Пророчествата на известния банкер и политик от миналото Атанас Буров

Човек е създаден да милее за пет неща: за родината си, за родителите си, за потомството си, за земята си, за историята си

]

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, кое според вас създава характера на един народ, как се възпитава той?

- Мисля, че има поне сто-двеста фактора. На изборност народът се учи в изборите, в парламента, на скромност и трудолюбие човека го учат в къщи родителите му. На прилежание, на старание, на ученолюбие - добрите учители и родители. На кражби, хайдутлуци, вагабонтлуци го учат семейството и приятелите му. Но има хора с вродено чувство за престъпност.

- Вродено?

- Да, вродено. Има наследственост. Има генетична обремененост. Има неща, които се предават с хромозомите. Ние като младежи изучавахме тия неща. И затова в България, главно в селото, е прието да се изучава родът на момата преди сватба, на ергена - до девето коляно. И това именно запазва България и българщината, г-н Памукчиев. Само това. Този здрав, естествен подбор. Ние, българите, сме имали винаги много здраво чувство за отбор на житото от плявата, на къклицата от зърното. Когато един малък народ като българския бди за чистотата и за здравето си, той не може да пропадне. Но започне ли много да яде, да пие и да се мешави с други националности и раси, такована му е майката. Пропада. Така са пропаднали много народи. Единствената утеха е, че тези народи стават по-големи. Това обаче не топли никого. Всеки народ е призван за нещо. И върши нещо в световната история. Той е като бурмите на машината, като клетките на организма. Стои си всяка клетка на мястото. Работи си там. Размножава се, умира, ражда се друга, животът продължава. Така в България продължи животът пет века в робство, а 67 години на свобода. В тези 67 години свобода ние, хората от моето поколение, видяхме толкова неща, че ако седна да ви ги разказвам, ще откъртим година-две, три, пет, десет, сто години.

Всеки ден е една история. Всеки ден е една приказка. Във Франция някога четох като младеж изповедта на един самотен стар ерген - той даваше най-интересното четиво за Париж. Само за един ден описваше цял един свят.

Например да се опише първият ден на свободата в 1879 г., когато се приема Търновската конституция. То са били псувни, то са били закани, дигане на юмруци, бой в галерията, бой в залата. Депутатите са били и „избрани отгоре по право“ - 11 владици, един равин, един мюфтия, чиновници, лекари и избрани депутати. В България българинът е един, в чужбина е друг. Тук той е горд и с достойнство, а в чужбина - снижен, смален, унизен.

- Защо така?

- Защото тука има пари, а като говори - има кой да го слуша. В Европа той няма пари и няма кой да го слуша. Там всеки си знае мястото. Парите са, които определят самочувствието и мястото на човека в чужбина. Нищо друго. Има ли пари - има самочувствие. Няма ли пари - сбогом, мило самочувствие.

Толкова много българи съм видял в чужбина - като мравки, като калинки, тихи и незначителни хорица. А като се върнат - гледаш аслани, гледаш лъвове. Лъвове с подстригани гриви и с подвити опашки, но качат ли се на трибуната в парламента, реват като пустинни лъвове. Реват и крещят. Реват и се заканват. Заканата е оръжие на слабия, не на силния. Само бедните духом и нещастните по съдба и по участ се заканват.

Веднъж разговарях с Кочо Хаджикалчов, дето ходи да избира княз за България. След детронацията на княз Батенберг на 26 август 1886 г. България остана без княз. Ами сега? Какво ни остава, освен да търсим нов княз. Той трябва да е немец. Берлинският конгрес не позволява да се избира руснак. Няма време. Трябва да се бърза - и тръгва нашата делегация да го дири.

Дали й малко парици от България - колкото да преживява. Няма за развлечения, няма за почерпки. Няма за лични нужди. Човек е все пак. Ще му се дупенце да погали, путенце да пипне, да го сложи някъде. Хора сме. Живинки. Имаме нужди, нали (намига дяволито и се смее)? А българинът, когато е вън, в чужбина, смята, че сега му се е паднало да живее и да покаже себе си. В България все не успяваме. Но в чужбина ни се ще нещо повечко. А там - съблазни големи.

Във Виена през 1886-1887 г. е имало над сто кабарета, над триста бара, над петстотин вариетета. Знай го от мене, младо момче, колкото повече са кабаретата, баровете и публичните домове в една държава, толкова тя е богата, силна и финансово мощна. Или пък е толкова закъсала, слаба и финансово безпомощна, че му е пуснала края - да става каквото ще.

