвал неприемливо.

„Чичо Джо“ е политик от старата школа, свикнал на по-физическо общуване с пипане, потупване и грегръщане. Той видимо прекалява с публичните демонстрации на близост към жени и момичета като през годините дори е развил навик да заравя носа си в прическите на дами по време на официални събития. Сега „Подушвачът на коси“ влиза в медийните заглавия като поредния „стар бял мъж“, който трябва да бъде премахнат от ескадроните за политически и финансов рекет на движението #MeToo.

Джо Байдън точно трябваше да обяви, че ще се кандидатира за президент от Демократическата партия срещу Доналд Тръмп догодина, но сега ще трябва да преодолее препятствието на обвиненията в пипане. Той пусна видео, в което обещава, че вече ще уважава личното пространство на жените. Но дали това ще бъде достатъчно? По-крайните крила на Демократическата партия по-скоро биха се запалили пред Конгреса, отколкото да видят как бял хетеросексуален мъж печели кандидатурата. Те биха направили всичко възможно да отстранят „Чичо Джо“ от пътя на предпочитаните си представители на малцинства като Камала Харис или прогресивни радикали като Елизабет Уорън.

А Джо Байдън е последният човек, който заслужава съжаление или съпричастност за проблемите, в които се забърка с нетактичните си за модерната епоха пръсти. В продължение на години той сипваше бензин в огъня на радикалния прогресивизъм. Като звезда на Демократическата партия и горд либерал, Джо участва в отблъскващата кампания за демонизиране на всички мъже. Той не каза нищо, когато медии и активисти лансираха идеята, че на всички жени трябва да се вярва винаги и безусловно, без оглед на факти и доказателства. Той не каза нищо в защита на съдия Брет Кавано, чиито живот и семейство бяха почти съсипани от жадните за ловни трофеи на отстреляни бели мъже екстремни феминистки. Дори преди броени дни Байдън имаше наглостта да произнесе срамна реч, в която призова за пълна промяна на „културата на белия човек“ като под тези думи имаше предвид цялата структура на Западния свят. Фундаментални концепции като презумпцията за невинност и правото на справедлив процес са просто пречки пред установяването на новото феминистко общество, в което всеки мъж е зъл, всяка жена – жертва, а всяко докосване - изнасилване. Байдън помогна тази отрова да се разпространи опасно в организма на Запада, а сега е принуден лично да вкуси от нея и да изпита на гърба си гнева на обезумелите агенти на прогресивизма.

За тези амазонки на социалната справедливост в Западния свят изобщо не е постигано равенство, а тъкмо напротив – разгръщала се е среда на сексизъм и мачкане на малцинства и жени.

Свидетелства за брутални изнасилвания се смесват безкритично с разкази за груби шеги и неприлични подмятания. Психопатите насилници са поставяни в една категория с мъже, които случайно и изолирано са действали глупаво в опит да завържат флирт. Този нов екстремизъм е задвижван от уважавани интелектуалци и общественици. Ето какво пише професорката по социология Лиса Уейд: „Трябва директно да атакуваме мъжеството. Не трябва да го оправдаваме и да издигаме варианта за едно по-нежно и грижовно мъжество. Ние трябва да отречем самата идея, че мъжете имат психологическата нужда да се чувстват различни от жените, за да могат да се наричат мъже“.

А в своята статия „Сексуалната реформация“, авторката Лара Прендергаст призовава за създаването на стриктни инструкции за приемливо мъжко поведение.

Според някои актуални нови доктрини на феминизма жената трябва да има право да обвини мъжа в сексуално насилие ако изпита съжаление или разочарование след секс, за който първоначално е дала своето съгласие. Поканите за танц в заведение и отправянето на комплименти също следва да се третират като форма на тормоз и насилие. Друга идея е мъжете да искат писмено разрешение от жените преди секс и дори преди свалка. Набира скорост и разбирането, че по време на полов акт мъжът трябва да пита жената за всяка своя стъпка.

Авторът Дъглас Мъри определя процеса като сексуална контрареволюция. „Намираме се в средата на дълбока промяна в отношението към секса. Сексуална контрареволюция. И докато през 60-те години на миналия век се случи освобождаване на отношението към секса, прекрояване на границите, предизвикване на нормите и табутата, днешният контраудар превръща сексуалната свобода в сексуален страх, а почти всички полови възможности стават юридическо минно поле“, пише той.

Според него правилата се пренаписват без ясна идея за това къде трябва да са границите на новата сексуална утопия, а на дневен ред изплува питането дали изобщо ще ни е позволено да правим какъвто и да е било секс в края на този процес. Всеки епизод от тази революция е мрачно атрактивен и е задвижван от своя собствена вътрешна тяга.

„Когато сексуалната революция започва през 60-те години на миналия век сексуалността е прекомпозирана в посока на повече свобода и повече позволени маневри. Движението тогава свърши полезна работа, но мнозина и до днес са убедени, че все пак всичко е трябвало да бъде по-добре премислено. Появиха се крайности. Групи и организации, подкрепящи педофилията се настаниха в редиците на гей общността и движението за правата на жените и донесоха много щети по техните репутации. Тези събития илюстрираха колко е трудно да се сортират добрите от лошите твърдения и основания. Особено когато движението е понесено от скоростта на тълпата. Сексуалният етикет не е наука, а е импровизация върху много несъвършено бойно поле. Само в най-екстремните случаи трябва да се намесва законът. Навсякъде другаде е въпрос на маниери“, смята Мъри.

Преди няколко години от високата трибуна на ООН няколко разикални феминистки представиха доклад, в който се препоръчваше всяка неприятна публикация срещу тях в Интернет да бъде обявена за незаконна и съответно забранена. Криминализирането на речта е един от най-опасните продукти на прогресивния феминизъм. „Критиката е престъпление, иронията е изнасилване, сатирата е садизъм. Добре дошли в „прекрасния нов свят“ на радикалния релативизъм“, написа тогава един наблюдател на тревожните процеси.

Прогресивният феминизъм е дълбоко парадоксално и противоречиво явление. От една страна жените са окуражавани да бъдат силни и независими, повтаря им се, че са равни на мъжете във всичко. И в същото време са напътствани да мислят за себе си като за вечни и безпомощни жертви, които няма как да общуват с мъже без армия от адвокати и висящата заплаха от съд и специални закони. Този феминизъм е едновременно идеология и бизнес модел. Култ и рекет, който заплашва да ни отведе до зоната на сексуалния здрач.