В Австро-Унгария в 1886 г. е течало толкова злато, колкото не е имало никога. Това е бил златният период на император Франц-Йосиф. Не друг, а той набута много ловко в България за княз Фердинанд I Сакс-Кобургготски. Истинското му име знаеш ли как е? Принц Фердинанд-Максимилиан-Карл-Леополд-Сакс-Кобург-Готски.

- Какво всъщност представляваше той като човек, като държавник?

- Един гениален хитрец. Един супергениален подлец спрямо интересите на България. Но, както казах, всеки народ си заслужава историята, участта, съдбата, управниците и камшика, който го шиба по задника всеки ден, всеки час.

- Как така?

- Така е. Всеки народ, независимо кой е той, си има по един камшик през разните епохи. За Рим това е бил някога Картаген и Атила. За Франция бе Германия. За Китай бе Япония. За България бе Сърбия - умно, съзнателно изкопана пропаст помежду им, за да не са никога на един фронт, за да не са никога сговорни и добри съседи. Вие сега, г-н Памукчиев, дето правите този достлук с маршал Тито, дупе ви лъже то да продължи вечно. Няма да продължи. Защото пропастта е изкопана отколе. А отколе изкопана пропаст се затулва само с пари, със злато. Който има пари да затрупа пропастите, ще ги заличи. Няма ли пари, нищо няма да направи. Тито е ваш потенциален враг, вие сте негови потенциални врагове.

- Защо?

- Защото, аз ви казах два пъти, г-н Памукчиев, националното чувство стои над интернационалното. Човек е създаден да милее за пет неща в този живот: за родината си, за родителите си, за потомството си, за земята си, за историята си... Най-вече за земята си. Ние със сърбите, с югославяните имаме пропаст помежду си и заграбени чисто български земи. Ние не можем да ги прежалим, както не се прежалва гробът на бащата, на майката, на дядото, на бабата. Той временно се затрива, заличава се, но в душата остава.

Като националисти сърбите са си таковали майката - те са някакъв супер. Ни се водят, ни се карат, с нищо не се оправят. А и ние сме си таковали майката. И ние не падаме по-долу. Мрем, но не се даваме. Продаваме и калпака си и водим дела до небесата - за един слог, за една бразда. И трошим и глави, и топори, и секири въртим за тях, и сечем, и лежим в затвора за тях.

Типична българска черта. Ако е англичанин, ще се качи на кораба, ще замине за Индия или Ямайка, ще стане там чиновник, стражар, полицай, агент, комерсиант - но няма да се съди за една педя.

Българинът се съди. И това е национален характер. Да се брани педята земя, защото това е коматът хляб. Но аз се отклоних, бях почнал да разказвам за Кочо Хаджикалчов, д-р Константин Стоилов и Димитър Греков (смее се). Ах, тия трима българи какъв резил са направили, какви смехории са правили, като им се такова като на млади пръчове, а нямат пари за хляб, за хотел, за файтон. Командировките им били малки. В България впрочем никога не е имало държавни пари в излишък. И никога не са се плащали командировки в изобилие. Не им дали и на тях.

Стоилов бе умен и честен човек, Греков - дявол и хитрец-това е бил първият български министър на правосъдието в 1879 г., член на първото правителство на Тодор Бурмов. Същият този Димитър Греков го е съдил Стоян Михайловски през 1879 г. за кражба, за хайдутлук. Това е първото българско дело срещу министър за кражба, за вагабонтлук, за грабеж, за пладнешки хайдутлук. Затова аз винаги съм уважавал Стоян Михайловски.

С това дело срещу Димитър Греков той завинаги си затвори, вратата към министерски пост, към министерски кабинет. Защото се изложи.

- С какво се изложи?

- С това, че не спазва чиноначалието, че е склонен да прави скандали и да води дела. Никой не обича около себе си човек, способен на честни изяви и на скандали. Това означава, че винаги може да му забие ножа в гърба и да заведе дело против него.

Михайловски бе опасен и смел човек. Той не бръснеше никого. Но и никой не го бръснеше за пара. Самотен, нещастен човек.

Забележи, г-н Памукчиев, самотните, честните хора са винаги отхвърлени от върховете на властта, от елита на обществото. Искаш ли да си вън от играта - играй честно. Кой покерджия, кой комарджия играе честно? Никой.

(Следва в утрешния брой)